по регресивния наклон на еволюцията, все повече и повече са забравяли великите си предци и така още по-бързо са се приближавали към дивата бездуховна природа. Тези хора наистина не разбираха, че еволюцията не търпи стабилно състояние, че има само два избора — прогрес или регрес, а за прогреса е необходимо да се полагат усилия, огромни усилия.
Качиха ни в лодката и ни върнаха в хотела. С автомобил ни закараха до ферибот. От борда му огледах околностите — по бреговете на Амазонка се гушеха жалки селски колиби. До мен стоеше индиански малчуган в мръсна фланелка с нелепия надпис „Каубой“. Той тъжно гледаше колибите, където явно бе роден. Наблюдавах го и си мислех, че никога няма да получи образование, че съдбата му е определена от регресивната пустота на далечните му предци и че ще прекара живота си в една от тези колиби, ако не бъде изяден от крокодил или анаконда.
Момчето улови погледа ми и угоднически се усмихна. А аз стоях до него — висок, бял и уверен в себе си. Беше ми провървяло — далечните ми предци, работейки упорито, бяха вървели по пътя на прогреса.
Другият пример се отнася за Сибир (района на полуостров Тай-мир). Движехме се по маршрут от най- висока категория на сложност и се озовахме на места, където, както се казва, човешки крак не бе стъпвал. Валеше нещо средно между сняг и дъжд. Наоколо беше тундрата, прорязана от каменни клисури. Беше студено, искаше ни се да се скрием от вездесъщия пронизващ вятър.
Неочаквано зърнахме чум12 на еленовъди. Приближихме се зарадвани. Залаяха кучета, от чума излязоха няколко души, облечени с малици13 от еленови кожи. Най-възрастният от тях се потупа по гърдите и каза:
— Началник.
Свалих раницата, също се потупах в гърдите и казах:
— Началник.
Еленовъдът посочи чума и рече:
— Хубаво.
Влязохме вътре и седнахме върху еленови кожи. Стана топло. Аз казах:
— Хубаво.
Усещах, че стопанинът на чума е изчерпал речникът си от руски думи. Погледна ме, посочи котела с варено еленово месо и каза:
— Началник, хубаво.
Започнахме да ядем. Изтичах за раницата, измъкнах манерка със спирт, показах я на домакина и казах:
— Началник, хубаво.
Стопанинът обходи със строг поглед семейството си и нашите момчета, после посочи себе си и мен и рече:
— Началник, хубаво.
Разбрах, че можем да пием само той и аз — началниците. Налях спирт и го глътнахме. Домакинът порозовя и каза:
— Началник, хубаво.
Замезих с еленово месо и също казах:
— Началник, хубаво.
„Разговорът“ забуксува. Настъпи нощ, започнахме да се готвим за спане. Изведнъж домакинът показа една от жените в чума и ясно изрече:
— Началник, хубаво.
Знаех за този обичай на северните народи, но се сконфузих и показвайки с ръце, че искам да спя, казах:
— Началник, хубаво.
Стопанинът се приближи до жената, потупа я по гърба и рече:
— Началник, хубаво.
В края на краищата той се умори да ме уговаря. Заспахме.
На сутринта домакинът, когато ни изпращаше, повдигна една от нашите раници, изпъшка, демонстрирайки, че е тежко, а после пак се приближи до същата жена, потупа я и с укор изрече:
— Ех, началник, хубаво.
Ориентирахме се по азимута и тръгнахме. След няколко километра, пресичайки една клисура, неочаквано срещнахме самотен еленовъд, който се возеше в нарта. Той доста добре говореше руски. Спряхме и се заприказвахме. Изясни се, че няколко години е живял в селище, пропил се е и сега чергарува заедно със семейството еленовъди, у което бяхме.
— Старецът (началникът — бел. Е.М.) е много мъдър. Той отсяда на най-безлюдните места, пази се от срещи с бели хора. Знае, че нашите хора (ненци — бел. Е.М.) лошо понасят контактите с белите хора, пропиват се и умират. Ако бях живял при белите хора, вече щях да съм умрял. Старецът ме спаси. Но в тундрата белите хора стават все повече и повече, те летят с вертолети, пътуват с всъдеходи. Отдръпваме се все повече на север, скоро няма да има къде да се ходи.
И така, ще оцелеят ли диваците и полудиваците? Навярно все пак не. Създаването на парникови условия за тях е безсмислено, тъй като прогресът е възможен само по силата на волята, с желанието за борба и преодоляване на трудностите в името на бъдещето. Регресивната пустота на далечните предци, позволила постепенното им подивяване, се беше превърнала в смъртен грях.
Фактори за подивяването
Както вече отбелязахме, един от главните фактори за подивяването е пустотата на далечните предци. Тя винаги е регресивна, тъй като човекът е „заложен“ като саморазвиващо се (прогресиращо) начало. Сменящите се без цел поколения дори не забелязват, че при тях постепенно деградират духовните елементи — преди всичко волята, а после и мозъкът. От поколение на поколение стават все по-малко способните хора, започва да надделява животинският елемент (да хапнат, да поспят, да се размножават и т.н.).
Друг фактор за подивяването според нас е изолираността. Повечето жители на малки и изолирани острови са диваци. Във връзка с това следва също да се отбележи, че желанието на някои малки народи — например на Чечения, да се самоизолират под формата на суверенна държава, може да бъде регресивен фактор, тъй като смесването на кръвта и по-динамичният живот в рамките на по-голямата държава винаги съдействат за прогреса.
Следващият фактор за подивяването е фанатичният тоталитарен характер на управлението в някои държави или племена. Управляващият пропагандира някаква теория или факт (комунизъм, религия, шаманство, жертвоприношение и пр.) и създава тоталитарно общество, основано на фанатичната вяра в тази теория или факт. Несъгласните се преследват и ликвидират. На преследвания естествено се подлагат най-способните хора, чието духовно равнище е над фанатизма и спрямо които управляващата върхушка изпитва чувство на завист. Постепенно способните хора намаляват, в обществото все повече прогресират дивашките закони и обичаи. Подходящи примери от такъв род са СССР (ленински и сталински репресии, довели до рязка деградация преди всичко на селското население и превърнали страната от изключително голям износител на зърно във вносител) и Иран (фанатична мюсюлманска вяра).
И най-после, важен фактор за подивяването са и глобалните катастрофи, които хвърлят оцелелите в условията на примитивни способи за производство. И само огромната воля и предприемчивост могат да спасят хората от бързо настъпващото подивяване.
Сомати — противовес на подивяването
Ако прогресът е труден и дълъг еволюционен процес, регресът на обществото, водещ към подивяването е по-лесен и в по-кратки срокове. Разбираемо е, че разрушителните процеси, включително и в еволюцията, изискват по-малки усилия, отколкото съзидателните.
Историята на човечеството очевидно е имала ред възможности да се насочи по необратимия път на масовата деградация и подивяване. Свидетелства се намират в почти всички религиозни и литературни
