оръжия, на запалените огньове и в кръвта му закипя опиянението от властта и силата, която съзря във войската си.
Докато яздеше гордо на коня си сред въодушевените войници, срещу него в галоп се зададе конник. Бакуриан спря на мястото си в очакване. Беше един от съгледвачите. Трябва да е видял нещо, за да препуска така. Наоколо настана тишина и всички обърнаха очи към конника. Той стигна до Бакуриан, скочи от коня си, поклони се и задъхано и бързо заговори:
— Пратеници на Издулор. Искат да се срещнат с вас.
Тази новина предизвика у войниците шумни викове на недоволство и ругатни. Бакуриан направи жест да млъкнат:
— Колко са?
— Трима.
Бакуриан посочи първия попаднал му пред погледа войник:
— Приготви се да дойдеш с мен! — Обърна се към съгледвача: — Смени коня си!
Двамата мъже хукнаха да изпълняват нарежданията му, а той се запъти към шатрата си. Облече парадната си туника, обшита със злато и скъпи камъни и отново яхна коня. Придружителите му, вече готови, го очакваха и тримата се запътиха към мястото на срещата. Там го чакаха трима от воините на „сивия вълк“. Единият се отдели от другарите си и тръгна бавно към Бакуриан. Предводителят на уголците постъпи по същия начин. Когато се срещнаха, „сивият вълк“ не каза нищо. Само подаде на Бакуриан посланието от императора.
Бакуриан счупи печата на Издулор и зачете писмото. Като свърши, се разсмя с глас и гордо вдигна глава. Изгледа пратеника на Издулор в очите и заговори с висок глас на родния си език, макар отлично да владееше билярския. Не се интересуваше дали пратениците ще го разберат:
— Няма дори да си правя труда да давам писмен отговор на страхливец. Нима вашият прославен владетел се е разтреперил от страх, та ми предлага дъщеря си за жена в замяна на мира!? — Бакуриан скъса писмото и захвърли парчетата. — Аз, Бакуриан, имам достатъчно жени и не съм страхлив като тях, за да приемам мир, когато съм тръгнал на война. Това кажете на Издулор.
Бакуриан се обърна и със смях препусна обратно към лагера, последван от войниците си.
Когато императорът се отдалечи, той отново се намери пред огледалото. Образът му бе променен. Вече бе съвкупен образ на магьосника и на жрицата и повече не се раздвояваше в огледалото. Той бе жрецът, самоосъзнал се и обединил противоположностите.
VI глава
Всяко пътуване е приключение
Батбал затвори канала на душата си и бавно се изправи на крака. Почувства се изтощен от преплитането на енергията си с тази на Алобоготур. Тръгна към изхода, отвори вратата и остави въздуха да нахлуе в помещението. Тежката миризма на тревите се разреди, отвяна от хладния вятър. Не след дълго Деница щеше да се върне. Батбал се замисли. Решението на избраните беше ясно. На Деница не трябва да се казва истината. Жрецът въздъхна тежко и се загледа в посоката, от която щеше да се появи принцесата. Трябваше все пак да й каже нещо. Тя очакваше помощ от него. Но как да се помогне на човек, когато го очаква толкова тежка съдба. От древните извори, написани на савхи, се знаеше, че и друг път се е случвало сива да погледне човек в очите. При предишната война за Дървото сивите са унищожавали хора, като са гледали в очите им. Нещастниците постепенно губели разсъдък и напълно обезумявали, а ако се случело зрителният контакт да е по-дълг, дори умирали на място. Билярите не помнеха тези дни, писмеността им бе прекалено млада и това знание се бе изгубило безвъзвратно за тях. И въпреки че жрецът умееше да се владее, тръпки пролазиха по гърба му. Дните се търкаляха, битката за Свещеното Дърво наближаваше и случващото се с Деница, като че ли го потвърждаваше.
Ермиар чакаше в малката библиотека до спалнята на Деница. Разхождаше се разсеяно, докато чакаше принцесата да го приеме. Опитваше се да не мисли за предстоящия разговор, толкова неприятен за него. Видя едно огледало срещу себе си и
— Хубав си, братко, и е време вече да се оглеждаш за съпруга — гласът й бе звънлив и весел за разлика от мрачното настроение на Ермиар. Той не успя да отвърне на усмивката й. Нещо в епизода с огледалото го накара да се почувства странно и особено, но нямаше как да се съсредоточи в това усещане. Ермиар поздрави сдържано сестра си. Настаниха се удобно, а една придружителка им поднесе свежи плодове и квесел. Ермиар не знаеше как да започне разговора, който така го измъчваше, и затова реши да отложи момента с разговор за войната:
— Бакуриан е близо до границата. Може би всеки момент войната ще започне.
— Да — кимна Деница, — чух за това. Какво ли ще предприеме баща ни?
— Мисля, че кан-императорът Издулор ще пресрещне Бакуриан, преди да е достигнал Истрос, но това е само предположение. А баща ни ще се съобрази със заповедите на императора.
— Ох, тази война — въздъхна Деница, — заради нея трябва да тръгваме по-скоро от предвиденото за Юртия. Рано сутринта заминаваме.
— Аз също напускам Исиней.
Деница се изненада:
— Но защо?
— Иртхитюин нареди. Тръгвам за Карпонили.
— За Карпонили ли? — Деница смръщи вежди и го изгледа изпитателно. — Защо пък за Карпонили?
— Не знам защо. Иртхитюин си има своите съображения, праща ме в манастира.
Деница се смълча, спомни си думите на Салистар от боломитската сбирка:
„Бакуриан иска от нас да му помогнем срещу манастира на Живото Дърво. Всеки от вас е наясно, че манастирът е по-важен и от столицата. Падне ли той, пада и Издулор.“
Първата й мисъл бе да предупреди брат си, да му разкаже за плановете на боломитите. Но се осъзна навреме и замълча.
— Какво ти е? — Ермиар озадачено я наблюдаваше.
— Нищо, няма нищо.
— Като че ли искаше да кажеш нещо…
— Не, не е нещо важно. Забрави.
Ермиар не настоя повече. Вместо това събра кураж и я попита:
— Какво ще правиш сега, когато с Вихтун сте свързани?
Деница го погледна учудено:
— Какво имаш предвид, какво трябва да правя?
Ермиар реши да не увърта повече и заговори направо:
— Деница, знам за Янкул.
Тя трепна от думите му и се изправи. Направи няколко крачки из стаята, докато той я гледаше строго, скръстил ръце на гърдите си.
