Беше готова да повярва, че все още сънува, защото среднощните камбани продължаваха да звънят.
Тя се намръщи и се опита да се съсредоточи. Най-сетне позна пронизителния звън на входния звънец. Отметна завивките, скочи от леглото и изтича до прозореца. На улицата чакаше елегантна лека карета, теглена от двойка расови жребци. Каролайн протегна шия и успя да зърне бегло мъжката фигура, застанала на входната стълба. Макар че периферията на бобровата шапка скриваше лицето, могъщата фигура и палтото с дълга пелерина не оставяха съмнение кой е дошъл.
Ейдриън Кейн искаше да направи визита на леля й. И това на дневна светлина.
Коленете на Каролайн омекнаха. Облекчението й беше огромно. До този момент не беше забелязала колко здраво са заседнали в ума и фантазията й глупостите на Порция.
Тя разтърси глава, засрамена от глупостта си, и хвърли поглед към небето. От сивите облаци падаше дъжд. Сипеше се с такова постоянство, сякаш слънцето никога нямаше да се покаже.
Тя присви очи и се опита да проникне с поглед зад злокобните облаци. Наистина ли дневната светлина убиваше вампирите?
Или беше слънчевата светлина?
Тя разтърка чело, обзета от внезапното желание да е слушала по-внимателно обясненията на Порция. Звънецът прозвуча отново. Леля Мариета не беше вампир, но рядко ставаше преди обяда и обикновено не приемаше посетители преди два следобед. Въпреки това Каролайн чу как един етаж по-долу започна трескава суетня. До ушите й стигнаха задъхано произнесени заповеди. Очевидно леля Мариета и Вивиан тичаха като обезумели от стая в стая и се стараеха да се приведат в приличен вид.
Каролайн погледна отново към стълбището. В същия този миг Кейн бутна назад бобровата си шапка и погледна нагоре. Точно към прозореца, зад който стоеше тя. Каролайн побърза да се скрие зад завесата. Силата на погледа му не можеше да се отрече. Даже прашното дантелено перде не можеше да я опази от магията на този мъж.
Звънецът престана да звъни. В оглушителната тишина, която последва, Каролайн си припомни още едно от изреченията, казани от Порция по отношение на вампирите.
„Един вампир не може да влезе неканен в дома на жертвата си.“
Каролайн се опита да се отърси от глупавата представа, ала сънят беше още жив в паметта й. Ами ако тя отхвърляше приказките на Порция просто по навик, а този път наистина беше дошъл кръвопиец и чакаше отвън, пред къщата на леля й? Възможно ли беше да е сбъркала?
Тъй като не можеше да изтича долу по нощница, да заключи вратата и да изкрещи, че внезапно се е разболяла от ужасна заразна болест като холера или бубонна чума, тя надникна предпазливо през прозореца.
Входната врата вече бе отворена. Ала вместо стария лакей на леля Мариета на прага застана сияещата Порция и учтиво покани виконта да влезе.
Каролайн зяпна смаяно.
— И ти ли, Бруте? — пошепна тя и поклати невярващо глава.
След няколко минути Каролайн се плъзна безшумно по стълбата, облечена в скромна светлосиня утринна рокля, която не стоеше особено добре на стройната й фигура. Колосаните рюшчета, които изпълняваха ролята на яка, бяха по-подходящи за кралица Елизабет. Косата й беше строго опъната назад и навита на тежък кок на тила. Нито едно кичурче не подскачаше около ушите й. На всичкото отгоре си бе сложила дантелено боне. Беше твърдо решена да заличи всички следи от безсрамното същество, което се беше вкопчило със страстно отдаване в обожателя на сестра си.
Каролайн спря насред стълбата и се залови здраво за парапета. Дрезгавият баритон на виконта може би разтапяше задръжките на жените, но и ужасно затрудняваше всеки, който беше решил да го подслушва. Тя се напрегна да разбере нещо, но успя да долови само откъслеци от разговора. Порция говореше, без да спира. От време на време се чуваше звън на чаши за чай. Вивиан правеше учтиви забележки, леля Мариета се кискаше пронизително.
Внезапно в салона се възцари страхопочтително мълчание. Даже Порция замлъкна. Когато виконтът заговори, Каролайн бързо слезе още няколко стъпала по-надолу. Ала всичко, което можа да чуе, беше:
— …днес дойдох, за да… знам, че не е редно да разчитам на съгласието ви… въпросът е много важен…
Каролайн отново се вкопчи в парапета и кокалчетата на пръстите й побеляха. Кейн бе дошъл да направи предложение. Искаше да попита Вивиан дали ще стане негова жена. Тя щеше да каже „да“ и тогава вече никога нищо нямаше да е както преди. Младата жена усети странен натиск в областта на сърцето, сякаш непозната дотогава вена бе смъртоносно прободена.
Без да си даде време да помисли по-обстойно над тези чувства, тя се спусна като вихър по стълбата и влезе устремно в салона.
— В никакъв случай! Аз не позволявам!
8
Всички в салона се обърнаха към нея и я зяпнаха, сякаш си беше изгубила ума. Къдриците на Порция подскачаха весело около пухкавото лице. Бузите на леля Мариета бяха покрити с дебел пласт оризова пудра. С вдигнатата си коса Вивиан изглеждаше свежа като пролетно утро. Крехката, закръглена фигура на средната сестра беше стегната в рокля от яркозелен копринен креп на дребни цветенца. Цветът щеше да подчертава по съвършен начин сериозните сиви очи на Каролайн, ако бе имала възможност да носи предназначената за нея утринна рокля.
Кейн внимателно остави чашата си на масичката и се надигна. Изправен сред хаоса в препълнения салон на лелята, той изглеждаше още по-висок и двойно по-опасен от вчера. Ако наистина беше вампир, можеше да изпие кръвта и на трите жени и да не се насити.
— Надявам се да ми простите за дързостта, мис Кабът — заяви той и в погледа му се бореха веселие и недоверие. — Нямах представа, че ще реагирате така бурно на намерението ми да поканя сестра ви в своето провинциално имение.
Каролайн замръзна на мястото си.
— Във вашето… имение?
Той я погледна право в очите.
— Естествено. А вие какво си помислихте, че сте чули?
Невинната му физиономия не я излъга нито за миг. Той знаеше много добре какво си е помислила.
Облекчението беше толкова силно, че краката й поддадоха. Тя се отпусна във високото кресло, тапицирано с яркоцветен брокат. После бързо изправи гръб.
— Аз… помислих си, че сте предложили разходка в това ужасно време. Вивиан винаги е била с крехко здраве и аз, естествено, съм загрижена за нея.
Вивиан извъртя очи.
— Моля ви, не се сърдете на сестра ми, лорд Тревелиън. Винаги се държи така, сякаш е кокошка, а ние с Порция сме пиленцата й.
Кейн седна отново на стола си и посегна към чашата. В голямата му длан финият порцелан изглеждаше двойно по-крехък.
— Мога да ви уверя, мис Кабът, че никога не бих изложил на риск здравето на сестра ви. — Да не би да си въобразяваше, че вижда в очите му подигравателен блясък? Не, малко вероятно. — Както вероятно сте чули, следващата седмица давам бал с маски в Тревелиън Касъл. Тъй като трябва да се направят необходимите приготовления, сметнах, че е най-добре да замина няколко дни преди бала. Затова дойдох да поканя сестра ви да ме придружи. — Кимна на леля Мариета и додаде: — Разбира се, вашата леля ще дойде с нас като компаньонка.
Значи той имаше замък? Естествено. Замък, чиято господарка щеше да стане Вивиан. Натискът в гърдите й се усили до тъпа болка.
— Къде се намира замъкът ви, милорд? — попита тя. — Да не би в Трансилвания?
Порция се задави с чая си и леля Мариета незабавно я цапна по гърба, за да престане да кашля. Целият
