Деница долови иронията, но се постара да прикрие смущението си.
— Аз ви казах основното — продължи ръководителят на боломитите. — От тук нататък трябва да съберем колкото може повече информация за охраната на манастира, входовете му и всичко, което ще ни бъде от полза, за да проникнем вътре. Войната е шанс за нас, който не бива да изпускаме. Искам да знам колко души ще ме последват, ако тръгна към Карпонили. А с Бакуриан ще се разправим, когато му дойде времето. Оставете това на мен. — Салистар седна на една пейка и продължи: — Предлагам да обмислите на спокойствие действията си и да се съберем след три дни, за да вземем решения. И ако нямате въпроси, нека приключваме, стана късно.
В стаята настана тишина, никой не каза и не попита нещо. Кюригин пръв се изправи да напусне стаята, Деница го последва. В този момент обаче вратата на стаята се отвори и охранителят на Деница влетя вътре. Заедно с него в стаята нахлу черен и задушлив пушек. „Глиганът“ затвори зад себе си вратата и се обърна към останалите, които се бяха изправили вече от столовете и шумяха объркани. Погледът му се спря на Деница:
— Всичко гори, принцесо.
— Сангасите, намерили са ни! — прошепна Кюригин и пребледня.
Деница се обърна стъписана към него и несъзнателно попита, без да очаква отговор:
— Сангасите ли?
През това време „глиганът“ бе хванал една тежка покривка, която свали от масата, и я хвърли върху Деница.
— Увийте се добре — каза й бързо той и се обърна към Кюригин, като сочеше вратата.
— Това ли е единственият изход?
Салистар и Кюригин се спогледаха и Салистар му кимна. Хванаха голямата маса от двете й страни и я пренесоха до стената. Отдолу се откри голям дървен капак. Ервек, слабият рус мъж, го отмести и на пода зейна голяма дупка. „Глиганът“, чийто дълг бе да пази живота на Деница, запречи с тялото си дупката за останалите и викна:
— Бързо, принцесо, слизайте.
Деница не се забави. Само отметна от себе си тежката покривка, с която мъжът я бе заметнал, за да я пази от пламъците, и първа се спусна долу. „Глиганът“ я последва и чак тогава даде възможност на другите да тръгнат след тях.
Озоваха се в дълъг, тесен и тъмен тунел. „Глиганът“ хвана Деница за ръката и опипом тръгнаха в единствената му посока. Отзад се чуваха гласовете на останалите. Препъваха се в буци пръст и краката им затъваха в кал. Зад тях Кюригин се провикна:
— Има изход, продължавайте все напред. Излиза се през дървен капак като този, през който влязохме.
Скоро достигнаха края на тунела и „глиганът“ избута капака над себе си. Вътре проникна вечната светлина. Той се изкачи и издърпа след себе си Деница. Намираха се на петдесетина метра от обхванатата в пламъци гостилница, сред гъсти храсти и няколко дървета. Цялата горяща грамада на гостилницата бе заобиколена от десетина конници в светлосиви дрехи, които на светлината блестяха като сребро. Лицата им бяха увити в нещо като шал от същата материя с една единствена пролука за очите. Конете им бяха бели и в цялата гледка имаше нещо страховито и призрачно. Кюригин, който също бе успял да излезе, се наведе към жената и прошепна:
— Сангасите, ветровете да ги отнесат. Внимавайте. Нека се върнем долу, докато си отидат.
— Но защо, тук не могат да ни видят — прошепна Деница, загледана в странните воини. Но той вече слизаше отново в тунела. Тя не му обърна внимание и продължи да наблюдава. Чу как Кюригин й шепнеше отдолу да го последва, но убедена, че зад прикритието на храстите няма да я видят, тя остана на мястото си. Само верният й охранител остана с нея, безмълвен и невъзмутим. Докато разглеждаше с интерес сангасите, стана нещо невероятно. Тя усети как някой минава покрай нея. Въздухът се раздвижи. В следващия момент видя гърба на Салистар, който уверено вървеше право към сангасите. В ръцете си държеше нещо като ръжен, нажежен до червено. Деница не можеше да повярва на очите си. Салистар бавно крачеше към конниците, но най-удивителното беше, че те не му обръщаха внимание. Гледаха през него, сякаш не го виждаха. Деница се наведе в дупката за тунела, където бяха останалите, и развълнувано повика Кюригин:
— Какво става? Защо Салистар отива към тях?
Но преди да получи отговор, тя чу как един от конете на сангасите изцвили подплашено и се обърна в посоката, откъдето долетя звукът. Видя Салстар, забил ръжена си в задницата на животното. Красивото животно се вдигна на задните си крака и замалко да свали ездача си на земята. Но сангасът успя да се задържи, а конят хукна напред, подтикван от болката, причинена му от Салистар. Останалите сангаси се спогледаха, потърсиха с поглед причината за странното поведение на другаря си, но не видяха нищо и пришпориха след него конете в галоп. Само Салистар остана на мястото, където те доскоро стояха. Косата му се развя от силния вятър, който задуха изведнъж. Деница усети как по тялото й премина студена вълна. Тя се обърна към „глигана“:
— Искам да се прибирам.
Това обаче нямаше да е толкова лесно, защото от конете им нямаше и следа. Явно сангасите ги бяха отвързали и пуснали, за да не изгорят в пожара. Боломитите, разбрали, че сангасите са прогонени от Салистар, се разпръснаха на различни страни. В суматохата Салистар също изчезна. Деница остана сама с Кюригин и с „глигана“.
— Какво да правя? — завайка се тя. — Не бива да се връщам след изгрев. Всички ще разберат, че съм излизала, ще ме разпитват, а какво да им кажа?
— Елате с мен, принцесо. Имам роднини наблизо. Сигурен съм, че ще се намери кон за вас.
— Добре — съгласи се Деница след кратък размисъл, — да вървим.
Тримата тръгнаха с бързи крачки, защото времето до съмване бе малко.
Една мисъл обаче не даваше спокойствие на Деница и въпреки скоростта, с която вървяха, тя задъхано се обърна към Кюригин:
— Този ваш предводител Салистар. Той ли е прогоненият от избраните?
— Той е — отговори й Кюригин.
— Но името му не е ли Гостед?
— Да, това е истинското му име, но като избран е щял да получи името Салистар. Сега го използва, въпреки че сам отказа да е един от тях.
— Ето защо никой не знае, че Гостед е основателят на боломитите — каза като че ли на себе си Деница.
— Така е — отвърна й Кюригин. — жреците и сангасите знаят много добре кой е той, но хората нямат и представа.
— Сега вече започва да ми става ясно как така нареченият Салистар е намразил цялата каста вети- сантропи. — Тя извърна поглед към него и продължи: — Защо казваш, че Гостед сам е решил да напусне избраните. Всеки знае, че е бил прогонен от жреците.
— Така твърдят те — отвърна й той с крива усмивка.
— Ха! — възкликна Деница с изненада. — Той твърди, че сам ги е напуснал, а вие, така наречените боломити, му вярвате? Това е несериозно.
— Имам причина да му вярвам — студено отвърна Кюригин.
— И каква е тя? Каква е причината да роптаете срещу жреците? Какво толкова има в манастира и защо сключвате сделки дори с Бакуриан, за да се доберете до него?
— Искате прекалено много от мен, принцесо. Това са въпроси, на които не мога да отговоря. Въпреки че присъствахте днес на срещата ни, все още не сте една от нас.
Деница замълча и не попита нищо повече. Стана й ясно, че е безсмислено.
Неусетно, разговаряйки, бяха стигнали до външната стена.
— Близо сме — прошепна Кюригин, докато се промъкваха по тесните каменни улички на града. — Преди да стигнем до къщата, искам да ви попитам дали ще присъствате на следващата ни сбирка?
Деница се стъписа за момент. Не беше мислила по този въпрос. Но без колебание му отговори минута по-късно:
