VII глава
Сън
Кулите на Юртия блестяха на слънчевата светлина. Вече дванадесети ден свитата на кан-предводителя Умар пътуваше към столицата на Чаладара. През целия път Деница се усамотяваше и препускаше далече от всички останали, като избягваше както Вихтун, така и Янкул. А Янкул нямаше представа на какво се дължи промяната й. Въпреки че връзката им предизвикваше у него постоянни пристъпи на угризение, резервираното държание и хладината й го караха да забрави всяка предпазливост в опитите си да разбере каква е причината. Но тя не отстъпваше и по време на похода той не успя да остане и за минута насаме с нея.
Вихтун също бе объркан. Деница е първата му съпруга, а той не си представяше така брачния живот. Неуспешните опити да осъществи близост с нея го ядосаха и натъжиха и в последните дни на пътуването той прекара, подобно на нея, в усамотение.
Слънцето вече преваляше, когато достигнаха крепостта и преминаха през централния портал на града. Населението спираше и ги поздравяваше с викове и весела глъчка. Застанала до мъжа си, Деница се оглеждаше с интерес наоколо. Юртия й се хареса. Градът бе разположен в полите на планината Ервелас, чийто върхове се издигаха сред бели мъгли над покривите на къщите. Сградите бяха чисти и бели. Улиците се виеха като лабиринти, стесняваха се, разширяваха се и се срещаха на големия централен площад, където се издигаше мраморен фонтан, отразяващ последните слънчеви лъчи в хилядите си водни пръски. Шарените сергии и спретнатите гостилници по площада грабваха погледа, а три огромни дървета хвърляха дебелите си сенки, скупчени едно до друго. Въодушевлението и радостта на хората се предаде и на нея и на лицето й за първи път от много дни насам се появи усмивка.
Бъдещият й дом, дворецът Юртия, също я впечатли. Нямаше такава голяма и висока стена като Исинейския. Беше по-малък, но и по-уютен, а градината беше приказна с трите си басейна, разкошните цветя, беседките и фонтаните.
Вихтун, забелязал оживлението й, също се усмихна.
— Радвам се, че в Юртия ти харесва, Деница.
— Да, навсякъде е много е красиво. Бях слушала много за този град, но друго е да го видиш с очите си.
— Искаш ли да се разходим в градината, докато сервират вечерята.
В първия момент Деница се накани да откаже, но после размисли и прие с усмивка. Хвана го под ръка и двамата се запътиха към най-близкия фонтан. Вътре плуваха най-разнообразни риби. Двамата се надвесиха над водата, а Деница започна да се смее и да се радва на рибите като дете.
Горе, в една от залите на двореца, Угаин стоеше на прозореца. Нетърпелив да дочака вечерята, се бе наял хубаво с пушено месо и плодове и сега зяпаше безцелно навън.
— Виж, ледовете май са се стопили — обърна се той към брат си.
Янкул се приближи до прозореца и се загледа във Вихтун и Деница. Изражението му остана спокойно:
— Така и трябва — Янкул се извърна от прозореца и се запъти все така спокоен към вратата. Но ръката, с която стискаше токата на колана си, докато ги наблюдаваше, почервеня. Металната закопчалка се бе впила в плътта му, а той я усети едва когато се протегна да отвори.
Радвайки се на рибите, Деница осъзна, че тъжното настроение и уплахата от новостите в живота й са я напуснали. Реши да спази обещанието си пред Ермиар и да се опита да бъде щастлива с Вихтун. Дори предишната й неприязън към него вече бе изчезнала. Янкул щеше да разбере. Но както се усмихваше на Вихтун и на опитите му да я впечатли, усети странни тръпки по гърба си. Обърна се и видя под едно дърво фигурата на висок слаб мъж. Дългата коса и издължената снага бяха познати на Деница. Салистар ги наблюдаваше втренчено. Вихтун, забелязал, че Деница се обръща, погледна в същата посока, но не видял нещо особено, я попита:
— Какво има? Ако искаш, ще отидем в онази част на градината, но там няма фонтани.
— Не — Деница отклони поглед от Салистар, — искам да се прибирам.
Стана й ясно, че Вихтун не вижда Салистар, така както сангасите не го видяха онази нощ след боломитската сбирка. Нови тръпки полазиха по тялото й. Какво иска този човек от нея? Гримаса сгърчи лицето й. Крадешком погледна отново към дървото, но от Салистар нямаше и следа. Това не я успокои и тя забърза към двореца. Вихтун я последва, отново озадачен от рязката смяна в настроението й.
Ермиар отвори очи. Слънцето го заслепи и ги затвори отново. Цялото тяло го болеше. Опита се да помръдне, но остра болка в кръста го скова на място. Остана известно време така, докато болката отшуми, и отново напрегна всичките си сили. Успя да се извърти по корем. Отново отвори очи. Реката го беше изхвърлила близо до големи бели скали, които идваха от вътрешността на брега и стърчаха навътре в реката. Скалите образуваха висок хълм, който скриваше какво има зад тях. От другата им страна брегът беше каменист и обрасъл с гъста растителност. Ермиар запълзя в плитката вода към една плоска скала и след много усилия успя да се изкачи върху нея. Огледа и опипа тялото си — нямаше разкъсвания и счупвания, болката се дължеше на натъртвания. Слънцето стопли премръзналото му тяло и подсуши прогизналите му дрехи. Ермиар отново огледа околността. Скоро щеше да се стъмни и той трябваше да намери място за пренощуване.
Въпреки болките, движейки се покрай брега, успя да събере доста голям наръч съчки и сухи клони. Намери и удобно място между две дървета, земята и тревата бяха меки. Оформи клада. Извади лупата си и много скоро успя да запали хубав огън. Но огънят трябваше да се поддържа, а дървата едва ли щяха да му стигнат. Ермиар отново тръгна да събира клони. Умората и болката постепенно го победиха и той се излегна до огъня. Докато лежеше, му се стори, че видя нечия сянка да преминава покрай дърветата. Вгледа се натам, но не видя нищо. Това малко го притесни и той се облегна на едното дърво, като продължи да наблюдава внимателно гората.
От съня го изтръгнаха гласовете им. Отвори очи и те млъкнаха. Нощта бе настъпила и между дърветата се носеха бели кълба. Огънят тлееше и скоро щеше да угасне. Две фигури стояха изправени до него и го наблюдаваха. Ермиар се опита да се изправи, но болката го прикова към земята. Изпъшка и остана неподвижен, докато остротата й утихне, но отвори широко очи, за да огледа фигурите. Бяха жени. На слабата светлина успя да различи само, че едната бе млада, а другата възрастна. Старата носеше дълга до земята светла рокля, а младата бе с тъмен панталон и светла блуза.
— Кои сте вие?
Ермиар се надигна на лакти и изпъшка. И най-малкото движение му бе непоносимо трудно.
Старата се наведе над него и втренчи тъмните си очи в неговите:
— Ти кой си? И какво правиш тук?
Ермиар добре знаеше кой е, но не можеше да си спомни как се е озовал на това място. Последният му спомен бе, как пътува начело на „вълците“ на път за Карпонили. Бяха тръгнали по краткия, но и слабо познат път за манастира. Колкото и усилия да полагаше, откак дойде в съзнание, да си припомни какво се е случило, не успяваше.
— Ермиар, син на кан-предводител Иртхитюин — отговори той след кратко премисляне, — отивах към Карпонили с десетима от „сивите вълци“, но не помня много. Когато се свестих, реката ме бе довлякла дотук.
— Ха-ха-ха — старата се разсмя и дрезгавият и глас отекна между дърветата. — Царчето е паднало във водите на Релсма. Ха-ха-ха.
Ермиар я погледна с учудване и негодуващо повиши глас:
— Това смешно ли е?
— Ха-ха-ха — старата продължаваше да се кикоти.
— Майко, престани — девойката се приближи до тях. — Не обръщайте внимание на майка ми, тя си е такава.
Ермиар се опита да различи чертите на лицето й, но светлината от кълбетата се губеше в клоните на
