са преки потомци на атлантите. На мястото на тези острови някога е бил основният континент на Атлантида. След потъването му остават само островите, на част от които атлантите оцеляват, подивяват и се запазват до днес като диваци.
Дали наистина е така? Въпросът за преките потомци на атлантите също не е проучен, необходими са сравнителни анатомични изследвания, аналогии с облика на Буда и т.н. Разбира се, преките потомци на лемурийци и атланти (ако те наистина са!) за хилядите и милиони години са се променили и са започнали да приличат на арийците, но биха могли да се запазят и отличителни черти.
Според нас най-голямата част от диваците все пак е свързана с арийците. Струва ми се, че на определени изолирани острови в Тихия океан могат да се срещнат ранни арийци, подивели в първите хилядолетия след Всемирния потоп. Сравнително ранни арийци може да са и някои диваци от Африка, които не се вписват в офталмогеометричната схема. Същата схема подсказва, че диваците от Южна Америка, някои диваци от Австралия, Нова Зеландия, Индонезия и Сибир са сравнително късни арийци, които започват преди 18 000 години да се разпръсват от Тибет по земното кълбо. Макар че точно тази тибетска вълна дава прогреса на нашата арийска цивилизация, не всяка група в различните региони успява да избегне регресивния еволюционен процес. Например аборигените от Амазонка по офталмогеометричната схема имат единен корен с японците и финландците, но се различават от тях по пълното си подивяване.
И така, проблемът с диваците на Земята е изключително интересен и сложен научен въпрос, който явно очаква своите изследователи.
Ще оцелеят ли диваците?
Ще приведа два примера. Преди няколко години с доктор А. Салихов ни поканиха да демонстрираме новите очни операции в гр. Манаус (Бразилия), разположен в самия център на басейна на Амазонка. След седмица напрегнат хирургически труд ни качиха в лодка, за да ни покажат местната екзотика в глъбините на амазонските джунгли.
През нощта ни предложиха лов на крокодили. Оказва се, че при светлината на халогенна лампа очите на крокодила светят в зелено и моторната лодка се приближава плътно до него. Заслепеният от светлината крокодил може да се докосне с пръчка, а крокодил-че дори да се хване с ръце. Ловът им е забранен и затова само нарушихме покоя на гигантските влечуги. Порази ме обаче огромният им брой: на всеки 150–200 метра светеха зелените им очи.
Сутринта доктор Салихов налови с въдица пирани, като за стръв използва остатъците от храната ни. Пъхнахме в устата на полужива пираня пръчка с дебелина на човешки пръст, която тя пречупи с леко движение на страшните си челюсти.
Решиха да ни покажат и местните полудиви индианци. Когато лодката наближи тяхното селце, гидът каза, че вчера там е видял огромна анаконда, дълга около двадесет метра.
Индианските жилища се отличаваха с крайна беднота. Бяха сковани от дъски, напомняха кокошарници и се намираха недалеч от брега, закрепени на невисоки колове над водната повърхност. Индианците се облекчаваха през дупка в пода и също оттам се снабдяваха с вода за пиене. Рогозка и малък комплект от съдове бяха всичките им домашни вещи, а гащетата и потникът — целият комплект от необходими дрехи. Температурата тук е стабилна — около 30–35°С. Няма комари и други кръвосмучещи насекоми.
Амазонските индианци живеят от събиране на латекс от каучуковите дървета и риболов. Залагат мрежи, оплетени от въжета, за пирарука — риба, достигаща 300 килограма. Ако хванат риба, цялото село се храни, ако нямат късмет — гладуват.
— Крокодилите и анакондите нападат ли хора? — попитах един от индианците, който що-годе говореше английски.
— Разбира се — отговори ми той. — Крокодилите ядат жени, а анакондите — мъже.
— Защо така избирателно?
— Ей там, вижте, е втората ми жена — кимна с глава индианецът към реката. — Мие съдовете на брега. И първата ми жена миеше съдовете, когато към нея незабелязано доплува крокодил, отмъкна я във водата и я разкъса.
— Често ли се случва подобно нещо?
— Често, много често. Крокодил изяде две жени на съседа ми. Много деца бяха изядени от крокодили.
— Страхувате ли се за втората си жена?
— Страхувам се, разбира се. Но сигурно и нея ще я изяде крокодил. Веднъж вече я нападна, но тя избяга. Нали жената трябва да мие съдовете на брега. Ако и нея я изяде крокодил, ще взема трета — мрачно каза индианецът.
— А анакондите нападат ли мъже?
— Да, много мъже загиват от анаконди в селвата.
— Защо?
— Сигурно сте видели, че селвата е много гъста. Ходи се само по пътеки. Всички животни ходят по пътеки. Ние, мъжете, също ходим по тези пътеки, когато събираме латекс. А змията анаконда намира такава пътека, висва на дърветата над нея и чака плячка. Анакондата напада всичко живо: човек, тапир… Миналата година глътна братовчед ми, само шапката му остана. Преди в селвата изчезна синът му. Също анаконда…
— А те големи ли са?
— Има големи, а има и по-малки, които гълтат само деца.
— Защо нямате пушки?
— Много е скъпо.
— Нима е трудно да се спечели за пушка? — настоявах аз. — В края на краищата рибата може да се опушва или осолява и да се продава в града, а не цялото село веднага да я излапва. Могат да се правят мебели от червено дърво и да се продават, да се изработват предмети от дърво или да се препарират пирани — вероятно има търсене. Да се събират и продават плодове. Можете да отглеждате царевица, захарна тръстика, кафе, какао, ананаси… Защо не го правите?
— Не умеем — тъжно каза индианецът.
— Сред вас има ли образовани хора?
— Не.
— Всички ли са неграмотни? Вие можете ли да четете?
— Да.
— Имате ли вожд?
— Да.
— Той може ли да чете и пише?
— Не. Живее като нас — продума индианецът.
— Откъде знаете английски?
— Още като момче отидох в града и много години живях до един хотел. Там се научих да говоря.
— С какво се занимавахте в града? — продължих настойчиво да го разпитвам.
— Просех милостиня, помагах в носенето на куфари, чистех боклука.
— Ами къде живеехте?
— На улицата… После си направих къща от сандъци.
— Държавата прави ли опити да ви даде образование, да ви научи да живеете като белите хора?
— Да, но ние не умеем да живеем като белите хора. Замълчах. Крайна безизходица прозираше от човека. Стана ми мъчно за него. Искаше ми се да му помогна. Бях наясно, че тези хора не издържат на контактите с бели, че изпитват комплекс за непълноценност и от това още по-бързо деградират и измират. Те все още не са съвсем подивели, все още не живеят изцяло по инстинкти, все още са в състояние да изпитват унижение от недоразвитостта си. Навярно биха били щастливи сред природата, биха усещали превъзходството си над дивите зверове. Тогава може би нямаше и да предполагат, че другите са отишли твърде напред: създали са механизми и образование, построили са градове и т.н. Възможно е дълбоко в душата си смътно да осъзнават, че времето е безвъзвратно изгубено, че сладко и бездарно са се плъзгали
