дърветата, а и дългите коси го скриваха. Гласът й прозвуча отново:
— Не се тревожете, ще ви помогнем.
— Но кои сте вие и какво правите тук по това време?
— Живеем в Кодили, малко село наблизо. Майка ми е лечителка и събираме билки за мехлемите и отварите й. Ще помогнем и на вас.
Девойката приклекна до него и той
— Къде ви боли? — попита тя.
— Навсякъде — Ермиар се усмихна криво.
Момичето свали от рамото си една кожена торба и бръкна в нея. Извади малко бурканче и го подаде на Ермиар.
— Вземете. Намажете се там, където ви боли, и поспете. Утре ще ви донеса храна и ще доведа някого с мен, за да ви пренесем при нас в селото. Не може да останете дълго тук, а сам едва ли ще успеете да стигнете дотам.
— Ха-ха-ха — гласът на старата се носеше след нея, докато тя потъваше сред дърветата.
Девойката хвърли един куп съчки в огъня, разпали го с един клон и бързо затича след майка си.
— Чакайте — извика след тях Ермиар, — хей, къде тръгнахте?
Но светлата блуза на момичето се скри сред дърветата, без някоя от тях да му обърне внимание или да му отговори.
Ермиар повъртя бурканчето в ръце и го отвори. Вътре имаше гъста бяла паста. Поднесе го към носа си, но не усети никакъв мирис. Погледна в посоката, където бяха изчезнали двете странни жени, и се засмя:
— Побъркани! Само дано утре се върнат с помощ.
Хвърли бурканчето в тревата, изтегна се и затвори очи.
Деница се изправи рязко в леглото. В стаята проблясваше само едно от кълбетата. Вихтун дишаше равномерно. Тя прокара ръка през челото си. Лицето й бе плувнало в пот. Опита се да си спомни съня, който я уплаши така, че да се събуди, но не успя. В момента, в който отвори очи, забрави всичко. Тя се отпусна отново сред завивките. Вече се унасяше, когато пак усети сковаващото чувство, от което толкова се боеше, и направи опит да помръдне, но не успя. Пред погледа й всичко се размаза и мъглата отново я обгърна. Стържещите звуци заблъскаха и задълбаха в съзнанието й. Гласът я зовеше, викаше, настояваше. Деница, обзета от ужас и страх, с всички сили се опита да се освободи от обладалата я сила, но постепенно губеше себе си, потъваше в мъглата и се понесе към Асура, която я призоваваше. Първото, което видя пред себе си миг по-късно, бяха уплашените очи на Вихтун. Той я беше хванал за раменете и я разтърсваше:
— Какво ти е, Деница? Какво има?
Спонтанно понечи да разкаже всичко на Вихтун, да поиска помощ, съчувствие и подкрепа, но се овладя с усилие и се усмихна:
— Нищо ми няма, Вихтун, на теб какво ти е? Да не си сънувал лош сън?
Той я пусна, объркан.
— На теб ти имаше нещо.
Деница звучно се засмя:
— На теб ти има нещо, щом ме разтърсваш и будиш с викове.
Тя интуитивно усещаше, че ако разкаже на Вихтун преживяванията си, няма да получи разбиране и затова по всякакъв начин се опитваше да прикрие от него това, което й се случваше.
— Ти гледаше втренчено в една точка, Деница. Съскаше и се мяташе като полудяла… — Вихтун се запъна — … нещо не е наред.
Деница избухна в още по-силен смях.
— Ти наистина си сънувал странен сън, Вихтун.
Той я изгледа разколебано. Постепенно започна да се съмнява в себе си и не след дълго двамата се смееха весело, а Деница съскаше, отваряше широко очи и „плашеше“ развеселения Вихтун.
Бакуриан, първият предводител на Уголия, и министър Тобел вечеряха в просторната, затоплена от огъня шатра. До ушите им достигаше свистенето на вятъра и цвиленето на конете. Разговорите на войниците отдавна бяха заглъхнали. Само от време на време някой се провикваше, я за да наругае другаря си, я за нещо друго, и отново наставаше тишина. Утрешният ден щеше да е тежък и воините рано се прибраха в шатрите си. Само един хълм ги делеше от Артебос, първия град, който трябваше да превземат по пътя за Истрос.
И двамата мълчаха. Въпреки непоклатимата си убеденост в победата, Бакуриан бе обхванат от напрежение и безпокойство. Това не му харесваше и той се опитваше да потуши тези чувства, като не мисли за предстоящата битка, но така или иначе мислите му все се връщаха на нея.
— Господарю, може ли да вляза? — стресна го гласът на придружителя, застанал до чергилото.
— Влез.
Придружителят отметна кожата и в шатрата нахлу хладина.
— Един от съгледвачите е тук. Има новини за вас.
— Да дойде.
Войникът влезе и след задължителния поклон заговори отсечено:
— Пратеници на Издулор. Искат да се срещнат с Вас.
Бакуриан повдигна изненадано вежди и нареди на съгледвача:
— Излез и чакай отвън.
Когато чергилото се спусна след войника, Бакуриан погледна въпросително Тобел:
— Какво ще кажеш?
— Приеми ги. Издулор не е за подценяване.
— Да, но се държи като страхливец. Започвам да мисля, че славата му е значително преувеличена.
— Ти още не знаеш защо е изпратил пратеници.
— За каквото и да е. Нима мисли, че ще приема мир или че ще ме уплаши с приказки и ще се върна при положение, че вече съм повел войска!?
— Приеми ги. Поне чуй какво имат да кажат.
Бакуриан извика войника:
— Колко са?
— Двама.
— Доведи ги тук.
Бакуриан не повярва на очите си. В шатрата влезе учителят му от школата в Карпонили. Скочи на крака, поклони се и заговори на билярски:
— Учителю?!
Жрецът се огледа и спокойно седна върху нахвърляните за тази цел кожи. Направи знак на придружаващия го войник да излезе и многозначително изгледа Тобел, който се изправи, поклони се и също последва войника навън. Останаха сами и жрецът се обърна към все още стоящия прав Бакуриан:
— Седни, сине.
Бакуриан седна срещу жреца:
— Учителю Татра, радвам се да ви видя, но искам от самото начало да ви кажа, че ако сте дошъл да преговаряте с мен от името на Издулор за мир, ще се върнете в Истрос с отказ. Твърдо съм решен да водя тази война и се учудвам, че Издулор вече втори път изпраща при мен пратеници. При това, първо се опита да ме манипулира с изгоден брак, а сега и с уважението и почитта ми към вас.
