свят знаеше, че малката източноевропейска страна криеше безброй истории за върколаци, вампири и други ужасяващи нощни същества. Там бяха живели дори истински чудовища като Влад Дракула, скандално известният трансилвански княз, чието тиранично господство се бе превърнало в легенда и кошмар.
Кейн прие намека с лека усмивка.
— Боя се, че е на много по-скучно място. Тревелиън Касъл се намира в Уайтшайър, западно от Солсбъри.
Каролайн се запита дали внезапното му желание да напусне Лондон има нещо общо със случилото се между двамата през нощта. Дали искаше да изтръгне Вивиан от влиянието й? Или самия себе си? Но каквито и да бяха намеренията му, тя не можеше да допусне да се увенчаят с успех. Трябваше й повече време, за да се увери, че той не представлява заплаха за сестра й.
Пое пълна чаша чай от ръцете на смаяната прислужничка и с учудване установи, че ръцете й вече не треперят.
— Много мило от ваша страна да включите леля Мариета в поканата, милорд, но не е нужно да й създаваме повече затруднения, отколкото и без това направихме. Аз съм напълно в състояние да играя ролята на компаньонка на сестра си.
Сега беше ред на леля Мариета да се задави с чая си. Порция се изсмя злобно и започна да я тупа по гърба, употребявайки повече сила, отколкото беше нужно.
Докато лелята кашляше, очите на виконта се присвиха едва забележимо.
— Прощавайте, мис Кабът, но бях останал с впечатлението, че вие и мис Порция смятате да си заминете за Еджъли в близките дни.
Каролайн отпи глътка чай.
— Няма причини за бързане. Братовчедът Сесил няма да усети липсата ни. Освен това съм чувала, че по това време на годината въздухът в Уайтшайър е извънредно полезен за белите дробове.
— Не мога да си представя какво те кара да се държиш така особено, дете — намеси се леля Мариета и попи сълзите от очите си, предизвикани от кашлицата. — Все едно някой слепец помага на другаря си да пресече улицата.
— Боя се, че леля ви е права. Аз не смеех да ви напомня, че вие също сте млада неомъжена дама. — Шеговитият тон в гласа му я ядоса и развесели едновременно. — Не е редно да влезете като компаньонка в дома на един заклет ерген, какъвто съм аз, и да се изложите на съмнителната чест да сте зависима от него.
Каролайн махна пренебрежително с ръка и избухна в смях.
— Мога да ви уверя, че няма за какво да се притеснявате. Отдавна минах възрастта, когато вярвах, че всеки срещнат мъж има намерение да ме прелъсти или да ми натрапи вниманието си.
— Каролайн! — извика ужасено Вивиан и се изчерви до корените на косата.
— Виж ти, вече се питах как ще хрупкате бисквитки, след като отдавна сте достигнали старческа възраст — отбеляза сухо Кейн, когато Каролайн си взе няколко захаросани бисквити от чинията.
Тя отхапа малко парче и обясни високомерно:
— Нямам никакво намерение да нося титлата „стара мома“, без да използвам предимствата й. Като жена, която вероятно никога няма да живее под закрилата на съпруг, имам право да се движа в обществото, както ми харесва. Така прави и леля Мариета. — Тя му хвърли бърз поглед изпод полуспуснати мигли, неспособна да устои на изкушението да му се подиграе. — Освен това съм сигурна, че мога да разчитам на вашето безукорно поведение, милорд. Ако се вярва на писмото на Вивиан, вие сте светец между мъжете — самопровъзгласили сте се за спасител на вдовици и сираци… да не забравяме и заблудените улични котенца!
— И на лекомислени млади жени, които настояват да ходят там, където не им е мястото.
Каролайн отговори на предизвикателния му поглед и изведнъж изпита чувството, че двамата отново се намират в осветената от луната градина на Воксхол, отдалечени само на една целувка от мига, когато ще паднат в обятията си. Лицето на Кейн остана все така усмихнато, ала ледените искри в очите му бяха достатъчно предупреждение. Този човек явно не беше свикнал някой да се противопоставя на волята му. Поведението й не му харесваше.
Протестите на леля Мариета заглъхнаха във въодушевеното ръкопляскане на Порция.
— Господи, бал с маски! Какво вълнуващо преживяване! Горя от нетърпение да си събера багажа. Моля ви, милорд, кажете ми: брат ви също ли ще се присъедини към нас още от началото?
— Щом разбере, че ще замина заедно с цялата компания от възхитителните мис Кабът, няма да мога да го задържа даже с бастуна си. — Кейн кимна и стана. — А сега ви моля да ме извините, дами. Мисля, че достатъчно дълго злоупотребявах с гостоприемството ви. Трябва да се прибера вкъщи и да се подготвя за заминаването.
Когато леля Мариета даде знак на прислужничката да донесе още влажното палто и бобровата шапка, Вивиан се надигна.
— Много се радвам, че решихте да ни посетите днес, милорд. За мен беше голямо удоволствие да ви видя в дома си.
— Удоволствието е изцяло мое — отвърна тихо той и вдигна ръката й до устните си.
Същите устни, които я бяха милвали така нежно. Същите устни, които се плъзгаха по нейните, галеха ги и ги предизвикваха да се отворят и да пропуснат езика му. Същите устни, които я завладяха и я накараха да се почувства, сякаш му принадлежи завинаги и за вечни времена.
— Неочаквано удоволствие, наистина — проговори сковано Каролайн и тонът й показваше, че мисли точно обратното. — До днес бях убедена, че почти не напускате дома си преди залез слънце.
Кейн пусна ръката на Вивиан и се обърна към нея. Без да иска, тя се възхити на самообладанието му.
— Наистина го правя рядко. Само при особени поводи, какъвто е например компанията на четири възхитителни дами. — Той се поклони в посока към леля Мариета, която се изкиска като ученичка.
Каролайн се намръщи още повече.
Ейдриън пое палтото и шапката си от ръцете на прислужничката.
— Надявам се да не ви стане много топло в това палто, милорд — отбеляза невинно Каролайн. — Докато се обличах, видях слънцето да пробива стената от облаци, сигурна съм.
За момент Кейн остана напълно неподвижен. Ала по лицето му не потрепна нито едно мускулче. После, без да чака момичето, закрачи към вратата и я отвори. От сивото небе все така се лееше дъжд.
Мъжът се обърна и впечатляващата му фигура се очерта на фона на сребристите дъждовни капки. Усмивката, отправена към Каролайн, беше неочаквано мека.
— Оценявам загрижеността ви, мис Кабът, но дъждът явно е предпочел да остане по-дълго.
Ейдриън буквално влетя в градската си къща и затръшна вратата зад гърба си. Нито един лакей не го посрещна, нито една прислужница не притича да поеме мократа шапка и палтото му. Слугите в тази къща не бяха свикнали някой да влиза и излиза на дневна светлина. Повечето вероятно спяха или се бяха измъкнали, за да прекарат следобеда в града. Завесите бяха спуснати, кепенците на прозорците бяха здраво затворени. Така беше наредил господарят. Даже последният лакей и младите момичета в кухнята знаеха, че едно единствено нарушение на това специално правило ще доведе до незабавно уволнение.
В продължение на един предателски миг Ейдриън си разреши да се запита какво ли ще бъде да се прибере и да го посрещне жена, която го е очаквала. Мило същество, което да излезе от сянката, за да му помогне да свали мокрото палто, да му предложи чаша горещ чай и нежна целувка, докато той се ядосва, че е излязъл от къщи в такъв ужасен ден. Ала когато това мило същество прие образа на стройно сивооко момиче с водопад от бледоруса коса, разпусната свободно по гърба, Ейдриън изруга ядно и решително прогони тази представа в най-далечния ъгъл на съзнанието си.
Свикнал да се движи в полумрак, той свали мокрото палто и хвърли шапката си на масата. Разтърси влажната си коса и се обърна към стълбата, откъдето се чуваха стъпки. Джулиън слизаше с леко олюляване. Тъмните къдрици стърчаха на всички посоки — също като по времето, когато двамата бяха още деца и Ейдриън се будеше нощем, защото уплашеното му братче стоеше до леглото му. Макар че мърмореше недоволно и дори му се караше, той винаги напускаше топлото си легло, за да убие поредното въображаемо чудовище, промъкнало се в стаята на Джулиън.
