— Ти май съвсем си откачил — каза Вананд, като се оглеждаше. — Как го намери това място?
В този момент от единия коридор срещу тях връхлетя нещо голямо и космато. Вананд се отдръпна стреснат назад, но в следващия момент позна Дурум, който се втурна към господаря си и зарови муцуна в ръцете му. Крамик го погали по главата, потупа го и нареди:
— Долу, Дурум.
Вълкът вирна уши, погледна умно и послушно се сви на кълбо в краката му.
Булик също си хареса един камък и седна на него. Само Вананд остана прав и с недоверие загледа Крамик.
— Ветровете да ме отнесат, не е хубава тая работа — промърмори Вананд и погледна многозначително към Булик, който очевидно имаше по-голямо доверие в Крамик и съвсем спокойно седеше и чакаше да разбере какво има да им съобщи.
А Крамик мълчеше и подбираше думите, с които да започне. Щеше да е труден и дълъг разговор, защото той бе избрал да се довери на другарите си и да им разкаже всичко, което до този момент бе крил. Те заслужаваха това.
Докато падаше от сгромолясващата се кула, в съзнанието му изникнаха образи. Той видя едно дете да го хваща за ръката. То се усмихна и каза: „Не се страхувай, скоро ще бъдем заедно.“ А когато детето пусна ръката му и изчезна, той усети, че вместо да лети бързо надолу, се носи из въздуха леко и бавно. Около него се рееха облаци, окъпани от слънчевите лъчи. И изведнъж всичко избухна в някакви светлини и форми и сред тях той позна пред себе си Великия съдия.
Великият се изправи сред огнени езици и златни облаци.
— Защо съм тук? — попита го той.
— Ти пожела да станеш демон — каза Великият.
Попита го:
— Какво значи да бъда демон?
— Когато се срещнем отново, ти ще ми кажеш — усмихна се Великият.
Попита го:
— Защо живеем?
— За да се върнете при мен — каза Великият.
Попита го:
— Защо си ни изоставил?
— Оставихте ме вие — отговори.
Попита го:
— Защо те изоставихме?
— Не ми повярвахте — каза Великият.
Попита го:
— Защо не ти повярвахме?
— Защото при мен не страдахте — каза Великият.
Попита го:
— Къде да те намерим? В страданието ли?
— Защото ви обичам, съм ви дал независимост и свобода. Можете да ме намерите навсякъде, защото аз съм навсякъде. Може и да не ме намерите — отговори Великият съдия.
Попита го:
— А какво ще стане, ако не те намерим, Велики?
— Ще питате защо живеете — отговори Съдията, вдигна ръка и я постави върху главата му:
— Бъди демон.
XXI глава
Любовният танц на асурите
— Не мога да повярвам — избоботи Булик, когато Крамик спря да говори.
Факлата вече догаряше, а Вананд несъзнателно бе зяпнал и облещил очи срещу волобара.
— И ти мислиш, че отварянето на тази книга ще донесе нещо лошо? — попита Булик след кратко мълчание.
— Каршашаранал е бил много могъщ магьосник, — отговори Крамик — ако някой успее да обсеби силите му, ще се сдобие с нечувани умения. И ако му липсва морал, може да използва тези сили, за да твори зло.
— И ти си волобар, а не човек? — попита посъвзелият се Вананд.
— Да — отговори Крамик, — аз трябваше да занеса Зелената книга в Кабур Далет, където да бъде защитена. Но се провалих. Някой я открадна от мен и дори е успял да я отвори. Сега трябва да разбера кой е и да му попреча да намери другите две книги.
— Що за история — поклати глава Вананд — и какво, ветровете да го отнесат, значи волобар. Като те гледам, си най-обикновен несретник от Войската на „сивия вълк“, същият си като Булик и мен.
— Не, не е — отговори замисленият Булик. Вананд се извърна към него:
— Какво искаш да кажеш?
— Не е същият като теб и мен.
— Вярваш ли на всички тези истории? — озадачен израз се появи на лицето на Вананд.
— Не знам — отговори Булик, — но не съм виждал досега човек, който да призовава вълци в бой и да се справя с цял отряд негули, все едно са десетгодишни хлапета.
Вананд млъкна и погледна кардешком към Крамик и свития в краката му вълк.
— Добре де — намусено отвърна той, — но ако това е истина, то какво ще правим ние?
— Трябва да предупредим императора — каза Булик, — но ти, Крамик, сигурен ли си, че тези същества — асурите, са толкова опасни?
Крамик вдигна рамене:
— Не знам, но щом върховният жрец се крие в подземията от тях и твърди, че са способни да унищожат войските на Бакуриан и Издулор, значи трябва да са опасни. Но как ще предупредите Издулор? И дали той би ви повярвал?
— На нас не, но ако съобщението идва от Ермиар?
— Да, нека намерим Ермиар — намеси се Вананд — той трябва да научи тези неща и да изпрати вест до императора.
— Щом желаете да намерите Ермиар, елате с мен — кимна Крамик. — Където е Алобоготур, там ще е и Ермиар. Аз искам да се срещна с върховния жрец, за да разбера кой ми открадна книгата.
— Да, разбира се — начумерено каза Вананд, — и Алобоготур с усмивка ще ти съобщи, като го попиташ.
Изведнъж Крамик избухна в смях и попита:
— Вандо, откога стана толкова язвителен?
— Откакто се отрече от клетвата си — с каменно лице отвърна Вананд, който винаги бе считал Крамик за добър приятел и още не можеше да му прости, че ги изостави, без да каже и дума.
— Да не губим време — каза Булик и се обърна към Крамик, — води ни.
Крамик се наведе към свития в краката му вълк и разроши нежно козината му. Дурум се изправи и впери очи в господаря си.
— Хайде, Дурум — почти нежно му прошепна Крамик, — заведи ни при Ермиар.
Вълкът се извърна и пое с бързи крачки към единия коридор. Крамик понечи да тръгне след него, но Вананд го спря:
