— Трябва да прекратиш това — продължи Ермиар. — Може да си навредиш непоправимо, а и майка ни ще се поболее заради теб — знаеше, че прекалява. Болестта на Андала нямаше нищо общо с Деница, но това бе начин да подчертае сериозността на постъпката й.
— И тя ли знае? — попита тя, без да го поглежда.
— Да, Деница.
Ермиар също се изправи и се приближи към нея. Не беше много по приказките и увъртанията, затова реши да не губи повече време.
— Искам преди да заминеш, да ми обещаеш, че ще прекратиш тази връзка. Излагаш и себе си, и страната на опасност. Биляра има нужда от Вихтун и Янкул повече от всякога.
Помисли за последствията, ако това излезе на бял свят.
Деница пребледня, но отговори спокойно:
— Аз съм решила вече, Ермиар. Няма нужда да ти обещавам каквото и да било.
— Какво означава това?
— Между мен и Янкул вече не може да има нищо.
Сякаш камък падна от сърцето на Ермиар. Не бе очаквал всичко да мине толкава добре. Погледна я подозрително, но по решителното й изражение разбра, че нещо сериозно се случва в мислите й. Не се опитваше да го залъже. Беше видно, че думите й са плод на добре обмислено решение.
Това незнайно защо го притесни. Видя, че в този момент Деница сякаш остана сама със себе си. Мислите й я отнесоха далече от стаята и от разговора им. Той се разходи нервно из помещението и рязко се обърна към нея:
— Време е да вървя.
Деница кимна в съгласие и леко се усмихна, когато го попита:
— Ще ме изпратиш ли утре, Ермиар? Може да не се видим вече.
— Не говори така. Аз не се плаша от Уголия — той махна пренебрежително с ръка. — В Юртия ще бъдеш на сигурно място.
Деница отново се усмихна. Този път по-широко. Приближи се към него и го прегърна.
— Пожелавам ти успех, братко. Прости ми.
Ермиар отвърна на прегръдката й и отвърна:
— Внимавай и се пази, Деница.
Двамата се пуснаха едновременно и Ермиар се отдалечи с бързи стъпки, убеден, че Деница се е разкаяла за постъпката си. Но той грешеше. Тя се измъчваше повече за това, че не намери сили да му признае за срещата на боломитите и опасностите, на които може да се изложи в планините Карпонили. Успокояваше се единствено с това, че пазени от сангасите и избраните, планините Карпонили и манастирът всъщност са непревземаеми — дори за хора, предвождани от Салистар.
Навън се смрачаваше. Деница бързо прогони мислите за Ермиар, боломитите и манастира. Батбал й бе заръчал да го посети по това време. Тя повика придружителката си и отново се запъти към жилището на жреца, с надеждата този път да получи отговор.
Една сива, родена в третото стадо през месец Шехлем на Асура-майката, разпери крила и се стрелна към цветовете, които я опияняваха с уханието си. За краткия си живот от няколко дни тя не беше срещала толкова ароматни цветя. Усети как другите я следват, също толкова опиянени. Тя се спусна към един голям и ярък цвят, прихвана го с двете си дълги ръце за дръжката, с късите го привлече и зарови главата си между нежните му тичинки. Съществото отвори устата си и заби хоботчето си в цветето. Примижа блажено, докато всмукваше нектара. Асура щеше да е доволна. Еликсирът от тези цветя трябваше да има вълшебен вкус.
Сивата пусна цветето и се понесе нагоре, за да избере следващия цвят. Около нея усърдните членове на третото стадо огъваха цветовете и жадно събираха нектар и цветен прашец за еликсира на майката.
По същото време Асура изяде и последната сива от първото стадо. Големият й апетит се утоли. Първото стадо бе заловено от хората и сивите не успяха да съберат нектар и прашец за еликсира. Бяха безполезни. Времето им изтече и тя утоли глада си с телата им. Трябваха й сили, с които да продължи да ражда сиви, които да произвеждат еликсира й. Предстоеше й пътуване, а без достатъчно еликсир Асура нямаше да успее. Силите, които напитката даваше, й бяха жизнено необходими.
Черното и космато туловище на майката се завлачи по тъмните подземни тунели нагоре към повърхността. Достигнала корените на голямото дърво, Асура се излегна в черната пръст и затвори очи. Скоро щяха да започнат болките. Тя усети как в корема й зародишите напират да се родят. Стисна с крайниците си корените на дървото и зачака. Когато моментът дойде, от муцуната й се проточи съскащо хриптене и тя затвори очи. След известно време болките отминаха и зародишите спряха да излизат. Продължаваше да стиска коренищата. Огледа се и ги пусна. Заради напрежението от раждането всички мускули я боляха. Дишаше тежко и тихи стържещи звуци излизаха от устата й. Козината й се бе сплъстила от пръстта и потта. Около нея лежаха зародиши на сиви, обвити в слузеста ципа. Асура се зае да ги настани в гнезда. Чакаше я много работа. Зародишите бяха многобройни. Тя правеше дупки в пръстта между корените и грижливо поставяше слузестите топки вътре. Внимателно заравяше бъдещите членове на четвъртото стадо. Скоро, много скоро — дните щяха да се отърколят и Живото Дърво да се обсипе с цвят. Майката нямаше време за губене.
След разменените поздрави Деница се настани удобно срещу Батбал. Въпреки че се беше поуспокоила, мисълта за случващото се след срещата със сивата не й даваше мира.
В помещението имаше някаква странна миризма, от която почти й прилоша. Искаше по-бързо да се махне оттам и без да дочака Батбал да заговори, попита припряно:
— Разбрахте ли нещо, учителю?
Жрецът тъжно поклати глава срещу нея:
— За съжаление не, принцесо. Никой не е чувал нещо подобно досега. Сивите са изключително странни същества, но не мисля, че може с нещо да ви навредят. Може би е някаква емоционална реакция от ваша страна.
Деница разочаровано го погледна. Замисли се за момент и възбудено му отговори:
— Не може да е емоционална реакция. Наистина с мен се случва нещо. И причината е в тази сива. Сигурна съм.
Батбал не я поглеждаше. Знаеше, че скрива от нея нещо ужасно, и това го караше да се чувства неудобно. Но и Алобоготур бе на мнение, че истината би я подлудила много по-бързо, отколкото неведението. Батбал чувстваше, че основното, което трябва да направи за нея, е да я успокои.
— Ще помоля жреца на Юртия да ви държи под наблюдение, принцесо. Не се притеснявайте да се обърнете към него, ако имате нужда от помощ. Но не отдавайте на това повече от необходимото внимание. Може да е нещо, което ще отшуми с времето.
— Не искам да ме държат под наблюдение — тръсна глава Деница. — Щом не знаете какво ми е, тогава каква полза?
Батбал поклати замислено глава, но нищо не отговори. Настана мълчание. Жрецът се изправи и отиде до една лавица, отрупана с разнообразни предмети. Бе му хрумнала идея, с която се надяваше да успокои младата жена. Деница го наблюдаваше с неодобрение. Той взе една книга, върна се и отново седна срещу нея.
— Виждаш ли тази книга? — гласът му бе тих и равномерен.
Деница погледна книгата. Дебела и похабена, с твърди, тъмни корици.
— Вътре са описани стотици животински видове. Методите за отбрана на някои от тях са направо невероятни. Затова те съветвам да не отдаваш прекалено значение на сивите. Това, което ти се случва, може да е някакъв начин за прогонване на зложелатели. Ти каза, че когато си ги видяла, са се чувствали зле. Може би, умирайки, съществото, което си погледнала, е събрало силите си и се е опитало да се спаси и
