вперени в далечината очи, без да се смути. Скоро кълбетата заблестяха тук-там в черната нощ, а тътенът от приближаващата буря се засилваше. Хоризонтът се озаряваше за миг от светлините на светкавиците, угасваше и планината потъваше във всепоглъщащ мрак. Нито звездите, нито луната изгряха на небето, буреносните облаци ги скриха.
За миг ярък лъч, сякаш изригнал от планината, освети всичко наоколо като ден и се разпиля на хиляди искри. Невъобразим тътен прозвуча и сякаш разлюля света. И сред настъпилата тишина се изви нечий вик. Пълен с болка и мъка, ярост и гняв, писъкът се разнесе из горите, блъсна се в скалите и замлъкна.
Крамик се изправи на крака, а около него закапаха едри дъждовни капки. Тръпка премина по цялото му тяло. Какъв бе този писък, откъде дойде, що за същество извика така? Дъждът ставаше все по-силен и донесе със себе си хлад, но волобарът бе защитен под една издадена напред скала и остана сух. Дурум, свит до него, гледаше с тревога. И неговото съзнание се терзаеше от смразяващия звук, разцепил така зловещо въздуха. Тогава силен порив на вятъра развя косите на Крамик, опръска го с капки дъжд, а когато утихна, той с изненада видя до себе си силует. Силуетът бе тъмен, сякаш изграден от някаква черна материя. Волобарът не се уплаши, може би това бе неговото видение. В главата му прозвуча глас:
— Книгата е отворена насилствено. Защо го позволи?
— Каршашаранал? — прошепна Крамик.
— Призован съм от сенките с принуда. Сега съм в този свят и духът ми скита, но скоро ще ме погълне този, който насили клетвата ми и отвори книгата с огън. Мрак ще донесе в този свят и разруха и ще ме използва, за да намери другите две книги. Трябва да го спреш.
— Но как? — попита Крамик, пропит от чувство за вина, че е позволил книгата да бъде отворена. Едва сега наистина осъзнаваше, че тя е носител на нещо опасно и страшно.
— Чете, този човек чете и ме обсебва. Като велик магьосник ще се изправи той, но насилието върху книгата ще ограби и малкото добро от душата му. Намери юдата от Черната планина, тя …
Силуетът на Каршашаранал се стопи под дъждовните капки и Крамик остана сам. Вълкът вирна муцуна към небето и нададе жален вой. Волобарът смръщи вежди и яростни искри запламтяха в очите му. Той не познаваше волобарите от Кабур Далет, единственият му роднина бе загинал, но този свят бе неговият свят. И ако нещо лошо го сполети, то вината щеше да е негова, защото не съумя да опази книгата. А това Крамик не би могъл никога да си прости.
— Проклет да е — просъска гласът му, — проклет да е този, който отвори книгата — и с ловки движения се заспуска към манастира. Нито мракът, нито дъждът успяваха да му попречат.
Дурум го следваше. И двамата, мокри и диви, се спускаха по стръмните камъни, а погледът на Крамик излъчваше мрачна решителност.
В малката селска ковачница бе настъпил смут. Две дребни дечица се гушеха в полите на майка си, която гледаше с широко отворени очи, в които проблясваха сълзи. Посред нощ в къщата им нахлуха десетина въоръжени мъже, облечени в дълги черни плащове, и измъкнаха мъжа й от леглото. Не обърнаха внимание нито на писъците й, нито на молбите й и бързо я принудиха да замълчи. Оказа се, че искат да счупят обкова на някаква книга и сега чакаха с извадени мечове и смълчани лица. Мъжът й не се притесни особено. Такъв си беше той, спокоен и бавен, трудно се впечатляваше и страх лесно не го ловеше. Захвана се за работа и за не повече от половин час успя да отвори проклетата книга. И тогава се случи нещо невероятно, от което кръвта й се смрази. Навън блесна ослепителна светлина, земята се разлюля от страшен гръм и в главата й се заби ужасен писък. Сякаш книгата оживя и се възпротиви, че са я отворили. Една висока фигура се отдели от останалите мъже, смъкна плаща си и взе книгата в ръце. В момента, в който я разлисти, някаква черна сянка се появи, изви се из помещението и сякаш се стопи. Тогава мъжът сложи книгата на масата, седна и започна да чете. Шепнеше на савхи думите, изписани в книгата, и дори за миг не повдигна очи.
— Хей — избоботи ковачът с дебелия си глас, — направих каквото поискахте, сега си вървете.
Чак тогава Салистар повдигна очи и го изгледа с мътен поглед.
— Убийте го.
— Не-е-е — писъкът на жената раздра тишината в малката ковачница и се разнесе навън в нощта, където близо петстотин боломити очакваха предводителя си.
Но те не знаеха, че преди да го видят отново, ще минат цели три денонощия. Откак Салистар влезе с десетина мъже в ковачницата през нощта на бурята, не получиха никакви новини за това, какво се случва вътре. Бе им наредено да чакат и те изпълняваха нареждането на предводителя. И ето че на третия ден той се появи на вратата на схлупената сграда. И нямаше човек, който да не изтръпне от гледката. Черната някога коса сега бе снежно бяла, но очите — и те бяха бели. Тъмни бяха останали само зеницата и линията очертаваща ириса. Под тези зловещи очи тъмнееха огромни сенки и сякаш подчертаваха още повече белотата им. Нещо ужасно изкривено и грозно лъхаше от личността му и плашеше.
— Чуйте ме — гласът му проехтя силен и мощен, и който го чу, потръпна от ужас. — От днес аз съм кан на Биляра и моя столица е Истрос. Който от вас иска да живее, ще ме последва, защото напаст ще налегне тая земя и само аз, вашият император, мога да ви защитя. Ще ви направя недосегаеми и могъщи и няма да има на този свят създание, което да ви се опълчи.
В този миг един млад боломит се метна на коня си, обърна гръб на предводителя и препусна, уплашен от приказките и вида му. Тогава Салистар присви белите си очи, черните зеници се разшириха и оцветиха в тъмно ириса, вдигна ръка в посоката към яздещия младеж и прошепна нещо. Момчето се свлече и падна тежко на земята, сякаш покосено от стрела, само конят продължи да тича, докато не се изгуби в далечината.
— И запомнете — продължи той, все едно нищо не се е случило, — не можете да избягате от вашия император.
Салистар се отправи към коня си, яхна го с едно движение, а след него от къщата се подадоха останалите боломити, повели жената на ковача и двете й деца. Лицата и на тримата бяха зачервени и изтерзани, съсипани от мъка. Никой друг не направи опит да избяга от новия кан-император. Последваха го мълчаливо по пътя му за Истрос. Когато минаха покрай младия боломит, видяха само тънка струйка кръв, стекла се от устата към брадичката на сякаш заспалото му лице.
Асура се промъкна към повърхността на леговището си. Там, около изхода, сивите бяха струпали плодове от Живото Дърво. Усещаше как зародишите нарастват и тежат в корема й. Скоро щеше да ги роди. Болки пронизваха тялото й, силите му угасваха. Светлината на деня се отрази в очите й, тя достигна изхода и се отпусна до купчината плодове, донесени от децата й. Хапна малко от сладкия плод и се унесе в неспокойна дрямка, прекъсвана от силните болки. Накрая се събуди още по-изтощена от съня. Болката ставаше непоносима, от муцуната и се разнесоха хрипливи стонове. И тогава усети първия зародиш между краката си, протегна се с усилие и го издърпа. Останалите продължиха да излизат, а майката с мъка ги избутваше настрани и продължаваше да се напъва. Големината им бе колкото на кокоше яйце, покривката — тъмна и слузеста, а центърът им излъчваше много слаба жълта светлина. Асура, изтощена от раждането, отново заспа. Събуди се на другия ден, когато слънцето изгря. Болките бяха отшумели, около нея се въргаляха мъждукащите зародиши. Тя се зае, както винаги след раждане, да издълбае гнезда в земята, където да ги приюти. Едно по едно яйцата биваха полагани в дупки и заравяни. Майката усещаше края си, бе много изтощена от раждането, от дългия път и стотиците години живот. Най-накрая щеше да си почине, отивайки в небитието, но преди това зародишите трябва да бъдат скрити на сигурно място. Новият живот трябва да се роди. Чудовището влачеше безформеното си тяло по тъмните влажни коридори и заравяше с внимание бъдещото си поколение. Когато и последното яйце бе положено в земята, Асура се придвижи с последни сили навътре в леговището, там, където започваха тунелите на къртиземлявиците, и се сви на кълбо. Животът й започна бавно да гасне и майката не видя как леговището се изпълни със светлина. Светлината, излъчвана от зародишите, се усили и дори през пръстта, с която бяха зарити, проникваха ярки лъчи и разкъсваха подземния мрак. Нещо в леговището се размърда, светлината започна да пулсира и около всяко зарито яйце пръстта започна да се движи. Подаваха се дълги израстъци, подобни
