на коренища, и пълзейки по земята се проточваха и растяха. Достигаха до големия корен на Живото Дърво, впиваха се в него, пробиваха твърдата кора и пиеха от сока му. Светлината на зародишите стана невъобразима, ярка и силна, проникна през земята и освети дървото с приказни илюминации.
Щом видяха светлините, сангасите препуснаха обратно към манастира. Дежурството им край Лисичи урвар изтече. А вътре, в леговището на майката, зародишите продължаваха да пият от сока на Живото Дърво. Туптяха като сърца под студената пръст и нарастваха с всеки изминал час. Някои от тях не успяха да стигнат корените на дървото и угаснаха, но тези, които жадно пиеха, пулсираха и пръскаха светлина в мрачните тунели.
Група билярски войници от Войската на „змиите“ препускаха в галоп и нетърпеливо подвикваха на конете си да бързат. Бяха изпратени от кан-императора да търсят заобиколен път към манастира и най- накрая усилията им се увенчаха с успех. Намериха проход, който заобикаляше Кападската клисура и отвеждаше право на мястото, от което негулите охраняваха и им пречеха да преминат.
Вече наближаваха. Билярският лагер се откри съвсем скоро пред очите на конниците и виковете им станаха по-нетърпеливи. Конете тичаха бясно напред, запотени и разпенени от скоростта. Когато „змиите“ достигнаха лагера и запитаха за кан-императора, ги насочиха към една поляна встрани от шатрите, където Издулор упражняваше боя с меч, заедно с няколко войници. Мъжете, разпределени по двойки и съсредоточени в боя, не обърнаха внимание на приближаващите ездачи, но щом Издулор ги забеляза, даде веднага знак на противника си и прекъсна боя.
Войниците „змии“ скочиха от конете си и се поклониха ниско пред императора, който нетърпеливо попита:
— Е, намерихте ли нещо?
— Господарю, открихме проход, който отвежда право в гърба на преградилите ни негули.
— Чудесно — в очите на императора блеснаха искри на задоволство. — Колко души са?
— Мисля, че около сто, сто и петдесет.
— Добре, последвайте ме.
Издулор се метна на коня си и с бърз ход тръгна към императорската шатра. Когато пристигна, повика с жест очакващия го отвън придружител и нареди:
— Доведи личния ми отряд от „глигани“ и сто души от „ястребите“, готови за бой — и се обърна към „змиите“: — А вие сменете конете си и ме чакайте тук.
Придружителят и войниците се поклониха и хукнаха да изпълняват нарежданията на императора, който скочи от коня и влезе в шатрата си, където му помогнаха да се измие и приготви за бой. Когато излезе навън, строени пред шатрата го очакваха стотина войници, едри и внушителни като канари. Слънцето играеше по металните им ризници и ги обвиваше в светъл ореол. Личният отряд на императора бе специално подбран от най-едрите и силни мъже сред Войската на „глиганите“. Зад тях чакаха по-дребните и слаби „ястреби“, окачили големи арбалети на рамо, а встрани неколцината от „змиите“, подменили уморените си коне с отпочинали.
Войниците поздравиха с вик императора и се наведоха в поклон, докато той се качваше на коня си. Издулор ги огледа от гърба на коня и със силен глас извика:
— Билярци, открихме проход, който води право в гърба на негулите, които са отрязали пътя ни към манастира. Не знам за вас, но мен ме сърбят ръцете да пролея кръвта на тези негодници, които ме държат заклещен в тази клисура от толкова време насам. Да вървим.
Въодушевени възгласи посрещнаха думите на Издулор. Мъжете последваха императора си, строени в дълга редица, а около тях се тълпяха войници и се чудеха какво става. Слухът за открития път все още не се бе разпространил навсякъде из лагера. Императорският отряд спря пред шатрата на министър Кордил, който побърза да излезе и да се поклони, когато разбра, че самият Издулор го очаква навън.
— Кордиле, „змиите“ са открили път до негулите. Вече не издържам да си губя времето и лично ще отида да се разправя с тях. Ти се погрижи да свикаш съвет. Вдигнете до ден лагера и тръгвайте към прохода. Щом стигнете там, чакайте сигнал от мен. Когато го дам, значи пътят е свободен. Ще тръгнете към манастира, а аз ще ви настигна по пътя.
— Но, господарю, разумно ли е да отидете вие?
— Тръгвам, ти направи каквото ти казах — рязко отвърна императорът и препусна с коня, а войниците тичешком го последваха.
— Булик — прошепна Крамик иззад скалата. Но нито Булик, нито Вананд го чуха. Вървяха в строй след сангасите. Днес, когато Алобоготур разбра, че Асура е родила, изпрати войската си срещу обсадилата ги уголска армия. Вананд и Булик крачеха, вперили поглед пред себе си, без да се оглеждат.
— Ветровете да ги отнесат — изруга волобарът. Мъжете напредваха и скоро щяха да стигнат пътя над пропастта. Тогава щеше да е късно да ги извика. Огледа се, намери един дребен объл камък и замери Булик. Ала вместо него улучи крачещия малко по-назад Вананд, който потърка удареното място и се огледа със смръщени вежди. Щом видя Крамик обаче, изражението му се смени с изумление. Избърза напред и сръга Булик с лакът. Двамата се извърнаха към него и го загледаха, все едно е призрак. Той им се ухили и ги повика с ръка, като в същото време направи знак да мълчат, за да не издадат присъствието му. Те се спогледаха, погледнаха и напред, но явно любопитството ги зачовърка, защото, без много-много да умуват, се постараха да изоставят строя на сангасите. Съвсем небрежно и непринудено двамата намалиха постепенно ход, и когато изостанаха достатъчно, за да не бъдат чути, с бяг стигнаха до Крамик и залегнаха до него зад скалата. Никой не им обърна внимание и не ги видя.
— Къде, ветровете да те отнесат, беше досега? — попита го Булик.
— Горе и… долу — отговори Крамик, а Вананд го загледа, все едно е полудял.
— Ти какво — попита той, — да не си се побъркал?
— Ще ви обясня, последвайте ме — каза им със сериозен тон Крамик и тръгна между скалите.
— Чакай — спря го Вананд, — не трябва ли да помогнем на сангасите? Не ми е присъщо да бягам от битка, която се води в името на Биляра. Това, че ти се отрече от клетвата, не значи, че и ние сме същите страхливци.
— Стига — прекъсна го Булик.
— Елате с мен, имам да ви казвам нещо. След това, ако искаш, Вандо, върви и се бий — отговори Крамик със смръщено лице. Булик тупна с ръка Вананд по рамото:
— Хайде, Крамик не е страхливец. Да видим какво има да ни каже.
Ванад се извърна към отдалечаващите се сангаси, но накрая кимна с глава:
— Добре, само не ни губи времето напразно.
Крамик не му отговори, обърна се и тръгна между скалите. Мъжете го последваха. Докато се придвижваха по стръмния път, Булик прошепна:
— Ермиар ни каза, че си напуснал войската? Защо?
— Скоро ще научите всичко — отвърна му Крамик и продължи да ги води напред. Намираха се в подножието на голямата скала. Манастирът се издигаше от едната им страна, а от другата зееше дълбоката пропаст. Крамик ги водеше навътре в скалите, като от време на време се катереше доста ловко, което затрудняваше другарите му, особено по-пълния Булик. Неусетно тримата се озоваха в нещо като тунел, в който не проникваше и лъч от светлината на деня.
— Къде сме? — попита Булик и спря.
— В подземията на манастира — отговори Крамик, — изчакайте, сега ще донеса светлина.
Той избърза напред и след няколко минути се върна с факла в ръка.
— Още малко остава — каза волобарът и продължи нвътре. Булик и Вананд го последваха.
След около четвърт час се озоваха в нещо като галерия, където пътят се разделяше в три посоки. Крамик закрепи факлата в скална пукнатина и седна на един камък.
— Тук можем да говорим спокойно — заяви той.
