клетката толкова скоро след завръщането й? Какво ли бяха направили с тях и какво въобще се случваше тук?
Деница нетърпеливо крачеше от стая в стая, обзета от безпокойство, докато накрая не издържа и изпрати ка-придружителката да разбере дали опасенията й са верни и Кюригин е заловен.
Кан-предводителят Иртхитюин се присъедини отново към жреца и сангасите, когато Деница се скри от погледа му.
Батбал угрижено поклати глава:
— Засега удряме на камък, но той няма къде да избяга. Рано или късно ще му се наложи да напусне двореца. Не може да се крие вечно тук.
— Аз ви давам разрешение да претърсите основно двореца, ако това ще помогне да го намерите — каза Иртхитюин, споходен от неприятното чувство, че ако жрецът приеме предложението му, в двореца ще настанат хаос и суетня, каквито кан-предводителят не понасяше.
Жрецът го погледна изпитателно с присвити очи, сякаш четеше мислите му:
— Не искам да създавам проблеми само заради един човек Както казах, този боломит не може да се крие вечно. Щом направи опит да напусне двореца, ще го заловим. Сангасите ще стоят на всеки изход и ще пазят.
Кан-предводителят кимна с глава и пое ръката на Батбал в двете си ръце.
— Тръгвам, учителю. Имам работа, но изцяло давам подкрепата си за залавянето на предателя. Ако знаех каква змия е този човек, нямаше да остане жив, за да ни разиграва така. Имаш ли нужда от нещо, само кажи.
Батбал се усмихна благо на кан-предводителя и каза единствено:
— Вървете.
Иртхитюин тръгна по стълбите, последван от личната си охрана „глигани“.
Жрецът, наречен Азвигортула, бавно изкачваше широките стъпала към южната кула на манастира Карпонили. Пестеше силите си. На неговите години бе цяло чудо, че още ги има. Когато стигна до статуята, се озърна предпазливо и натисна скрития механизъм в основата на тила й. Тя бавно започна да се отмества. По стълбището отекна шумът от съприкосновението на механизми и камък. Жрецът не изчака да се отмести докрай и с бързо движение се шмугна в отворилата се пролука. Слънчевите лъчи заиграха по лицето му, а чуруликането на птичките го накара да се усмихне. Обичаше да идва тук. Намираше се в необятна на шир и височина кръгла зала, облицована в бял камък. Навред имаше изящни бели пейки край причудливи фонтани, водоскоци и водни каскади всред изумрудена трева, бухнали храсти и цветя, пъстреещи на групи. А в средата се извисяваше огромното Живо Дърво. Гигантско и величествено, то бе разперило могъщите си клони над цялата зимна градина. Короната му бе обсипана с широки тъмнозелени лъскави листа, а в основата му стоеше бял камък, висок половин метър, с неправилни ръбове, върху който, издълбан с длето, се четеше надписът:
Под цветовете на свещеното дърво, усетихме дъха на живота.
Песен пее вятърът в листата му и утеха е силата му за нас.
Дърво, наречено Живот, преклонението ни пред тебе ще пребъде.
Високият таван на залата бе направен от десетки огромни стъклени капандури. Множеството отворени прозорци, през които нахлуваха светлината и вятърът, хвърчащите навсякъде и чуруликащи птички създаваха усещането, че човек е попаднал навън. Един градинар, от десетимата, които се грижеха за градината, беше в помещението и щом видя жреца, му помаха:
— Готово е. Сега ще го донеса — провикна се той и бързо тръгна към една от нишите в стената.
Азвигортула седна на една пейка и зачака. Не след дълго градинарят се появи и с енергични стъпки се отправи към жреца.
— Прясно наточен — с усмивка обясни той, докато подаваше на жреца доста голям, продълговат запушен съд.
По усилието, с което жрецът пое в ръцете си съда, пролича, че е пълен и доста тежък.
— Благодаря — тихо каза той и се изправи на крака. — Тук всичко наред ли е?
Градинарят кимна с глава:
— Всичко е наред. Да помогна ли? — попита загрижено, като видя, че старият човек полага усилия да носи съда.
— Не, ще се справя — отвърна жрецът и се отправи към изхода.
Въпреки че беше вече натоварен, пътят надолу по стълбите беше по-лесен от този нагоре.
Деница бе готова да потегли всеки момент. Благодарение на придружителката си знаеше, че Кюригин не е заловен от сангасите. Нощта бе настъпила. Тя отиде до прозореца и погледна навън. Мракът, обгърнал всичко наоколо, бе разкъсван единствено от мекия блясък на кълбетата. Време е, помисли си тя, и тръгна към преддверието, където я очакваха двама мъже от личната й охрана. Тя повика само единия от тях. Другият мълчаливо остана на мястото си. „Глиганите“ изпълняваха безропотно дълга си дори когато нарежданията на господарите им бяха странни и необясними. Те бяха най-дискретните и верни пазачи, които един стети-сантропи би пожелал, защото ги чакаше смърт при предателство. За сметка на това те, „глиганите“, се ползваха с привилегията да се отнасят пренебрежително към всеки, който не принадлежеше към самите тях или към кастата на управляващите. Обичаят повеляваше всеки член от семейството на Иртхитюин да се движи с най-малко двама „глигани“. И въпреки че Деница постъпи странно, като тръгна само с единия от охранителите си, те приеха това безпрекословно.
Двамата стигнаха необезпокоявани до мокрото помещение. Деница нареди на охраната да остане пред вратата. Кюригин я очакваше, както се бяха разбрали — облечен в униформата на „глиганите“. Бе по-висок от повечето „глигани“, но физиката му по нищо не отстъпваше от тяхната. Тя го огледа доволно.
— Отлично. Можем да заблудим охраната, но трябва да изиграеш и ролята си също така добре, както ти стои това облекло.
Тя му обясни подробно как да се държи и какво да говори, ако се наложи. Кюригин я слушаше внимателно. Когато приключи с напътствията, Деница пое дълбоко въздух, издиша и го погледна в очите:
— Готов ли си?
Той кимна в съгласие.
— Да вървим тогава — тя решително отвори вратата и тръгна по коридора.
Кюригин застана рамо до рамо с пазача на Деница. Бе виждал не един път как „глиганите“ крачат зад своите господари по коридорите на двореца. Двамата мъже се огледаха един друг преценяващо и безмълвно я последваха.
Тогава жрицата изчезна заедно с огледалото и пред него се появи майка му, императрицата, облечена в скъпи и блестящи одежди. Тя протегна ръка и я постави на рамото му. И го изпълни универсалната любов, ненарушима от никакви амбиции, желания или условия. Само чиста любов, чийто обект бе той. Но изведнъж
