но после я отвори широко. Вдигнаха глави и взряха тревожни погледи в нощта.
Небето беше черно, ала облаците имаха синкав цвят и се носеха уплашено над земята, сякаш небосводът всеки миг щеше да се пропука.
Последва нов тътен, този път достатъчно силен, за да го чуят всички. Гласът на някаква огромна камбана или гонг отекна в ушите им.
— Все едно че се намираме в градска часовникова кула, когато удря камбаната — проговори Боуджентъл с нарастваща тревога.
Лицата на всички бяха пребледнели и напрегнати. Хоукмун се обърна и влезе в стаята да вземе Меча на зората.
— Какво мислиш за това, Дориан? — викна след него д’Аверк. — Дали Тъмната империя не е предприела нещо?
— Или Тъмната империя, или нещо, със свръхмогъща сила — беше отговорът.
Нов удар изпълни нощта и отекна над далечните мочурища на Камарг, над лагуните и полегналите тръстики. В мрака се разнесе разтревоженият писък на подплашено фламинго.
Последва четвърти удар, още по-силен — като зловещ удар на съдбата.
Пети. Граф Медни изтича при стената и дръпна своя меч.
Шести. Д’Аверк запуши ушите си с ръце. Шумът бе направо непоносим.
— Още малко и ще хвана мигрена — оплака се той. Седми удар. По стълбите се спусна Изелда, само по нощница.
— Какво става, Дориан? Татко, какъв е този звук? Прилича ми на удари на часовник. Ще ми спука тъпан-четата…
Оладан я погледна мрачно.
— Опасявам се, че заплашва не само тъпанчетата, но и живота ни — рече той. — Макар да не зная какво точно го поражда…
Междувременно се разнесе седми удар, от тавана се посипа мазилка, а замъкът се разтърси из основи.
— По-добре да затворим вратите — предложи графът, но трябваше да извика, за да го чуят. Прибраха се неохотно вътре и Хоукмун помогна на граф Медни да залости тежките порти.
Почти веднага последва осми удар, който отекна в стените на залата и ги принуди да си запушат ушите. Един масивен щит, прикован на стената като реликва от отдавна забравени времена, се удари с трясък в пода, изтъркаля се по каменните плочи, удари се в масата и спря.
Дотичаха и слугите. Бяха обхванати от паника.
При деветия удар прозорците се напукаха и по пода се посипаха натрошени стъкла. Хоукмун се почувства като на борда на кораб, който внезапно се е ударил в подводен риф, защото целият замък се люшна и някои от присъстващите се озоваха на земята. Изелда също политна, изгубила равновесие, но Хоукмун успя да я задържи, като за опора сграбчи перилата на стълбата. От тътена му прилоша, погледът му се замъгли.
За десети път отекна невидимата камбана и този път сякаш целият свят се разтресе, а вселената се изпълни с грохот, възвестяващ свършека на света.
Боуджентъл коленичи, после бавно се свлече на каменния под. Оладан се люшна към него, но падна, преди да го е стигнал. Хоукмун притискаше Изелда в обятията си и се оглеждаше навъсено. Гадеше му се и главата му се въртеше. Граф Медни и д’Аверк се носеха като пияни из стаята, вкопчвайки се във всичко, което се изпречваше на пътя им. Щом ехото от последния удар заглъхна, д’Аверк извика:
— Хоукмун! Виж!
Без да изпуска от обятията си Изелда, Хоукмун доближи масата, погледна пръстените на Миган и извика от изненада. Кристалните пръстени бяха счупени на ситни парчета.
— Свърши се с плановете ни за партизанска война — продължи пресипнало д’Аверк. — Свърши се с всички планове…
Екна единадесетият удар — по-дълбок и по-силен от предишните. Замъкът подскочи като картонена кутия и всички се озоваха на пода. Хоукмун изкрещя от болка, усещайки как вибрациите разтърсват черепа му и сякаш разкъсват скрития вътре мозък, но шумът бе толкова оглушителен, че той не можа да чуе дори собствения си писък. Всичко наоколо се тресеше и той се затъркаля по пода, оставил се на милостта на тайнствените сили, които си играеха със замъка и неговите обитатели.
Когато и този удар стихна, Дориан запълзя към Изелда, протягайки сгърчените си от болка ръце към нея. Очите му бяха замъглени от сълзи, а по топлите ручейчета, стичащи се по страните му, той се досети, че от ушите му тече кръв. Като през мъгла видя граф Медни, който се опитваше да се изправи до масата. Ушите на графа бяха станали червени като косата му.
— Свършено е с нас! — провикна се гневно старият граф. — Скоро ще бъдем унищожени и то от противник, който дори не смее да си покаже лицето! Унищожени от една сила, пред която нашите мечове са безполезни!
Хоукмун продължаваше да пълзи към проснатата неподвижно Изелда.
И тогава се разнесе дванадесетият удар — по-ужасяващ от всички предишни. Каменните стени на замъка се пропукаха. Строшиха се дървените крака на масата и тя се стовари шумно на пода. Плочите под краката им се изпъстриха с паяжина от пукнатини. Замъкът се люшна като коркова тапа в бурно море и Хоукмун изрева от непосилна болка. Сълзите в очите му внезапно се обагриха в кървавочервено, всички жили в тялото му заплашваха да се спукат.
Екотът на този фатален удар бе последван от друг шум — някакво далечно стържене и звън — и лумнаха безброй цветове. Първо залата се озари във виолетово, после в пурпурно и накрая в черно. Сякаш милиони малки камбанки зазвънтяха едновременно. Най-сетне успяха да определят посоката, от която идваше звукът — отдолу, откъм подземията на замъка.
Хоукмун направи немощен опит да се надигне, но падна по очи върху каменния под. Звукът постепенно затихваше, а с него избледняваха и ярките цветове.
Накрая се възцари тишина.
ВТОРА ГЛАВА
ПОЧЕРНЯЛОТО БЛАТО
— Кристалът е разрушен…
— Какво? — Хоукмун поклати глава и премигна болезнено.
— Кристалът е разрушен. — До него бе коленичил д’Аверк и му помагаше да се изправи.
— Изелда? — попита Хоукмун. — Тя как е?
— Не по-зле от теб. Занесохме я в леглото. Кристалът е разрушен.
Хоукмун изтри засъхналата кръв по лицето и ушите си.
— За пръстените на Миган ли говориш?
— Д’Аверк, обясни му по-ясно. — Това беше гласът на Боуджентъл. — Кажи му, че машината на призрачния народ е счупена.
— Счупена? — повтори Хоукмун и бавно се надигна. — От нея ли долетя последният звук на разтрошено стъкло?
— Точно от нея. — Съвсем близо до него бе застанал граф Медни. — Кристалът се пропука от вибрациите.
— Значи… — Хоукмун погледна въпросително графа, който кимна.
— Точно така — върнахме се обратно в нашето измерение.
— И още не са ни нападнали?
— Така изглежда.
Хоукмун въздъхна дълбоко и олюлявайки се, пое към вратата на залата. Дръпна решително тежкото метално резе и разтвори портите.
Навън все още беше нощ. Звездите в небето изглеждаха непроменени, но трескаво носещите се облаци ги нямаше, над мочурливата земя бе легнала някаква неестествена тишина, а из въздуха се носеше странен мирис. Не се чуваше нито крясъкът на фламингото, нито пък шумоленето на листата.
Хоукмун бавно затвори вратите и се обърна. Лицето му беше замислено.
