Кюригин погледна към дрехите, приближи ги, започна да ги вади и оглежда една по една.

— А сега трябва да вървя — продължи Деница. — Гледай да не те хванат, докато се върна.

— Благодаря ви — Кюригин сведе глава в почтителен жест. — Ще ви очаквам тук привечер.

Деница бързо излезе в коридора и се запъти навън. Сигурно съм полудяла — помисли си тя — да помагам на боломитите. Ако семейството й разбере, щеше да я убие още преди за това да са се погрижили сангасите или самият Издулор.

Боломитите бяха нелегално сдружение от хора, които преследваха и понякога убиваха жреци, отричаха вярата и злословеха дори срещу Издулор. За един представител на стети — сантропи и поддръжник на религията като нея бе недопустимо да се забърква с тези хора. Но Деница вече бе стигнала толкова далеч в нарушаването на благопристойното за една принцеса поведение, че решението да помогне на Кюригин, като че ли допълнително втвърди сърцето й и приспа съвестта й. Тя се успокои вътрешно: все пак нищо не ме заплашва, лесно мога да прехвърля вината върху ловеца, ако нещо се обърка.

Деница усещаше, че единствената й възможност за свобода минава през съюза с врага на собствената й каста — боломитите. Нямаше представа нито защо, нито как, само знаеше, че в противен случай я очакват други две съвсем неприятни възможности. Едната бе да разкрият връзката й с Янкул и да ги убият, а другата — да се раздели окончателно с него и да обрече себе си на скучен живот с Вихтун, когото не понася и пред когото с удоволствие избира смъртта. Тя отново прехвърли всички варианти, които въображението й рисуваше, но затвърди решението си да помогне на ловеца на сиви, дори и пред възможността да стане боломитска заложница и да създаде ядове на семейството си.

Докато вървеше към изхода, в един от ъглите на преддверието видя нещо, което я накара да се отклони и да отиде там. До клетката на пощенските гуги стоеше още една, на чието дъно лежаха скупчени едно до друго телата на сивите, които бяха танцували на сватбата й. Бяха още живи, но слабата светлина, която учестено излъчваха на пресекулки, предвещаваше скорошния им край. Когато ги видя, Деница си спомни, че Кюригин, който занимаваше мислите й, е ловец на сиви и се запъти към тях, да ги погледне отблизо.

Скупчени едно в друго, телата им едва проблясваха. Докато ги наблюдаваше, една от сивите, сякаш почувствала присъствието й, отвори очи и повдигна главата си. Сиянието й се усили и тя втренчи кафявите си очи в жената. Деница си спомни, че тези същества избягваха погледа на хората, докато танцуваха в нощта на сватбата й. От любопитство тя също се взря в очите на сивата, които ставаха все по-тъмни и по- тъмни. Деница се почувства странно, сякаш започна да се дави в тези дълбоки и необятни очи. Погледът на сивата се заби в съзнанието й. Тялото й изтръпна, парализира се и тя спря да усеща крайниците си. Мека светлина изпълни всичко наоколо. След това в главата и прозвучаха странни съскащи звуци. Сякаш някой я викаше, но на непонятен за нея език. Почувства, че е зов за някъде и за нещо, но без да разбира за къде и за какво. В следващия момент усети, че се движи. Носеше се във въздуха, издигна се за момент и пак се спусна надолу. Вратата на клетката сякаш се отвори и покрай тялото и се понесоха сивите, вече заблестели с по-силна светлина. А съскащите звуци ставаха все по-силни и по-силни. Съществата танцуваха около нея, главата й щеше да се пръсне и единственото нещо, в което можеше да съсредоточи погледа си, бяха бездънните зеници на сивата. Съвзе се изведнъж от обзелото я състояние. Сивата, което я бе погледнала, лежеше до останалите със затворени очи. Всичко си беше така, както когато го видя, преди да погледне в тъмните очи на съществото. Тръсна глава и бързо излезе през вратата. Слънчевите лъчи се плъзнаха по лицето и косите й и тя пое дълбоко въздух. Тръгна към градината, без да спира да мисли за ужасяващото изживяване. Колко странни бяха тези сиви. Вече не изпитваше любопитство и симпатия към тях, а страх, страх, който я обземаше все повече и повече, докато мислеше за тъмните им очи. В тях има нещо зловещо и неразгадаемо, но Деница не искаше и да знае какво е.

Щом тя излезе през вратата, сивите една след друга започнаха да се издигат и клетката заблестя в ярка светлина. Първото стадо на Асура, родено през месец Шехлем, бе разтревожено. Те вече не се въргаляха безпомощно по пода, а се понесоха безредно във въздуха, сякаш ужасени от нещо. Асура-майката ги зовеше. Съскащият й нисък глас отекваше в главите им и те започнаха да се блъскат в решетките, в желанието си да се измъкнат. Металът се забиваше дълбоко в плътта им и по светлата кожа се затъркаляха тъмножълти струйки кръв. Една сива успя да разкъса тънката мрежа там, където бе захваната за рамката на клетката, и се измъкна с болезнен писък навън. Останалите същества я последваха. Издигнаха се плавно до отворения прозорец и попаднали навън, се понесоха с необичайна за тях скорост. Преминаха над вътрешната стена и над улиците на външния град, където предизвикаха интереса на деца и възрастни. Хората спираха и вдигаха очи нагоре към пъстрия облак, усмихваха се на красивите същества. Но те, устремени напред, не виждаха, а и не се интересуваха от ури-сантропи. Зовът на Асура отекваше в съзнанието им, тя ги очакваше да се завърнат.

Докато се разхождаше из пустите алеи на градината, Деница отпъди мисълта за сивата и се замисли за собственото си положение. Лъжата с главоболието не може да продължава вечно. Защо всичко е толкова сложно? Защо не може да се радва свободно на любовта си към Янкул, която изпитваше с цялото си същество? Въпреки че знаеше добре отговора, тя страдаше. Вътрешно в себе си дъщерята на Иртхитюин от кастата стети-сантропи бе съгласна и признаваше законите, които правеха връзката й с Янкул невъзможна. Но бунтарският й независим дух и любовта й я разкъсваха на две. Деница не беше съвсем наясно с исканията на боломитите, но знаеше че са врагове на легендата за Живото Дърво и на жреците. Тя самата нито беше враг на жреците и тяхното Дърво на живота, нито вярваше истински на приказката, че под клоните му се е зародил животът: от плодовете му — мъжът, а от цветовете — жената. Според нея никой не вярваше на тази легенда, дори и самите жреци. Просто всички бяха свикнали с нея, с вярата и морала на Биляра. На нея й се струваше странно, че тези хора — боломитите, се занимават с нещо толкова незначително като легендата за Дървото. Може би други мотиви ги движеха, за да воюват така подмолно и упорито вече години наред срещу кастата на жреците.

Вървейки, Деница не беше усетила, че се е върнала отново до входа на двореца. Тя се огледа. Слънцето светеше високо в небето. Бе време да се прибира, но изтръпна при спомена за клетката със сивите. Замисли се дали да не се прибере от друг вход, но накрая преодоля ужаса си и реши да мине оттам бързо, без да поглежда към тях.

За нейна изненада обаче, когато влезе, видя смущаваща гледка. Около празната вече клетка се бяха събрали десетина сангаси, задно с владетеля Иртхитюин, двама от „глиганите“ и жрецът Батбал. Разговаряха тихо, а когато Деница влезе, млъкнаха и впериха очи в нея. Сърцето й заби учестено, но тя бързо се съвзе. Нямаше как да знаят за случилото се преди малко с Кюригин. През главата й мина мисълта, че може да са заловили ловеца, макар от него да нямаше и следа. Иртхитюин се приближи, хвана я за ръката и я поведе нагоре по стълбите:

— Ти си излизала? — попита я учудено той.

Деница си отдъхна истински. Щом я питаше по този начин, значи наистина нищо не знае. Тя кимна с глава.

— Значи вече си по-добре. Какво ти беше?

— О-о-о, нищо особено, може би преумората — провлечено отговори Деница и се обърна с любопитство назад.

— Откъде се прибираш? Защо от този вход? — попита бързо Иртхитюин. Вече бяха стигнали до площадката на стълбите, откъдето започваше коридорът, и спряха.

— Разхождах се в градината. Уморих се и реших да не се връщам, а да се прибера направо оттук — Деница бързо изстреля тази лъжа, почти без да се замисли.

— Сама?

— Нищо ми няма. Исках да съм сама.

— Да си видяла нещо необичайно, докато се разхождаше? — кан-предводителят я погледна изпитателно.

Несъмнено ставаше въпрос за Кюригин, за какво друго необичайно нещо би могъл да пита. Деница се загледа за секунда някъде зад гърба на Иртхитюин, сякаш за да си спомни, и попита:

— Не, какво например? Защо сте се събрали там? Какво се е случило?

Иртхитюин я изгледа продължително и отвърна спокойно, почти нежно:

— Качи се в стаята си, Деница. Не е нещо важно.

Деница знаеше от опит, че няма смисъл да се противи на кан-предводителя, но докато се прибираше към стаите си, в главата й се въртеше една мисъл, която не й даваше покой — защо сивите ги нямаше в

Добавить отзыв
ВСЕ ОТЗЫВЫ О КНИГЕ В ИЗБРАННОЕ

0

Вы можете отметить интересные вам фрагменты текста, которые будут доступны по уникальной ссылке в адресной строке браузера.

Отметить Добавить цитату