нададе ужасяващ писък и изчезна. Останалите спряха. В дивите им очи изригна ужас, а телата им заблестяха ярко и силно. Гласът на майката заглъхна и те инстинктивно се извръщаха назад, в порив да избягат от непознатото. Но още преди да се отправят по обратния път, отново чуха зова й и като хипнотизирани продължиха да го следват навътре и надолу. Накрая остана само една сива. Останалите ги отнесе непознатото. Гласът на Асура я водеше и тя не усещаше страх. Продължаваше да следва призива й.
Деница се събуди с главоболие и с усещането, че е сънувала. Спомените от отминалата нощ я връхлетяха един след друг, но й се струваха толкова нереални, сякаш бе гледала всичко отстрани, без всъщност да взема истинско участие в събитията. Провикна се вяло и придружителката влезе.
— Донеси ми квесел. И никой да не ме безпокои — нареди тя и с досада си помисли, че този път главоболието й не е измислено.
Отпусна се назад и затвори очи, докато изчака така нужния й квесел. След известно време, когато почувства действието на животворната течност, Деница се изправи и отвори широко прозореца. Свежият въздух нахлу в стаята. Деница пое дълбоко дъх и се облегна на перваза. Загледа се в синьото небе и в птичките, които прехвърчаха весело насреща й.
Тя прехвърли случилото се предишния ден в мислите си. В душата й се промъкна вина за това, което бе извършила. Бе помогнала на един боломит да се измъкне от двореца под носа на сангасите и на всичко отгоре час по-късно присъства на боломитска сбирка. Стори й се ненужно да обмисля предложението на Кюригин за повторна среща. Още вчера бе наясно, че за нея няма място сред тези хора. Не можеше да разбере какво въобще си е въобразявала снощи, за да се озове в тази ситуация. Деница твърдо реши, че каквото и да се случи от тук нататък, за нищо на света няма да се забърка отново с боломитите и с отлъчения от избраните Салистар. Слуховете за него тръгнаха преди години. Беше известен с това, че е обучаван за избран, но е отхвърлен още преди да го посветят. Никой не знаеше причината за решението на жреците. След отказа им да го изберат за един от предназначените за Карпонили и да го посветят, Салистар изчезна през една топла нощ, за да се появява само в приказките, които се носеха за него от време на време и от уста на уста.
Тя се върна обратно в стаята и седна на леглото. Замисли се за Янкул, какво ли прави в момента, дали и той би извършил заради нея същите глупости, които извърши тя?
— Едва ли — отговори си сама с горчивина и се облегна назад.
Изведнъж предметите в стаята се размазаха пред погледа й. Тялото й отново изтръпна и се схвана, както при срещата й с погледа на сивата. Все едно че попадна под нечия чужда власт и само частичка от съзнанието й си остана нейна и непокътната. Всичко наоколо се изпълни с мъгла и тя се издигна сред нея, без да вижда нито мебелите, нито стените, а само мъглата. И тогава отново чу онзи глас. Съскащ и зловещ, той сякаш нахлу от всички ъгли на стаята, блъсна се в стените и задраска в съзнанието й. В гърдите й се надигна неописуем ужас. Тя напрегна всичките си сили, да се освободи от това състояние, но Неведомото бе по-силно от нея, издигаше я нагоре и в главата й все по-отчетливо звучаха съскащи и драскащи звуци.
Без да осъзнае как точно, Деница отново се намери върху леглото си, мъглата бе изчезнала и тишина изпълваше стаята. Тя хвана и стисна силно главата си с ръце. Усещаше страх — силен, ужасяващ, панически страх. Вече не се интересуваше нито от боломитите, нито от войната с Уголия, нито от Вихтун и Янкул. Вледеняващ ужас изпълваше съзнанието й. Стана бързо от леглото и започна да се облича. Само един човек можеше да й помогне — жрецът на Исиней, Батбал. Ако имаше човек, който да е наясно с тези странности, то това можеше да е единствено учителят.
Деница повика придружителката си и двете се запътиха към жилището на Батбал.
Жрецът веднага я прие. Деница развълнувано му разказа за сивата и за състоянието, в което изпадна след срещата на погледите им.
— Кажете ми, учителю Батбал, какво става с мен? — завърши тя разказа си и напрегнато зачака отговора му.
От вълнение Деница не забеляза, че случката със сивата предизвика у жреца небивал интерес. Между очите му се появи тревожна гънка, а в спокойните му и ведри очи се появи странен блясък.
Батбал не отговори веднага на въпроса й. Личеше си, че сериозно обмисля думите на Деница. Когато заговори, гласът му бе тих и равен:
— Мисля, че това, което ви се е случило, заслужава внимание. Но нямам никакви догадки, принцесо. И за да съм по-изчерпателен в отговора си, искам да ме оставите да събера повече информация. Върнете се отново привечер. Ще ви очаквам.
Деница видимо се разочарова, но тъй като нямаше друг избор, се поклони с благодарност на жреца и си тръгна, за да се върне отново по-късно.
Останал сам, Батбал, без да губи време, започна да изпълнява ритуала на свързване с Алобоготур. Каналите на техните души се отвориха, свързаха се и тревожни мисли полетяха шеметно по тях.
Ермиар се отправи обратно към покоите си, разочарован, че не намери Деница. Беше събрал смелост да поговори с нея за Янкул. Но тъкмо когато я потърси, се оказа, че е излязла с придружителката си. Докато вървеше замислен по коридора на двореца, го настигна мъж в тъмни дрехи. Ермиар го познаваше. Това бе личният кан-придружител на баща му Иртхитюин.
— Господарю — обърна се към него придружителят и сведе поглед надолу, — кан-предводителят ме изпраща със съобщение за вас.
Той подаде на Ермиар парче хартия, на която небрежно беше написано:
Ермиар,
Когато получиш тази бележка, искам да последваш незабавно придружителя ми. Той знае къде съм. Трябва да поговорим.
— Води ме — обърна се Ермиар към мъжа, който го чакаше на почетно разстояние.
Докато следваше придружителя, през главата на Ермиар преминаха някои предположения за причината, поради която кан-предводителят искаше да го види. От всички тях най-много го притесни вероятността Иртхитюин да е разбрал нещо за Деница и Янкул, и то най-вече заради майка му Андала, която така се притесняваше за сестра му. Ако зависеше от Ермиар, той с охота би поверил този проблем на кан- предводителя.
Баща му го очакваше в кабинета си. Кан-предводител Иртхитюин имаше среден ръст, здраво тяло и остър поглед. Косите му, посивели от годините, бяха пристегнати на опашка.
— Искал си да ме видиш, татко.
Ермиар застана прав срещу баща си.
— Седни, Ермиар. Искам да разговарям с теб.
Ермиар се настани на стола и зачака думите на баща си, като се стараеше да прикрие притеснението си. Иртхитюин се прокашля леко и затвори книгата, която четеше.
— Всеки момент очаквам война с Уголия, Ермиар, и ти знаеш, че аз ще предвождам онгаладските войски.
Ермиар бе забравил за войната, за която толкова се говореше напоследък.
— Новини от Истрос ли си получил, татко?
Иртхитюин кимна.
— Бакуриан е близо до Артебос. Всеки момент очаквам заповеди от Издулор.
Ермиар не се уплаши от новината. Дори напротив. Толкова години се бе учил да воюва, че сега го
