самоунищожение и дори да запази статута си на велика държава. Тези хора бяха истински борци и със своята положителна психична енергия противодействаха на политиката за утвърждаване на тоталния негативизъм. Те са герои, тъй като не позволиха на отрицателните сили да превърнат Русия (СССР) в деградираща, ленива и полугладна страна като Куба и Камбоджа (бил съм там и мога да го твърдя с пълна увереност). Сред тези хора имаше учени, лекари, учители, работници, а и партийни дейци. Трябва да им свалим шапка, тъй като те не просто градяха, а го правеха при властването на черните отрицателни сили. А партийният билет, който притежаваха, не беше пречка за съзидателни деяния.
Нека все пак да отговорим на въпроса за парадоксалността на руснаците, поставен в началото. Отговорът идва от самосебе си — онази част от тях, които в борба с негативизма създаваха положителни жизнени моменти, се утвърдиха и запазиха високия научно-интелектуален потенциал на страната, а друга част, които в комунистическите години се поддадоха на отрицателните психични моменти, слязоха до равнището на равнодушни, пиещи и озлобени субекти, тайно ненавиждащи обществото и плюещи в същия обществен кладенец, от който и самите те пиеха.
Комунистическият режим беше свален, настъпи капитализмът. Какво се случва сега?
Негативната капиталистическа аура над Русия
На руснаците им изглеждаше, че със свалянето на комунистическия режим всичко ще тръгне добре, животът ще стане по-хубав. Настъпи период на политически романтизъм, когато, възбудени от гласността, те с настървение критикуваха комунистическото минало, чернеха всички и всичко и не оставяха място за положителните и дори за героичните положителни моменти, за които споменахме. Вървеше страстно желаното наслаждение от предъвква-нето на стария комунистически негатив, но без опити за съзидателна позитивна дейност, което запазваше отрицателната аура над страната.
Почти всички претенденти за президенти, депутати и други органи на властта получаваха признание не толкова въз основа на своите програми, колкото на критиките към миналото. Страната не можа да се изтръгне от негативната аура: за многото години тя й стана сякаш по-близка, разговорите за лошото бяха по-сладки, отколкото реалния и напрегнат труд за създаване на ново общество. Не се намери човек, който да викне така, че да се чуе в цялата страна: „Стига сте предъвквали! Хайде да работим!“. Страната от комунизъм се търкаляше към див капитализъм, чиято отрицателна същност не се нуждае от коментар.
През този период бях народен депутат на РСФСР. И осъзнавах какво ще доведе дивият капитализъм, тъй като съм бил в десетки страни и можех да сравнявам. Добрах се до трибуната и се обърнах към президента Борис Елцин:
— Борис Николаевич, бях в Колумбия и видях, че обществото е поляризирано на супербогати, живеещи в домове — крепости с кули, охранявани от хора с автомати, и престъпна беднотия, способна само да граби. Ако напълно освободим цените и отслабим държавния контрол, бързо ще се смъкнем до колумбийския вариант. След като се е освободил от комунистическите мрежи, всеки втори руснак, почувствал се свободен, ще стане крадец, защото и досега над него има негативна психична аура и той не е готов съзидателно да работи без твърдата дисциплина, с която е свикнал през комунистическите години. Чисто икономическите проекти, за които говорите и които до голяма степен са заимствани от Запада, няма да задействат в посткомунистическа страна. Трябва да се обърне внимание на японско-китайския вариант на развитие. Дън Сяопин…
— Вие за кого сте, за Елцин или за комунистите? — прекъснаха ме от залата.
— Да! За кого призовавате да се гласува? — попита Елцин.
— Ще гласувам за Елцин — отговорих напрегнат.
На следващия ден централната телевизия в програма „Время“ представи моето изказване, като постави особен акцент върху това, че ще гласувам за Елцин. По онова време обществото ни беше поляризирано и сладостно се отдаваше на политическа борба, забравило за съзидателната позитивна работа. Тогава то не бе способно да чуе, че капитализмът не е вълшебна покривка, а трябва да се гради под твърд контрол и дисциплина. Негативната комунистическа аура над страната не се беше разсеяла, тя беше преминала в налудничаво-еуфоричната негативна аура на дивия капитализъм.
Сега „с гордост“ можем да кажем, че дивият криминален капитализъм е изграден. За еуфорично- отрицателната психична енергия, в чиято основа са всепозволеността и възвеличаването на умело крадящия, страната плата със стотиците милиарди долари, изнесени в чужбина, спад на производството, обедняване на ресурсите, отслабване на армията, разпадане на старата Русия (СССР) и т.н.
Наливаха и наливат масло в огъня журналистите. Погледнете която и да е страница на който и да е наш вестник: навсякъде се предъвкват негативите (криминална хроника, правителствени вести и др.), в опитите си за интервюта журналистите задават предимно язвителни въпроси, почти всяка личност се обсъжда в мрачни тонове и т.н. Черният цвят не само преобладава, журналистите сякаш се състезават в представянето на оттенъците на черния цвят.
Ако те, макар и за секунда, бяха се замислили, че не е необходима само „негативната истина“, че трябва да се поднасят и положителните моменти от живота, биха постигнали два важни момента: първо, „негативната истина“, съпоставена с положителните явления, би била по-действена; второ, хората, докато четат положителната информация, ще излъчват положителна психична енергия, способна да се конкурира с негативната аура над Русия. А в нашата страна има за какво да се говори в положителен смисъл — в магазините се появиха продукти, има добри фермери, напредничави кооперации, постижения в науката и техниката и т.н. Трябва да се пише за руския патриотичен дух — дори и малко хвалебствено, а това ще повдигне тонуса и духа на руснаците, тъй като те са уморени от похлупака на негативната аура.
Всичко казано по адрес на журналистите се отнася и за телевизията. Средствата за масово осведомяване се наричат четвърта власт, а властта не бива да задълбочава и без това непрестанния негативизъм, а да се бори с него. Тя трябва, макар и малко, да познава законите на психичната енергия, която в армията много точно наричат боен дух.
Закономерно е да се зададе въпросът защо Онзи свят, ако е толкова всесилен и е създал човека на Земята, не помогне на Русия да се освободи от негативната аура. Мисля, че отговорът е следният. Човекът на Земята е бил зароден не като рожба на Онзи свят, за която трябва да се полагат нежни грижи, а като саморазвиващо се начало със собствен път. Висшите опазващи системи (Генофондът на човечеството и Шамбала) ще бъдат задействани само в краен случай (масово подивяване, глобални катастрофи и т.н.).
Мръсният вход
Да си представим, че шлосерът Н., който живее, да речем, в апартамент № 34 на шестия етаж на девететажен панелен блок, излиза сутрин от жилището си. Излиза в лошо настроение (съседът алкохолик на седмия етаж цяла нощ е „бучал“) и заключва бронираната си врата с двадесетсантиметров гаражен ключ. Газейки фасове и шлюпки от семки, пристъпва към асансьора и натиска бутона, прогорен с угарка. Докато го чака, мрачно се взира в стените, уж не толкова отдавна боядисани с мръснозелена боя, но вече олющени и „художествено оформени“ с думи като „х…“ и „Fuck you“. Става му студено, тъй като прозорецът вече цяла година е счупен. „Кой ли мерзавец го е строшил! И къде ли гледа жилищната комисия, все й е тая!“ — мисли той.
Свежият ветрец донася траен мирис на помийна яма „Пак ли е задръстен сметопроводът? А и да не е, ще сипват покрай него. Ех, че народ! Живеем като в помия“ — мисли шлосерът, подритва гнил домат и обилно се изплюва върху вратата на асансьора.
Отваря асансьора, влиза и натиска бутона за първия етаж, който също е пробит от цигара, стиска си носа, като се старае да не стъпи в локвата пикня, но вижда, че има и нещо по-сериозно. „Свине, а не хора! Пътувам като в тоалетна“ — мисли шлосерът.
След като си дръпва лакета, прилепнал към дъвката на стената, той най-после излиза. Тегли тлъста псувня, с удоволствие вдишва с пълни гърди, но болезнено се спъва в някакъв сандък, оставен бог знае от кого. „Не хора, а твари“ — измърморва, рита потрошената входна врата и излиза навън. Оглежда разсипания боклук и стъпва на тротоара. Заобикаля няколкото локви, образували се на местата на вечните ями в асфалта, поглежда към красивата девойка с гумени галоши, която стои до кално място, където би трябвало да има полянка, и към разхождащия се, отвратителен на вид пес с размери на теле. Песът започва
