Демон, юда и магьосник

защити.

Това обяснение й се стори по-правдоподобно от „емоционална реакция“. И Деница реши, че вероятно това е истинската причина за неразположението й. Усети как й олеква. Настроението й се оправи, но оставаше само още един въпрос, на който да си отговори, за да бъде наистина спокойна.

— Ако сте прав, учителю, и това е причината, то кога ще престанат тези пристъпи?

— Не знам, принцесо. Казах ви, че досега случай като вашия не е бил наблюдаван и записан. Но едва ли ще продължи дълго.

Деница се изправи. Жрецът я последва. Тя хвана ръката му и го погледна в очите:

— Благодаря ви, учителю. Помогнахте ми много. Няма да забравя за вас.

Батбал я потупа по ръката в отговор и отново извърна очите си.

— Бъди здрава, Деница, и щастлива с Вихтун.

Деница чевръсто се запъти към изхода, където я очакваше придружителката. Бързаше, за да контролира приготвянето на багажа, който щеше да занесе в Юртия. Но и друга причина я караше да не остава бездейна и дълго на едно място. Колкото и да отпъждаше тази мисъл, тя все по-натрапчиво засядаше в съзнанието й: заминава да заживее другаде, и то с Вихтун.

* * *

Сутринта бе хладна. Слънцето още не се бе показало. От отворения прозорец долитаха звуците от приготовленията за предстоящото пътуване на Ермиар за Карпонили. Придружителите подготвяха конете на „вълците“ и разпределяха багажа. Ермиар ги наблюдава известно време, докато чакаше да му донесат квесел. Не след дълго придружителят се появи и Ермиар изпи наведнъж ободряващата напитка.

Преди два дена по същото време си бяха тръгнали всички гости от Юртия начело с Деница и Вихтун. Ермиар ги изпрати с известно притеснение, но и с надежда, че Деница ще изпълни обещанието си.

Днес бе негов ред да замине. Все още нямаха новини от столицата. Иртхитюин изчакваше заповедите на Издулор и не бе напуснал двореца. Всеки момент двамата с Андала щяха да се появят на парадния вход, за да го изпратят. Ермиар се разбърза. Облече се и огледа стаята, преди да излезе. Спря се за момент, да не би да е забравил нещо, и се запъти навън. Мина покрай огледалото в преддверието и се спря пред отражението. Пооправи няколко кичура от вече доста порасналата си коса и се огледа критично. Кожата му бе потъмняла от слънцето, а между веждите му вече се бе появила гънка, подобна на тази, която браздеше челото на Иртхитюин. Ермиар си помисли, че с времето все повече заприличва на него. Замисли се, че той бе този, който ще се впусне в предстоящото, без да е очаквал такъв развой на събитията — вместо да участва във войната, защитавайки областта и родния си град, да замине за Карпонили. И въпреки нежеланието, с което прие това пътуване, изпитваше приятно вълнение. „Всяко пътуване е приключение“, припомни си той думите на свой приятел от манастира.

Навън десетимата „вълци“ го очакваха, яхнали конете си. В един глас го посрещнаха с бойния вик на „сивите вълци“:

— Карн веган.

Ермиар вдигна ръка и високо отвърна на поздрава им:

— Карн веган.

Вълнението му се засили, сърцето му заби по-силно в очакване на мига — да яхне коня и да препусне към високите върхове на Карпонили.

Сякаш в отговор на желанието му Иртхитюин, Андала и Ситара се появиха на изхода, следвани от сестрите му Алгара, Азмара, брат му Севар и няколко придружители.

Той прегърна Ситара, баща си и Андала, която го задържа по-дълго в обятията си и прошепна в ухото му:

— Пази се.

Сковано се приближи към сестрите и брат си и размени прегръдки и с тях. После стигна с няколко крачки до коня и ловко го яхна. Погледна към роднините, махна с ръка и препусна, последван от верните „вълци“. Непознато и неизпитано досега чувство заедно с мисълта „Аз хванах живота в ръцете си“ го накараха да полети да се надбягва с вятъра…

* * *

Сивите от третото стадо на Асура се рояха тревожно. Те се издигаха над гъстата растителност и се скупчваха на едно място. В главите им отекваше зовът на майката. Съвсем скоро цялото стадо се събра накуп и като един организъм се понесе към голямото дърво, където ги очакваше Асура.

Летяха към гнездото, понесли в телата си еликсир за майката. Когато наближиха, видяха, как от корените на голямото дърво излитат тези от второто стадо. Едно по едно се измъкваха и политаха за още прашец и нектар. От тях сивите произвеждаха еликсира за Асура. Съхраняваха го в специалното си коремче до срещата си с нея. Вкусът му ставаше несравним благодарение на сокове, които отделяха стените на коремчето.

Третото стадо изчака, докато всички от второто излетяха, и на свой ред се запромъква по тунелите, изкопани от майката. Гласът й ги зовеше все по-надолу и по-надолу във влажната пръст. Сивата водач първа видя грозното, покрито със сплъстена козина, лице на майката. Асура я грабна със силната си лапа през кръста и я доближи до муцуната си. Стисна я и за миг очите на сивата просветляха и се завъртяха ужасено, а Асура впи уста в устата на сивата, изсмука с един дъх хоботчето й и еликсирът тръгна нагоре към вечно гладната й паст. Щом еликсирът намаля и започна да достига трудно до гърлото й, Асура събра малко от него в устата си и го пусна обратно, но не в хоботчето, а в устата на сивата. Сивите можеха да произвеждат и съхраняват еликсира, но нямаха достъп до него. Единственият начин да го опитат бе чрез Асура. Сивата не бе вкусвала нищо подобно до този момент. Почувства се така добре, сякаш се е родила отново. Еликсирът й даде нови сили, сладостта му я опияни и тя пожела да донесе още и още на Асура, само и само да получи финалната глътка. Без да губи време, се заизмъква по тунелите нагоре — към светлината и цветята, за да събира, да донася и да получава животворен, опияняващ сироп — отново, и пак, и още… Една след друга получилите своята част от еликсира бързаха след нея.

7. Любовниците

Той се отдели от огледалото и тръгна напред. Видя срещу себе си едно много хубаво момиче. Когато я приближи, той изпита влечение към нея. Изглежда, че и тя почувства същото, защото се протегна и го прегърна.

„Това съм аз, ти ме намери“ — чу той мислите на хубавото момиче и спонтанно устните и на двамата се сляха в дълга целувка. Той забрави, че търси другата част от себе си и се унесе в прегръдките на момичето. А тя му говореше:

— Бях толкова самотна, преди да те срещна. Веднъж видях образ в едно огледало, но беше неясен. Сега, когато те срещнах, мисля, че това си бил ти.

Той й отвърна:

— И аз видях нечий образ в едно огледало. Този образ ми каза, че е моята душа. Ти моята душа ли си?

Момичето се отдръпна и го погледна учудено:

— Не знам. Аз мислех, че ти си моята душа, а не аз твоята.

И двамата се смутиха. Момчето предложи:

— Искаш ли да продължим заедно пътя си нататък. Може би ще разберем дали аз съм твоята душа, или ти си моята.

Момичето кимна в съгласие и двамата, хванати за ръце, тръгнаха напред.