си охрана от „глигани“, никой нямаше желанието да я спира или разпитва. Положението й на омъжена жена също помогна. Нямаше да й се удаде да излезе от двореца само с двама от „глиганите“, ако все още беше девойка. И все пак съзнанието, че върши нещо нередно, покачваше високо адреналина й. Всичко мина повече от добре. Никой не се усъмни в Кюригин и те лесно преминаха и през външната стена на двореца.
Сега се намираха в тясна, схлупена стаичка в долнопробна кръчма, отдалечена на поне три километра от външната стена, на безлюден, черен път в гората. Вътре се бяха побрали общо осем души, заедно с нея и Кюригин. Между ловеца на сиви и шестимата боломити се размениха поздрави, но никой не спомена нищо за присъствието й между тях. Само я разглеждаха с любопитство и интерес. Личеше си, че нямат представа коя всъщност е тя. След известно време Деница осъзна, че всички очакват нещо да се случи, тъй като разменяха шепнешком по някоя дума и гледаха напрегнато към вратата. Тя се наведе към Кюригин и го попита тихо:
— Какво чакаме?
— Трябва да дойде ръководителят. Той ни извика на тази сбирка. Сигурно има нещо важно, което трябва да се обсъди.
Деница бе обзета от безпокойство. Някакво предчувствие я караше да се чувства притеснена.
— А не се ли страхуваш, че ме доведе тук? — попита тя след малко. — Ами ако ви издам?
— Поемам риска — спокойно й отговори Кюригин. — Мисля, че стигнахте много далеч и вече няма връщане. Ако разкажете за това, което се случи днес, ще си причините прекалено много неприятности. Не вярвам да го направите.
Деница се замисли. Той, разбира се, беше прав. Но с какво боломитите биха й помогнали? Най-вероятно с нищо, но поне ще избяга от скуката в очакване накрая да я разкрият и убият. Тъжна усмивка премина по лицето й. Усети как се прокрадват обидата и горчивината в душата й. Защо не можеше да е доволна от това, което имаше?
В стаята влезе висок, почти мършав човек с остри черти и с много тъмни, проницателни очи. Косата му бе черна и дълга до раменете. Личността му носеше особено излъчване, което сякаш изпълни стаята. Излъчваше студенина, надменност и критичност, от които побиваха тръпки на страх. Сякаш ледена струя обля Деница, когато го погледна. Отвсякъде се чуха поздрави и тя с право заключи, че това е този, когото очакваха всички.
— Името му е Салистар — наведе се към нея Кюригин. — Той е основателят на боломитите.
Когато Салистар забеляза Деница, едната му вежда се устреми нагоре от учудване. Явно бе изненадан, както и всички присъстващи, от непозната жена сред тях. С изключение обаче на този поглед той вече с нищо не показа, че отдава по-специално внимание на присъствието й.
Скоро в помещението отново настъпи тишина. Всички очакваха Салистар да заговори.
Той се изправи и заприказва тихо, но ясно и отчетливо:
— Благодаря на всички, които са тук тази вечер. — Погледът му зашари по лицата, обърнати към него. — Повиках ви, защото предстоят събития, които няма как да не ни засегнат. Не само нас като организация, но и цялата страна. — Салистар направи кратка пауза и продължи: — Едно от тях е предстоящата война с Уголия, както навярно сте се досетили.
— Това са слухове — прекъсна го един русоляв и много слаб мъж, очевидно със северно потекло. — Бакуриан не е толкова глупав, че да тръгне на война срещу Издулор. Не вярвам.
Репликата му предизвика развълнуван шепот сред присъстващите.
По лицето на Салистар премина сянка и устните му се присвиха с презрение. По всичко си личеше, че трудно приема забележки. Но съвсем скоро се овладя и от изражението му не остана и следа. Тогава спокойно продължи със същия тих глас:
— Война ще има. Говорил съм лично с Бакуриан, видях с очите си войската, която е събрал. Салистар повиши леко тон:
— Така че не се съмнявайте. Това не са слухове.
Новината предизвика нескриван интерес у присъстващите. Те с внимание зачакаха следващите му думи.
— Най-важното за нас сега, докато още нищо не се е случило, е да решим каква ще бъде нашата роля в това, което предстои.
И Деница слушаше с интерес. Тя знаеше, че Уголия готви война. Това непрекъснато се говореше в двореца. Но беше сигурна, че никой, нито баща й, нито жрецът Батбал се притесняват особено от Уголия. А щом те не отдават внимание, то значи и от столицата Истрос не обръщат голямо значение на Бакуриан и неговата войска. Съгледвачите едва ли са видели нещо внушително и опасно в нея.
— Защо Бакуриан е тръгнал срещу нас? — попита един доста възрастен мъж, който се намираше отдясно на Салистар. — Какво цели?
— Бакуриан иска страната му да се спаси от така нареченото покровителство на Биляра. Иска независимост, по-голяма власт и парите, които отиват за данъци на Издулор, да остават за него — отговори му Салистар.
— А какво искаш да кажеш с това, че трябва да решим каква ще е ролята ни? — попита го друг. — Какво сте обсъждали с Бакуриан?
— Бакуриан иска от нас да му помогнем срещу манастира на Живото Дърво. Всеки от вас е наясно, че манастирът е по-важен и от столицата. Падне ли той, пада и Издулор.
Салистар ги огледа един по един и продължи:
— В замяна ще получим манастира. Сградата и местността стават наши.
Деница не се сдържа и се разсмя звънливо. Всички погледи се обърнаха към нея. Чак когато забеляза вперените в нея очи, тя се сепна и спря. Червенина заля бузите й, но в очите й още играеха весели пламъчета. Видя, че очакваха от нея обяснение за смеха, и притеснено заговори:
— Това, което говорите, е невъзможно. Всеки, който е ходил в Карпонили, го знае. Дълбока пропаст огражда сградата, а сангасите пазят манастира. Бакуриан не може да се мери с тях, освен ако войниците му не са крилати. А аз не съм чувала такова нещо за уголците.
Деница постепенно придобиваше увереност и гласът й стана по-силен:
— Дори ако предположим, че невероятното се случи и Бакуриан удържи победа над Карпонили, нима наистина вярвате, че ще ви даде властта над манастира? — тя впери очи в Салистар.
Той остана спокоен. Само по устните му премина бегла усмивка, преди да й отговори:
— Нито аз му вярвам, нито той вярва, че аз му вярвам. Всеки от нас ще се възползва от другия, докато може. Аз се нуждая от помощта му, за да проникна в манастира. Същото се отнася и за него. По принуда сме съюзници.
— А защо ти е да проникваш в манастира? — попита Деница. — Какво толкова търсиш там, че си готов да предадеш собствената си страна и да се съюзиш с Бакуриан?
По лицето на Салистар отново премина сянка, но той отново се овладя бързо и я смени с усмивка. Поклони се на Деница и заговори, като местеше погледа си върху всеки един от присъстващите:
— Сигурно се чудите коя е тази млада жена. Това е принцеса Деница, дъщеря на кан-предводителя Иртхитюин.
Всички погледи се насочиха към Деница. Тя съжали, че се намеси в разговора и предизвика Салистар да разкрие самоличността й, но вече беше късно.
— Преди да отговоря на въпроса ви, моля да ми кажете какво търсите вие тук?
Деница се смути. Тя не можеше да отговори на този въпрос за себе си, пък камо ли пред тези мъже. Отлично разбираше, че самата тя се постави в това положение с необмислените си въпроси. Какво право имаше да съди Салистар, когато и тя предаваше близките си с присъствието си в тази стая. Вече съжаляваше ужасно, че се намира там сама, без нито един близък човек наоколо, освен охраната й отвън. Прииска й се да стане и да си тръгне, но в този момент седналият до нея Кюригин се прокашля и заговори:
— Принцесата е тук по моя покана, тя спаси живота ми. Моля те да забравиш това, което стана преди малко, и да продължиш с Бакуриан и уговорката, която имате.
— Разбира се, не бих желал принцесата да се чувства притеснена — отговори Салистар и тънка усмивка се изписа на самодоволната му физиономия.
