забавлявал компанията с весели разкази за последното си посещение при модния шивач на Бонд стрийт. Махагоновата коса беше несресана, бялата риза измачкана и цялата в петна от вино. Шалчето на шията се бе развързало. Тъмните сенки под хлътналите очи и силно опънатата кожа над скулите го правеха с десетина години по-стар.
Ейдриън не каза нито дума. Само гледаше брат си, без да трепне.
— Защо ме гледаш така? — попита най-сетне Джулиън. Гласът му прозвуча остро, в тъмните очи блесна упоритост. — Знам какво си мислиш, но аз нямам нищо общо с това.
— Предполагам, че е чиста случайност, дето Вивиан е припаднала, след като е прекарала вечерта с теб.
— Цяла вечер играхме фараон — уточни Джулиън. — Спечелих от момичето само няколко фуркета, кълна ти се. Когато часовникът удари три, двете със сестра й се прибраха в стаите си, аз също се оттеглих. Не съм ги виждал, докато не чух момичето да вика и не те последвах. Това е истината.
— Щом сте престанали да играете карти в три, значи до разсъмване са оставали още три часа. Къде беше? С какво си уби времето?
Джулиън отпусна глава в ръцете си, упоритостта изчезна и отстъпи място на дълбока потиснатост.
— Знам, че непременно държиш да узнаеш, но аз не мога да си спомня.
Ейдриън поклати глава, твърде гневен, за да направи поне опит да скрие отвращението си.
— Пак си се наливал с алкохол, нали?
Мълчанието на брат му беше достатъчен отговор.
— Никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че може да е малко опасно да се напиваш до състояние, в което вече не можеш да си спомниш къде си бил и какво си правил.
Джулиън скочи.
— А на теб никога ли не ти е минавала през ум мисълта, че ще бъда по-опасен, ако не пия?
Двамата застанаха един срещу друг и сякаш никой нямаше намерение да отстъпи. Джулиън се отказа пръв и в очите му светна болка.
— Защо ми е Вивиан? Не тя, а малката ме следва като кученце по петите и проси за вниманието ми. Гледа ме предано с прекрасните си дълбоки очи, сякаш съм отговорът на всичките й молитви. Ако ми се случи нещо непредвидено, ще го направя с нея, не със сестра й. Не мислиш ли, че съм прав?
Самообладанието на Ейдриън се прекърши. Сграбчи Джулиън за яката на ризата и изръмжа:
— Ако дори само косъм падне от главата на детето, аз ще те…
Не завърши заплахата. Не беше и нужно.
Остави треперещия си брат — само за да открие, че собствените му ръце не са никак спокойни. Джулиън се постара да възвърне достойнството си, като приглади ризата си, разреса косата си с пръсти и върза вратовръзката на приличен възел. Без да погледне Ейдриън в очите, закрачи към вратата.
— Къде отиваш? — извика братът подире му.
— В ада вероятно — отговори кратко момъкът и отново не се обърна.
— Ако дъждът престане и слънцето се покаже, преди да успееш да се върнеш, със сигурност ще си пожелаеш да си в ада.
Джулиън спря на прага и се обърна бавно.
— За теб и за твоята скъпоценна мис Кабът ще е много по-лесно, ако изобщо не се върна, нали?
Ейдриън поклати неразбиращо глава.
— Ако нямаш нищо общо с припадъка на Вивиан, защо ми говориш по този начин?
Джулиън се усмихна и Ейдриън неволно си припомни някогашния му ведър смях. Сърцето му се сви от болка.
— Не говорех за Вивиан.
Ейдриън отвори уста, за да отрече, но преди да е казал и една дума, Джулиън бе излязъл.
— Джулиън! Джулиън! Къде отивате?
Нежният гласец отекна в каменните стени на стария вътрешен двор, където някога се бяха провеждали турнири за крале, рицари и дамите им.
Джулиън се направи, че не чува, изтри дъжда от очите си и продължи с бързи крачки към оборите. Не знаеше къде отива. Макар че небето беше натежало от облаци и валеше като из ведро, той знаеше, че няма място, където би могъл да се скрие. Да избяга от онова, което беше станал. Въпреки смелите думи, които беше хвърлил в лицето на брат си, сега се съмняваше, че е добре дошъл дори в ада.
— Джулиън! Защо не ми отговаряте? Няма да ви позволя да ме пренебрегнете, затова изобщо не се опитвайте.
Младият мъж простена задавено. Нямаше никакво съмнение: Порция Кабът беше още по-упорита от брат му. И безкрайно по-прелъстителна.
Обърна се толкова бързо, че тя едва не се блъсна в него. Автоматично протегна ръка да я подкрепи, но се уплаши от последствията и остана на разстояние. Порция се подхлъзна по мократа трева, но успя да запази равновесие.
Тя беше с ръкавици и стискаше в едната ръка чадър — смешно съоръжение от коприна и дантели, което много скоро щеше да се счупи под тежестта на дъжда. С блестящите тъмнокафяви очи и влажните къдрици, които всеки момент щяха да се разпилеят по гърба й, приличаше на попаднала под колелата елфа.
— Защо не бдите до леглото на сестра си? — попита остро той.
Порция смръщи дръзкото си носле, очевидно засегната от строгия му тон.
— Сигурна съм, че ще се оправи скоро. Нали Каролайн е при нея. Сега съм загрижена за вас. Преди малко в стаята на Вивиан изглеждахте така, сякаш много скоро и вие ще се разболеете. Уплаших се за вас.
Джулиън изпухтя пренебрежително.
— Боя се, че за моята болест няма лек. Или поне някой от онези, които предписват лекарите.
— Затова ли се скарахте с брат си?
— Откъде знаете, че сме се карали? — Той присви очи и плъзна поглед по полите й. Както очакваше, откри по светлосиния муселин няколко кръгли петна от прах. — Да не сте подслушвали пред вратата на библиотеката?
Порция се изчерви виновно и сърдито изтръска полата си.
— Тъкмо щях да почукам, но си изпуснах кърпичката. Наведох се да я взема и чух как си викахте…
Джулиън веднага разбра, че тя не е доловила нищо от караницата им. Ако беше чула как я бе нарекъл „кученце“, сега нямаше да е тук и да му досажда.
— Брат ми отново ми държа стандартната си проповед. Смята, че прекалявам с пиенето — обясни Джулиън, сам изненадан, че остава толкова близо до истината. През изминалите години беше станал сръчен лъжец — особено когато трябваше да лъже самия себе си.
— Наистина ли пиете много? — осведоми се любопитно Порция.
Младият мъж зарови пръсти в косата си и откри, че му е трудно да я погледне в очите.
— Понякога съм склонен да прекалявам.
— Защо?
Той вдигна рамене.
— Защо пие мъжът? За да утоли жаждата си за нещо друго, което желае отчаяно, но никога няма да има.
Порция направи крачка към него и го погледна безстрашно в очите.
— Винаги съм вярвала, че когато човек иска нещо много силно, ще преобърне земята и небето, за да го постигне.
Джулиън погледна в лицето й, възхити се на извитите вежди и пълните устни и си каза, че по ирония на съдбата тъкмо това ангелско лице му причинява жестоки мъки. Със самообладание, каквото не бе вярвал, че притежава, протегна ръка и братски я ощипа по нослето.
— Бъдете благодарна, малката, че не изповядвам същата философия.
Обърна се рязко и се запъти към оборите. Порция остана сама под дъжда с жалкия си чадър.
Каролайн седеше на стола, който бе придърпала към леглото, и нежно милваше златните къдрици на
