засърбяха ръцете да изпита способностите си на бойното поле.
— Като се налага, ще се бием — твърдо отговори Ермиар. — Щом Бакуриан е…
Иртхитюин бързо го прекъсна:
— Иска ми се като мой наследник да си възможно най-добре подготвен за кан-предводител, ако с мен нещо се случи, Ермиар. Заповядвам ти след три дена да заминеш за Карпонили в манастира при Алобоготур.
Тази заповед стъписа Ермиар и той побърза да възрази:
— Не може да ме лишиш от правото да се бия за страната си. Нима трябва да се крия в манастира, когато Биляра ще има нужда от всеки свой воин? Защо след като завърших школата, отново ме връщаш там? Не мога да повярвам.
— Явно трябва да се върнеш, щом не са те научили да се подчиняваш на предводителя — ядно му отговори Иртхитюин и продължи, като повиши тон:
— Ще изпълниш заповедта ми. Повече не искам да слушам нищо за това. Алобоготур ще те напътства.
Ермиар не можа да сдържи недоволството си:
— Защо трябва да отида чак в Карпонили, татко? Да избягам като някой страхливец.
— Ермиар, караш ме да мисля, че искаш да се биеш за Биляра, само за да не те помислят за страхливец. Понякога
Настана мълчание. Ермиар стисна устни и сви дланите си в юмруци. Лицето му поруменя от усилието да се удържи и да приключи спора с баща си.
Иртхитюин, от своя страна, го гледаше гневно и строго, но постепенно се успокои и с тих глас продължи:
— Ермиар, нима мислиш, че ако има война, тя няма да стигне до Карпонили? Повярвай ми, по-тежко ми е да те изпратя там, отколкото да си тук, където мога да те предпазя.
Ермиар не бе погледнал на нещата от тази им страна. Струваше му се, че Иртхитюин го изпраща в планината, за да го отдалечи от битките. Но явно имаше нещо, което го караше да мисли, че и манастирът няма да бъде пощаден от предстоящата война.
— Нима допускаш, че Бакуриан може да стигне до манастира? — не се стърпя да не попита Ермиар.
— Не знам докъде ще стигне, сине — отговори му кан-предводителят. — Това, в което съм сигурен обаче е, че главните цели на Бакуриан ще бъдат столицата Истрос и манастирът на Живото Дърво. Всеки, тръгнал на война с Биляра, би се целил в тези две места.
Ермиар поклати глава.
— Това е безспорно, но Уголия не може да ни победи. Твърде слаби са.
— Надявам се да си прав. Но ако не си и ако Бакуриан стигне до манастира, ще се озовеш на едно от най-опасните места, Ермиар. Предполагам, че това те задоволява.
В тона на Иртхитюин се долови насмешка, но Ермиар не я забеляза. Напротив, вече не му се струваше толкова лошо да замине за планините Карпонили.
Постепенно двамата заговориха за здравето на Андала, за отминалата сватба и други всекидневни неща. Когато разговорът се изчерпи, Иртхитюин не се поколеба да даде недвусмислен знак на Ермиар, че е време да си върви. Но преди синът му да напусне кабинета, Иртхитюин отново напомни за главната тема на разговора им:
— Избери си десетима от войниците на „сивия вълк“, които да те придружат до Карпонили. След три дена заминавате.
Когато се раздели с баща си, Ермиар тръгна към покоите на Деница и Вихтун. Оставаха му само три дни, да се опита да вразуми сестра си.
Бакуриан, младият предводител на Уголия, се изкачи на близкия хълм. Бе сравнително нисък на ръст, слаб и леко прегърбен. Лицето му се открояваше като красиво и волево. Очите му, черни и дълбоки, сякаш горяха върху бледата кожа. Докъдето стигаше погледът му, се простираше лагерът на огромната уголска войска. Почти всички шатри вече бяха издигнати. Войниците се събираха на групи, палеха огньове и с оживени разговори около тях изчакваха времето, когато набучените на дълги шишове пилета щяха да са готови за ядене. До ушите му достигаше шумът от гласовете, смеховете им и дрънченето на мечовете. Кълбетата бледнееха, преди нощта да покрие земята и да открои ярката им светлина. Слънцето в ярки червени пламъци бавно залязваше на хоризонта. Бакуриан обърна коня и се загледа в обратната посока. Още три дена и щяха да достигнат границата на Биляра. Мечтата му бе на път да се осъществи. Този път Уголия няма да се провали. Бакуриан се погрижи да си създаде много съюзници сред съседите на Биляра. Дори и северните племена бяха готови да нападнат от север, а на юг разчиташе на таболците. Откакто завърши школата в Карпонили и наследи баща си, Бакуриан, първи кан-предводител на Уголия, не спря да крои планове за тази война. Дълго време изчакваше удобен момент за нападение и сключваше тайни договори със съседните страни. Векове наред държавата му живееше под влиянието на съседна Биляра, чието положение на първа сила й даваше неограничени правомощия да се намесва във всички сфери на живот в Уголия — военната, гражданските дела, правораздаването, вярата и търговията. Дори титлата на Бакуриан бе първи кан-предводител, а не император, за да е ясно, че никой не стои наравно с кан- императора на Биляра, Издулор.
От школата Бакуриан добре помнеше надменното отношение на билярските младежи към всички останали чужденци ученици. Тогава у Бакуриан се зароди презрението към баща му и предшестващите го владетели. Нима Уголия не бе способна да извоюва независимостта си и да създаде своя школа, та трябваше да се обучават в билярската?! Години наред тази мисъл го тормозеше и не му даваше спокойствие. Заспиваше и се будеше с желанието Уголия да стане независима и също толкова горда и силна страна като Биляра. Така нямаше да се срамува и навежда глава пред всеки биляр, колкото и жалък да е, само защото е роден отвъд западната граница на Уголия. С времето, откакто се възкачи на престола, желанието му за независимост прерасна в желание за превъзходство над Биляра. Постоянната намеса на Издулор в политиката му го изпълваше със скрит гняв и ожесточение. Нима страната му нямаше своите аристократи, учени, богати търговци и велики воини, за да търпи чуждите?! Той, Бакуриан, щеше да създаде уголска школа и Уголия — по-велика от Биляра, но първо щеше да смаже силата на Биляра и статута й на първа сила, заедно с жреците, манастирите и школата им — проводниците на билярското влияние в Уголия.
Бакуриан разчиташе на изненадата. Политиката му на пренебрежение спрямо жреците и вярата им ясно говореше за отношението му. От много време насам и връзките му с Издулор бяха обтегнати, но въпреки това двете държави живееха в мир от векове. Едва ли Издулор би помислил, че точно в последната година от края на могъща епоха ще води война, и то със съседна Уголия. Колкото и силна да бе Биляра, както нападението на уголската войска, така и нашествието на таболците и северите щяха да й дойдат като гръм от ясно небе. И това не беше всичко.
След уговорката със Салистар, последният договор, който успя да сключи в съюза срещу Биляра, беше с жестокото и диво племе на негулите. Струваше му много злато, но си заслужаваше — те бяха най-свирепите воини. Вярваха, че колкото войници убият в битка, толкова слуги ще имат в задгробния живот. Нападаха устремно и смело с бързите си коне, обсипваха противника с удари от мечове и бягаха, но още преди да се осъзнаят враговете им, се връщаха и повтаряха страховитата си атака.
Естествено, Биляра можеше да разчита на могъщи съюзници, като тайнствената северна държава Раха, с която единствено Издулор поддържаше отношения. Говореше се, че във войската си раханяните използвали потомци на зли духове, каквото и да означаваше това. Много малко неща се знаеха за тази държава, предимно от слухове и измислени приказки, защото чужденците не бяха добре дошли в Раха. Но Бакуриан разчиташе, че ще успее да привърши с нашествието си, преди до границите на Биляра да достигнат каквито и да било съюзници.
Бакуриан смуши коня и се отправи към лагера. Появата му предизвика вълна от възгласи в негова и на Уголия прослава. Погледът му се спираше на здравите и силни мъже, на струпаните на купища ризници и
