Деница и се намръщи, но извика утвърдително. Ка-придружителката влезе и наведе глава:
— Господарят Вихтун пита как сте и дали се нуждаете от нещо. Смята да отиде на лов с братята си. Може да отсъстват няколко дни.
Тази новина зарадва Деница и тя бързо отвърна:
— Но това е чудесно. Кажи му, че съм малко по-добре, да не се притеснява. Нямам нужда от нищо.
Придружителката се поклони и излезе. Деница се надигна възбудено в леглото и се заслуша. Не след дълго дочу гласовете на Угаин и Вихтун през леко отворения прозорец и стана. Видя ги да отиват заедно с Янкул към конюшните. И тримата бяха въоръжени и облечени за лов. Нямаше да може да се срещне с Янкул, но поне можеше да излиза спокойно навън, докато ги няма. Облече се набързо и отново застана до прозореца. Видя тримата, яхнали конете си, да се отдалечават към външния град. Подреди разпиляната си коса в огледалото и извика придружителката:
— Ще се разходя в градината. Оправи стаята, скоро ще се върна.
Жената сведе глава, а Деница излезе и тръгна по дългия коридор към стълбището на придружителите. Не й се искаше да срещне някого и да дава обяснения. Слезе по стъпалата и се озова в помещенията, където се намираха стаите на придружителките. Две от тях я видяха и се поклониха, докато ги отмине. Тръгна към изхода, но докато минаваше покрай един от ъглите, изведнъж някой силно я сграбчи изотзад и притисна с ръка устата й. Деница усети нещо почти да я пробожда през дрехите. Нападателят бе опрял нож в тялото й. Ужас скова мисълта й. В гърдите й се надигна паника и тя с мъка успя да я овладее. Мъжът, защото това несъмнено бе мъж, я поведе напред, после сви в един коридор и я избута грубо в едно помещение. Докато се обръщаше, чу как вратата зад нея хлопва. Изправи се очи в очи с висок мъж. Мисълта й започна да работи бързо — беше виждала някъде това лице. Ядоса се на себе си, че не може да се сети откъде го познава, и свъси вежди. Откакто се изправи очи в очи срещу мъжа, страхът й изчезна. Не вярваше да й направи нещо лошо, все пак тя беше дъщеря на кан-предводителя. Замисли се дали да не се развика, но после й се стори смешно и унизително, пък и едва ли някой щеше да я чуе. Тя го попита предизвикателно:
— Как смееш, човече? Не знаеш ли коя съм?
Мъжът кимна, но лицето му не издаваше нищо.
— Точно вие ми трябвате, принцесо. Простете за грубостта ми, но нямаше друг начин да поговоря с вас.
Деница присви очи и го изгледа от глава до пети. Гняв се надигна в гърдите й — този за какъв се мислеше — но изведнъж, като се огледа, я напуши смях и гневът й се изпари. Бяха в някаква сушилня. Навсякъде висяха дрехи и бельо, а по земята се въргаляха бали с изсъхнали и сгънати вече дрехи. За първи път някой се отнасяше така с нея. На този мъж явно не му липсваше дързост. И тъй като самата тя бе дръзка за десетима, това, неизвестно защо, я развесели и пробуди любопитството й.
— Как се казваш? Струва ми се, че съм те виждала някъде — попита тя.
— Кюригин. Аз улових сивите, които танцуваха на сватбата ви по заповед на кан-царицата.
Сега вече Деница си спомни откъде й е познато това лице.
— Какво искаш от мен? Доколкото знам, ти получи възнаграждението си.
Кюригин кимна с глава в знак на съгласие.
— Да, така е. Не за това искам да говорим.
— А за какво тогава?
— Сангасите ме преследват. Втори ден вече се крия в двореца, но е въпрос на време да ме открият. Завардили са всички изходи. Трябва да ми помогнете да избягам.
Деница се замисли, помълча известно време и попита:
— Затова ли ги виждам навсякъде напоследък? — Деница го изгледа с подозрение. — Защо те гонят?
Кюригин се усмихна лукаво:
— Още не е време да научите това.
Този отговор и усмивката подразниха Деница.
— Какво те кара да мислиш, че ще ти помогна — ядосано го погледна Деница, — щом не искаш да ми кажеш какво си направил, та те преследват? Мога още сега да те предам в ръцете им.
— Можете да постъпите и така, разбира се — съгласи се Кюригин, — но мисля, че вие ще ми помогнете, защото и аз мога да помогна на вас в замяна.
Деница повдигна вежди и се засмя:
— Че с какво можеш да ми помогнеш ти? И защо въобще си въобразяваш, че имам нужда от нечия помощ?
— Защото е така — спокойно отвърна Кюригин и тихо добави: — Още колко дълго ще остане скрита връзката ви с Янкул? — наклони глава на една страна и я изгледа въпросително.
Деница го погледна внимателно и разбра, че няма нужда да отрича. Този човек знаеше какво говори. Спомни си за картината, която вдигна шум в коридора пред библиотеката, където се бе целувала с Янкул. Каква глупост от тяхна страна да се срещнат там. Тя тръсна глава и с отвращение му отвърна:
— Долно е да се изнудва. Пък и не можеш да докажеш нищо.
— Така е — кимна Кюригин в съгласие, — и не ви изнудвам. Само мисля, че бихте ми помогнали, защото така бихте помогнали и на себе си.
— Нима? — Деница се намръщи. — Какво общо имате ти и сангасите с мен?
— Аз съм боломит — тихо каза мъжът и се озърна, притеснен, че някой може да чуе.
— Какво? — тя повиши глас и го изгледа надменно. — Аз, дъщерята на кан-предводител Иртхитюин от рода Стювиги и кастата стети-сантропи с вечен покровител Живото Дърво, да помагам на боломитите? Ти не се чуваш какво говориш.
— Да, по-лесно е май да станете любовница на Янкул. Но трябва да понесете и последствията. А те много скоро ще се стоварят върху главата ви, която след това няма да остане дълго на мястото си. Повярвайте ми — бързо й отвърна мъжът.
Деница гневно се обърна и излезе от стаята, без да каже и дума. Бясно затръшна вратата след себе си и стремително закрачи по коридора. Не само че никой не беше се държал така с нея, но и никой досега не й беше говорил така. В случая истината нямаше значение. Той нямаше право да й говори така, този боломит и гнусен ловец на сиви. Но колкото повече наближаваше изхода, толкова повече устремът и бързината й намаляваха и накрая тя съвсем спря. Тропна с крак ядосано, огледа се, да не я чуе някой, изруга грубо и се върна обратно с не по-малък устрем от този, с който бе тръгнала да бяга. Отвори вратата на сушилнята и заговори бързо, като че ли се страхуваше, че ако не го направи, ще се откаже отново:
— Добре, какво искаш и какво можеш да направиш за мен?
Изражението на Кюригин, който сякаш не бе помръднал, остана спокойно.
— Тази нощ след изгрева на светещите кълба ще има сбирка на боломитски водачи. Трябва да намерите начин да ме измъкнете от двореца и да дойдете с мен.
Деница се замисли:
— Но защо да идвам на тази сбирка, както я наричаш? С какво може да ми е полезна тя?
— Още е рано да говорим за това, но трябва да ми повярвате.
Деница понечи да възрази, но се възпря и само каза:
— Рисковано е. Въпреки помощта ми могат да те хванат.
— Знам, но така или иначе нямам друг избор.
— Ако те заловят, ще кажа, че си ме принудил. Искам да сме наясно с това.
Мъжът не й отговори нищо. Само кимна с глава в знак, че приема думите й и е съгласен с тях. Деница отново замълча за момент, огледа се около себе си и скоро очите й се спряха на нещо. Тя се запъти към една купчина дрехи, докато Кюригин, явно привлечен от някакво шумолене навън, долепи ухо до вратата и й направи знак да мълчи. Деница разрови купчината с дрехи и му я посочи с глава. Приближи се до него, отново протегна ръка към балата с дрехи и зашепна:
— Това там са униформи на „глиганите“. Намери си такива, които да ти станат, и преоблечен ме чакай тук. Привечер ще дойда да те взема. Пред сангасите се дръж почтително към мен и дръзко и резервирано с всички останали. Не показвай с нищо пред тях, че вършим нещо нередно. Останалото остави на мен, но ако ни разкрият, не очаквай помощ. Няма как да ти я дам.
