Салистар направи няколко крачки из шатрата и заговори:
— Този медальон се намира във войника, ветровете да го отнесат.
— Във войника — повтори Безмер с недоумение.
— Да, в този с вълка.
— Дявол е той — каза ядно Безмер.
— Дявол или не, книгата е в ръцете ми. Всеки ковач ще ми я отвори и без разните му ключове — заяви Салистар и измъкна книгата от ръцете на Безмер. — Нямам време и за този медальон. Отивай да оседлаеш конете, тръгваме.
— Ще ни видят — каза с изненада Бзмер, — може да ни спрат.
— Не ме интересува, че ще ни видят. Никой не може да ме спре, още по-малко този предател Бакуриан.
Останал сам, Салистар се взря в написаното на задната корица:
Ти, който надписа четеш
и тази книга искаш да отвориш,
едно ще трябва да научиш най-напред,
преди с листата й да заговориш.
Три книги са, що силата владеят,
три книги власт ще донесат —
на този, дето притежава,
за всяка от кориците ключа.
Но истината тук ще кажа и клетва давам да я помниш ти,
на зло душата си недей отдава, завета ми в сърцето си пази.
Че няма на света душа, която притежава мощ такава —
на трите книги знанието да придобие,
и да остане цяла.
Затуй разкъсах я на три таз сила, власт невиждана що дава.
Недей събира я за миг дори, за да не дойде зло накрая.
— Значи книгите са три, а не една, както винаги съм мислил. Трябва да ги намеря — прошепна на себе си мъжът, а очите му, черни и налудничави, проблеснаха с опасен пламък в сумрака на шатрата.
— Ще станеш демон. Изправи се и върви, защо се страхуваш?
Тези думи отекваха в съзнанието му, докато небето просветляваше и звездите бавно гаснеха. Гласът вече не се чуваше. Той си спомни срещата с този, който се бе нарекъл демон. Нима това, което му се случваше, бе свързано с него!?
Светли лъчи обагриха ясно-синьото небе в огнени краски. Слънцето изгряваше. Той се изправи и доближи каменния парапет. Около себе си видя само пухкави бели облаци, в чиито прегръдки потъваше кулата.
Но накъде ли можеше да върви. Бе затворник в кулата без изход.
В този момент слънцето се показа иззад облаците, лъчите му блеснаха ярко и окъпаха в светлина каменните плочи. Топлина обгърна тялото му, премръзнало от хладната нощ. И тогава проехтя зловещ тътен. Подът под него се разтресе силно, залюля се и той с ужас видя голяма пукнатина да го разделя на две. С пукот и трясък кулата се разцепи и камъните се сгромолясаха в бездната.
„Умирам“ бе последната му мисъл, преди да полети към земята сред падащите камъни и тухли.
XX глава
Дух
Изминаха четири нощи, откакто Зелената книга изчезна и Живото Дърво се покри с цвят, но нищо край манастира Карпонили не се промени. Бакуриан, оплетен в магии от Алобоготур, и убеден, че има подкрепата му, стоеше и чакаше знак от върховния жрец. Не се интересуваше от недоволството на войниците, чиито провизии съвсем се изчерпаха през последните дни.
През това време кан-император Издулор продължаваше да е заклещен при Кападската клисура. Дивите негули обстрелваха тесния проход и го пазеха така, че да не може живо пиле да прехвръкне. Алобоготур постоянно му изпращаше противоречиви съобщения и го молеше за помощ, за да го задържи в планината. Единствен противник на върховния жрец се оказа Заберган, който не знаеше нищо за плановете му, тъй като отдавна бе изпаднал в немилост пред двадесет и двамата избрани. Той постоянно съветваше Издулор да се върне обратно в столицата, защото билярците, подобно на уголците изнемогваха от пътя, нямаха достатъчно провизии и храна. Говореше му да поиска помощ от Раха и да не рискува живота на войниците си за шепата старци в манастира. Успя да измъкне министър Кордил от мрежите на забравата и всекидневно се опитваше да вразуми императора, но сили, по-могъщи от неговата, управляваха и обричаха хиляди на смърт.
Двадесет и двамата избрани се подготвяха за нашествието на асурите. Подземията на манастира предлагаха убежище, сигурно и непревземаемо. Те планираха да се затворят вътре, заедно с неколцина от сангасите, Ермиар, Бендидора, няколко младежи, които подготвяха за бъдещи пазители на дървото и десетина служители, които се грижеха за домакинството на манастира. Всички останали щяха да останат за храна на асурите.
В деня след разговора си с Ермиар, Крамик изпълни желанието му и го посети заедно с Булик и Вананд. Четиримата дълго разговаряха за загиналите си другари, за обсадата на Бакуриан и за завръщането си в Исиней. През цялото време Ермиар не обели и дума за среднощната си среща с Крамик. Държеше се както обикновено — приятелски и непринудено. Бе отслабнал доста, говореше бавно и с усилие, но въпреки това се стараеше да се държи.
След този разговор Крамик събра багажа си, върза веригата на Дурум и заедно с него, без да се обади на никого, напусна манастира. Нямаше кой да му обърне внимание, защото така или иначе жреците считаха за обречен всеки, който се намираше на територията на Карпонили, най-малкото заради обсадата на уголците. Къде можеше да отиде Крамик, освен право в ръцете им? Ала Крамик, потомъкът на планинските волобари, тръгна по съвсем друг път. Път, който човек не би избрал. Той пое към върха на скалата, тази, която се издигаше над кулите на манастира. Канарата, в чийто недра се криеха подземията на демонския чертог и от чийто камък той бе изграден. Двамата с вълка се изгубиха постепенно сред високите зъбери и никой вече не ги видя. Но те бяха там, горе, сред опасните и диви чукари.
Изминаха четири нощи, откакто Зелената книга изчезна и Живото Дърво се покри с цвят, а Крамик се бе изкатерил по стръмните чукари до едно затулено между зъберите място и чакаше. На стотици метри под него се издигаха кулите на манастира, а по-натам зееше черната бездна на пропастта. Дурум ту изчезваше, ту се появяваше и като типичен вълк от Кабур Далет успяваше да намери храна дори и сред голия и стръмен камък. Но господарят му не ядеше. Нито пиеше, нито слагаше нещо в устата си волобарският потомък. Бе се отдал на вглъбение и съзерцание. Крамик помнеше много от приказките на дядо си за волобарите. Знаеше, че понякога видения са ги спохождали, когато не са знаели как да постъпят. И ето че от момента, в който се изкачи над манастира, призоваваше своето видение и чакаше. А нощта, която настъпваше, обещаваше да е бурна. Черни облаци покриха небето, а в планината се понесе ехото на далечен тътен. Крамик стоеше с
