— Къде са легионите? — попита д’Аверк. — Мислех, че ще са там и ще ни чакат.
— Ще почакаме до сутринта и ще видим — отвърна Хоукмун. — Може би сега не се виждат. Или пък са се спотаили с намерение да ни нападнат изненадващо.
— Как мислиш, учените на Тъмната империя ли са причинили този звук? — попита Оладан.
— Без никакво съмнение — отвърна граф Медни. — Предполагам, че са положили доста усилия, за да се доберат до нас. Така че на тях дължим честта да се върнем обратно в нашето измерение. — Той подуши въздуха. — Този мирис ми напомня за нещо.
Д’Аверк подреждаше разпилените по масата предмети.
— Цяло чудо е, че останахме живи.
— Вярно — съгласи се Хоукмун. — Изглежда, звукът нанесе по-големи поражения върху нематериалните обекти, отколкото върху нас.
— Двама от по-старите прислужници са мъртви — рече с тих глас граф Медни. — Сърцата им не са издържали на натоварването. Наредих да ги погребат още сега, в случай че на сутринта възникнат други проблеми. Във вътрешния двор.
— Ами замъкът? — попита Оладан.
Графът сви рамене.
— Трудно е да се каже. Слизах долу в подземието. Кристалната машина е натрошена на ситни части, а каменните основи са покрити с Пукнатини. Но замъкът все още се държи. И друг път е преживявал тежки времена. Вярно, няма нито едно здраво стъкло. Но всичко останало… — той поклати глава, сякаш за да покаже, че сега замъкът не е най-важното. — Всичко останало е наред.
— Да се надяваме — промърмори д’Аверк, вдигна пъхнатия в ножницата Меч на зората и Червения амулет, който се полюшваше на позлатената си верижка, и ги подаде на Хоукмун. — Ако питаш мен, приятелю, дошло е време да си ги сложиш.
Хоукмун надяна амулета на шията си и запаса ножницата с меча. После се наведе и вдигна увития в плат Рунически жезъл.
— Май Жезълът не ни донесе късмета, на който се надявахме — произнесе с въздишка Дориан.
Най-сетне дойде и зората. Небето просветляваше бавно, въздухът бе хладен, хоризонтът побеля като мумифициран труп, а облаците придобиха цвят на скелет.
Петимата герои очакваха изгрева. Стояха пред вратите на Медния замък, на билото на близкия хълм, положили ръце на оръжията си, и оглеждаха околността.
Това беше същият Камарг, който помнеха — една страна, опустошена от войната. Миризмата, която ги бе озадачила още през нощта, бе миризма на пепелище, на изгорена земя. Докъдето им стигаха погледите, се виждаха само почернели руини. Блатата и лагуните бяха пресъхнали от пламъците на огнестрелите и огнеметните оръдия. Розовите птици, рогатите коне и биволите бяха избягали или избити. Кулите, така вярно охранявали границите на тази изстрадала страна, бяха изравнени със земята. Сякаш целият свят беше безкрайно море от сива пепел.
— Унищожили са всичко — въздъхна прегракнало графът. — Всичко е унищожено — моят любим Камарг, моите хора, дивите животни. Аз бях техен Господар и Пазител, а ето че не изпълних задълженията си. Няма за какво повече да живея освен заради отмъщението. Искам да стигна стените на Лондра и да присъствам на падането на този проклет град. И тогава вече мога да умра. Но не по-рано.
ТРЕТА ГЛАВА
СРЕД ПЕПЕЛИЩАТА
Дрехите на Хоукмун и Оладан бяха покрити със ситна пепел. Двамата вървяха към границите на Камарг. Миризмата на дим дразнеше ноздрите им и пробуждаше суха кашлица в гърдите им. Конете също бяха покрити с пепел, а очите им — зачервени като на ездачите.
Най-сетне отвъд морето от изпепелена земя се показаха тучни зелени ливади, ала и сега нямаше никаква следа от легионите на Тъмната империя.
Слънцето надникна иззад един сивкав облак. Хоукмун дръпна юздите на коня си, извади картата и посочи с ръка на изток.
— Село Верлин е разположено някъде там. Трябва да го доближим предпазливо, защото може все още да е окупирано от гранбретанци.
Още малко и селцето се появи пред тях. Щом го зърна, Хоукмун пришпори коня в галон. Оладан, който едва смогваше да го настига, извика задъхано:
— Какво има, дук Дориан? Какво се е случило?
Хоукмун не отговори. Бяха съвсем близо и Оладан също видя, че поне половината от къщите са разрушени, а улиците — осеяни с трупове. Но все още не се виждаха никакви войници на Тъмната империя.
Оцелелите сгради бяха опушени от пожара, а по труповете имаше обгорени рани от огнестрели. От време на време се виждаше но някой мъртъв гранбретанец — телата им бяха скрити от тежки брони, а маските им — изцъклени безжизнено към небето.
— Доколкото виждам, всички убити гранбретанци са от Ордена на вълка — промърмори Хоукмун. — Хора на Мелиадус. Или са нападнали селото, или пък селяните са ги издебнали от засада. Ето, виж — този е бил промушен с кука, а от гърба на онзи стърчи мотика…
— Може би селяните са се вдигнали на бунт — предположи Оладан. — И Вълците са решили да ги накажат.
— Тогава защо са напуснали селото? — попита Хоукмун. — По всичко личи, че гарнизонът им е бил разположен тук.
Подкараха конете сред въргалящите се трупове. Въздухът вонеше на смърт. Нямаше никакво съмнение, че касапницата се е разиграла съвсем наскоро. Хоукмун посочи купищата избити животни — коне, крави, дори кучета.
— Гранбретанците не оставят след себе си нищо живо. Нищо, което би могло да послужи за прехрана. Сякаш са отстъпвали пред някакъв могъщ противник!
— Че кой може да е по-могъщ от Тъмната империя? — попита Оладан и неволно потрепери. — Да не би на сцената да се е появил някой нов враг, приятелю Хоукмун?
— Надявам се, че не. Ала гледката наистина ме озадачава.
— И отвращава — добави Оладан. Сред избитите имаше жени и деца, старци и младежи, с белези от мъчения и насилия, повечето бяха с прерязани гърла, защото гранбретанците имаха навика да убиват жертвите си, докато ги изнасилват.
Хоукмун въздъхна.
— Навсякъде са оставили своя страшен печат.
И внезапно вдигна глава, доловил тих звук, като полъх на вятър.
— Някой плаче. Може би ще намерим поне един оцелял.
Той насочи коня към една странична уличка, откъдето бе долетял звукът. Спря пред някаква разбита врата. На прага лежеше проснато моминско тяло, наполовина вътре, наполовина на улицата. Плачът се усили. Хоукмун скочи от коня и предпазливо доближи къщата. Оказа се, че плаче момичето. Той коленичи и го вдигна на ръце. Девойката беше почти гола, с разкъсани на парцали дрехи. През шията й минаваше аленочервена линия, сякаш по кожата е бил прекаран притъпен кинжал. Изглеждаше не повече от петнадесетгодишна, със сплъстени руси коси и светлосини очи. Тялото й беше покрито с рани и охлузвания. Тя изстена болезнено.
Дориан я положи внимателно на земята и се върна при коня си за манерката с вино на седлото. Опря гърлото на манерката в устните й, девойката отпи, внезапно отвори очи и се огледа изплашено.
— Не се страхувай — рече й нежно Хоукмун. — Аз съм враг на Тъмната империя.
— И си още жив?
Хоукмун с тъжна усмивка отвърна:
— Да, жив съм. Аз съм Дориан Хоукмун, дук на Кьолн.
— Хоукмун фон Кьолн? Но ние те мислехме за мър-тъв — или напуснал завинаги този свят…
— Ето че се завърнах и кълна се, че ще отмъстя за вашето село. Какво се случи тук?
— Не съм съвсем сигурна, милорд. Чудовищата от Тъмната империя бяха решили да не оставят нито
