— Не, забравете, че съм присъствала тази нощ на събранието ви. Аз също ще го забравя. Никой няма да научи от мен какво се е случило и какво съм разбрала.
Кюригин поклати недоволно глава.
— Нима ще се оставите на течението да ви отнесе? — попита я той.
— Какво ми остава? — вдигна рамене Деница. — Мястото ми не е сред вас. Вие с нищо не можете да ми помогнете. Вашата битка е различна от моята.
— Грешите, — твърдо каза Кюригин — вие можете да се отървете от съпруга си само чрез нас. Ще ви предложим сделка, когато настъпи моментът.
Деница замълча. Кюригин я погледна проницателно и продължи:
— След два дни ще ви потърся. Дотогава помислете върху това, което ви казах.
По-малко от час след този разговор Деница и охраната й се прибраха в двореца благодарение на двата коня, които получи от Кюригин. Искаше й се да помисли за всичко, което се случи през изминалата нощ, но умората я победи в мига, в който положи глава върху възглавницата.
Тогава императрицата се отдалечи и той видя към него да се приближава императорът, неговият баща. Подобно на майка му, той постави ръката си на рамото му. И разбра, че императорът олицетворява силата, от която се възхищава, но се и бои; силата, към която ще се стреми, за да овладее материята. Императорът отдръпна ръката си и каза:
— Аз съм това, което ще уравновеси стремежа ти към чистата любов. Аз съм този, който ще те предпази да не се поддадеш на болката от загубата й. Спомни си магьосника и жрицата. Аз и майка ти сме отражение на двойствеността ти и заедно я обединяваме, затова не се страхувай.
V глава
Войната
Алобоготур, върховният жрец и първият между избраните, затвори канала на душата си и отвори очи. Погледът му придоби смисления си израз. Изправи се бавно и излезе от стаята. Тръгна към трите големи тераси на манастира, които бяха разположени точно над главния портал в северната кула, където се намираха и спалните помещения на учениците. Очакваше да намери там Азвигортула, приятел, жрец и един от двадесет и двамата избрани да пазят тайната на Живото Дърво. Азвигортула наистина бе там. Грижеше се за красивите цветове на един от многото храсти, посадени в огромните каменни саксии по перваза на средната тераса. Азвигортула бе най-възрастният от избраните, но бе жилав и жизнен старец. Обичаше природата и странеше от хората. Алобоготур бе единственият, с когото поддържаше по-близки отношения.
Азвигортула сърдечно поздрави Алобоготур и остави настрана ножа, с който подкастряше храста. Изтупа една в друга ръцете си и приседна на една пейка с изглед към високите върхове на Карпонили. Вятърът приятно подухваше и рошеше посребрената му коса.
— Батбал се свърза с мен. В онази кръчма наистина е имало сбирка на боломитите, както е съобщил селянинът. Присъствал е и Салистар — каза Алобоготур, докато сядаше до приятеля си.
— Пратих там десетима сангаси. Запалили са бараката. Не се знае дали има убити, но Салистар със сигурност се е измъкнал. Жигосал е един от конете на сангасите със знака си, без да го видят — Алобоготур въздъхна след последното изречение и се смълча.
— Гостед беше способен ученик. С голяма мощ и силен дух, — поклати глава Азвигортула — затова сега създава и големи проблеми.
— Само за едно се радвам, — кимна в съгласие Алобоготур — че не го допуснахме до тук. Малко му оставаше, да ни заблуди напълно.
— Не се тревожи, силите му ще свършат някой ден. Той има нужда от нас, за да ги поддържа.
Азвигортула се наведе и взе от земята продълговат съд. Отпуши го и го подаде на Алобоготур.
— Пресен е. Вчера сутринта го свалих от кулата.
Алобоготур надигна глинения съд и отпи. След като се напи, избърса с ръка устата си и върна съда на Азвигортула.
— Дотогава могат да изминат години — смръщи се Алобоготур.
— Гостед е неразумен. Хаби силите си ненужно, като ни праща послания по задниците на конете и невидим се промъква сред сангасите — присви очи с презрение Азвигортула.
— И все пак се тревожа, Азвигортула — жрецът се изправи. — Примамва хората да му служат. Срещал се е и с Бакуриан. Все още си въобразява, че Зелената книга е скрита тук в манастира.
Азвигортула махна с ръка, сякаш да отпъди досадна муха.
— Тези хора, с които се огражда, не притежават дух, от който да черпи сила. Те само ще попилеят тази, която притежава. Каквото и да прави, няма да успее да се домогне до южната кула, където си мисли, че крием Книгата. Нито Дървото ще попадне в ръцете му. Не го мисли повече, отколкото заслужава, Алобоготур. Този неблагодарник ще загуби силите си и ще бъде забравен.
— Може би си прав — замислено му отвърна Алобоготур и закрачи напред-назад около пейката, на която седеше Азвигортула. — Но се е вкопчил здраво в идеята да намери волобарската книга. А пък аз отдавна се питам дали тя не е легенда, стара като този свят?
Азвигортула кимна с глава:
— И да е имало такава книга, навярно вече е станала на пепел. Стига ни, че имаме Живото Дърво, Алобоготур. Забрави за Салистар, той сам се обрече на забвение след като ни предаде.
Азвигортула реши да смени темата:
— Питам се — понижи леко глас — дали вече е тръгнала на път?
— Може би още не е, но скоро ще тръгне.
— Вече съм стар човек, Алобоготур. Не вярвах, че ще доживея затварянето на цикъла. Притеснявам се, че войната, която готви Уголия, ще й попречи да стигне до тук. Алобоготур го изслуша с внимание и каза:
— Рано е още. Не се знае ще има ли наистина война. Този вчерашен сополанко Бакуриан може би просто вдига шум, за да изпроси нещо от Издулор. А ние познаваме кан-императора. Малко са нещата, които би отказал, за да запази мира.
Азвигортула въздъхна:
— И все пак…
— Ако се стигне до война, ще изпратим сангасите — успокои го Алобоготур. — Те ще й помогнат да намери пътя.
Азвигортула понечи да каже нещо, но в този момент се чу глъчка откъм столовата, където учениците ядяха. Няколко малчугани нахлуха тичешком на терасата. Явно бяха приключили с обяда и ги бяха освободили за половин час, преди да започнат учебните им занятия в западната кула.
Двамата жреци се разбраха с поглед. Разговорът им бе приключил. Алобоготур се насочи към стаята си, а Азвигортула се зае отново с храстите си.
Сивите от първото стадо на Асура през месец Шехлем се завърнаха в земите на майката. Гласът й отекваше в главите им. Скоро щяха да пристигнат. Спуснаха се ниско над земята и забавиха скорост. Достигнаха голямото дърво и се скупчиха върху коренищата му. Една след друга започнаха да влизат в хралупата и потъваха в земните недра. Запълзяха по изкопаните в земята коридори, а гласът на Асура ставаше все по-силен и призоваващ. Изведнъж нещо черно и бързо се появи, сграбчи първата сива, тя
