императрицата отдръпна ръката си и той чу мислите и: „Това е любовта, към която винаги ще се стремиш. Първо, ще я изискваш от мен; по-късно — от хората, които ще срещнеш; от бога, в който ще вярваш. Но този е пътят на страданието и илюзията. Търси любовта единствено в себе си. Всичко останало е само нейно бледо отражение.“ Отдръпнала ръката си, тя го лиши от любовта си и
IV глава
Салистар
Тъмното помещение се огласяше от пиянски песни и псувни. Слабите отблясъци на единственото бяло кълбо осветяваха само три от дървените маси в кръчмата. Дори вечната светлина, проникваща през прозорците, не успяваше да разреди напълно мрака. На две от осветените маси се бяха разположили осмина мъже, които често-често разливаха течността от каните по чашите си. От време на време подвикваха по задрямалия на бара кръчмар за още вино и отново потъваха в несвързаните си разговори. Полунощ отминаваше, когато вратата се отвори и заедно със свежия въздух в помещението влезе загърната в черен плащ фигура. Огледа обстановката и бавно затвори вратата. Пияните мъже се втренчиха в новодошлия, замълчаха, докато го огледат добре, и отново насочиха вниманието си към чашите. Той от своя страна не им обърна внимание и се запъти към кръчмаря.
Дрямката остави съдържателя и той се размърда смутено. Размени няколко думи с новодошлия, дръпна една завеса зад бара и отвори намиращата се зад нея врата, където потъна тъмната фигура. Кръчмарят огледа едно по едно лицата на мъжете и като видя, че единственото, което ги интересува, са пълните чаши, спокойно си наля квесел, изпи го на един дъх и се провикна към клиентите:
— Хайде, стига сте пили вече, заведението се затваря.
Никой не му обърна внимание обаче, мъжете продължаваха да се надприказват. Барманът поклати глава с усмивка и отиде до масата. Сложи ръка на рамото на един от тях и продължи:
— Хайде, Кетор, вървете си. Време е да ставате. Достатъчно сте се натряскали.
Кетор, подпухнал и зачервен от алкохола, се извърна към съдържателя и залитайки, се опита да го погледне в очите. Но това му се стори прекалено трудно и вперил размътен поглед в панталона му, възмутено започна да възразява, че съвсем не се е налял достатъчно и може да продължи така още дълго.
— Хей, Кетор — съдържателят се захили, — аз съм тук горе.
Този път Кетор положи по-големи усилия и успя да го погледне в лицето. Съдържателят продължи с по- висок глас:
— Вятърът да ви отнесе, ставайте, виното свърши.
Прихвана Кетор под мишниците и го изправи. Отиде до вратата, отвори я широко и студеният въздух нахлу в помещението.
— Не ме карайте да ви изнасям един по един. Тръгвайте!
Хладният вятър, проникнал вътре, разбуди пияните мъже и те с недоволни възклицания се заизнизваха през вратата. Само Кетор продължаваше да стои там, където го бе изправил барманът. Пристъпяше, залитайки, от крак на крак, подпираше се с ръка на масата, пак се пускаше и отново запристъпяше. Съдържателят тръгна към него, но преди да го достигне, още една фигура, подобна на първата, се появи на вратата. Под черния плащ този път силуетът се очертаваше по-дребен, и ако единият мъж не бе толкова пиян, а другият зает да изгони първия, сигурно щяха да се усъмнят в мъжествеността на пристигналия. Но те не обърнаха достатъчно внимание на фигурата. Тя от своя страна не се притесни от невниманието им, а спокойно влезе в помещението. Оказа се, че не е сама. Последваха я две несъмнено мъжки фигури, също така загърнати в плащовете си. Кетор залитна и се строполи върху единия от новодошлите. Опита се да се задържи прав, като се хвана за плаща, с който се бе увил тайнственият посетител, и замалко не успя да го свали от главата му. Съдържателят реагира светкавично. Сграбчи Кетор през кръста и със замах го избута до вратата:
— Казах ти да си тръгваш, Кетор.
Усетил силата на съдържателя и сериозния му глас, Кетор омекна.
— Добре, добре, тръгвам. Просто исках да изпия още една чаша.
Мъжът пусна Кетор и проследи с поглед как той, клатушкайки се и мърморейки, напуска заведението.
После кръчмарят заключи вратата и спусна пердетата.
Пръв свали качулката си Кюригин. Деница и „глиганът“ го последваха.
— Вятърът да те отнесе — ядосано се обърна към съдържателя Кюригин. — Отдавна тази дупка трябваше да е изпразнена от пиянската паплач.
— От тази паплач си изкарвам прехраната — заяде се в отговор съдържателят. — Ако не ви харесва, търсете си друго място за сбирките си.
Кюригин омекна:
— Знаеш, че съм прав, рисковано е.
— Знам — намусено отвърна мъжът, — хайде, елате. Очакват ви.
Деница прошепна на „глигана“ да остане да я чака и последва Кюригин и съдържателя зад завесата.
Кетор продължаваше да тича. Опасяваше се, че няма да стигне навреме, за да предупреди жреца за сбирката на боломитите. Умората го победи и той се спря да поеме въздух. Походи известно време и пак се затича към вътрешната стена, която вече се виждаше, окъпана от бялата светлина. Достигнал най-накрая един от входовете на стената, той почука на вратата и зачака появата на пазача на малкото прозорче.
— Кой е?
Кетор се повдигна на пръсти и прошепна нещо, което накара пазача да му отвори бързо вратата.
Когато се намери в пределите на двореца, Кетор продължи да тича. Знаеше къде отива, бе запомнил местонахождението на каменната постройка. Въпреки тъмнината не се заблуди и бързо я намери. Отмина храма и продължи вдясно, към жилището на жреца. Потропа припряно на вратата и не след дълго Батбал му отвори. Помещението, в което жрецът покани Кетор, бе просторно, но празно, с изключение на един куп големи кръгли възглавници в средата му. Вътре горяха стотици свещи, а във въздуха плуваше само едно кълбо светлина. Батбал седна върху възглавниците и погледна Кетор.
— Къде са?
— В „Шарената гуга“. Затънтена кръчма извън стените на града, вдясно от търговския път.
— Колко са?
— Не знам, успях да видя петима-шестима, но може да са повече. Опитах се да сваля качулката на единия, но не успях.
— Добре, това е за теб — жрецът подаде няколко златни монети на Кетор. — Сега си върви.
Останал сам, жрецът стана, взе няколко изсъхнали листа от една полица на стената, постави ги на метален поднос пред възглавниците и ги запали. Когато стаята се изпълни със странна, натрапчива миризма, Батбал отново седна върху възглавниците, отпи голяма глътка от чаша, поставена до коленете му, и затвори очи. След няколко секунди устните му зашепнаха на савхи — древния език. Изведнъж спря да шепне и очите му се отвориха с невиждащ поглед. Каналът на душата му се отвори и той се свърза с върховния жрец. Мислите му се понесоха по отворения канал.
На Деница й се струваше, че това, което се случва, е сън. В главата й се бореха различни мисли. Ако някой й беше казал същата сутрин, преди да излезе на разходка, че ще присъства вечерта на боломитска сбирка, никога нямаше да повярва. Но точно това ставаше в момента. Сърцето й още туптеше силно от напрежението, което изпита при проверката на сангасите на излизане от двореца. Нямаше основание да се страхува, защото най-малко нея биха заподозрели, че прикрива един боломит. Щом Деница беше с личната
