— Така да бъде — прошепна Хоукмун и я притисна към гърдите си. — Така да бъде.
ШЕСТА ГЛАВА
ЕДИН НОВ СЪЮЗНИК
Приключили с успешното прехвърляне по море от континента, Вълците и Лешоядите крачеха мрачно по пристанището на Лондра. Ала заедно с тях се завръщаха Мухите, Плъховете, Козите и Хрътките, както и много други кръвожадни чудовища на Гранбретан.
Мелиадус наблюдаваше дебаркиращите войници от една висока кула, която бе избрал за свой команден пункт. Една от групите привлече вниманието му и той напрегна поглед, опитвайки се да открие причината. Състоеше се от неколкостотин конници, предвождани от знаменосец, развяващ черно-бяло знаме — символ на неутралитет.
Мелиадус сбърчи вежди.
Това беше знамето на Адаз Промп, Гранд констебъла на Ордена на Хрътката. Означаваше ли това, че Проми все още не е избрал на коя страна да застане? Или целеше да измами една от воюващите страни? Мелиадус се замисли. Ако Адаз Промп преминеше на негова страна, дворецът щеше да падне с първия щурм. Той посегна към вълчия шлем и плъзна пръсти по металната муцуна.
През няколкото дни след началото на битката за Лондра Мелиадус все по-често изпадаше в мрачно настроение. Най-вече защото не знаеше дали Тарагорм е успял да върне обратно Медния замък. Вдъхновението, породено от успешното начало на кампанията, се смени с трескаво безпокойство заради все още неясния изход на начинанието.
Вратата се отвори. Мелиадус посегна автоматично към шлема си и побърза да го нахлупи.
— Ах, ти ли си Флана? Какво искаш?
— Тарагорм е тук.
— Тарагорм? С добри новини ли е дошъл?
На вратата се показа познатата маска-циферблат.
— По-скоро се надявам да чуя добри новини от теб — подхвърли кисело ученият. — Но май през последните дни успехите ни се броят на пръсти.
— Току-що пристигнаха подкрепленията. — Мелиадус махна с ръка към прозореца. — Войници от Ордените на Вълка и Лешояда. И малко Язовци.
— А заедно с тях и подкрепления за Хуон. При това доста по-многобройни от нашите.
— Калан скоро ще е готов с новите оръжия — рече помирително Мелиадус. — Те ще ни дадат нужното предимство.
— Ако свършат работа — произнесе насмешливо Тарагорм. — Взех да се питам дали не сгреших като се присъединих към теб?
— Твърде късно е, зетко. А и сега не е време за кавги.
— Вярно, прав си, вече е късно. Каквото и да стане, ако Хуон победи, ние сме обречени.
— Няма да победи.
— Нуждаем се от милионна армия, за да щурмуваме двореца.
— Ще я съберем. Стига да спечелим първия бой, всички ще се присъединят към нас.
Тарагорм не обърна внимание на последните думи, а се обърна към Флана.
— Жалко, скъпа приятелко. От вас щеше да стане чудесна императрица.
— От нея
— Нима възнамеряваш да ме осъдиш на смърт? С всичките ми познания за тайните на времето?
Мелиадус сви рамене.
— Е, чак пък на смърт. Хайде стига сме се карали, по-добре да измислим как да превземем замъка.
Отегчена от спора, Флана се обърна и излезе.
— Трябва да се срещна с Калан — каза Мелиадус. — Научих, че се наложило спешно да изостави лабораторията си и да се премести на друго място. Ела, Тарагорм, ще го навестим заедно.
Повикаха носилките, настаниха се вътре и робите ги понесоха по зле осветените коридори на кулата към подземието, където Калан бе преместил лабораторията си. Отвориха тежката метална врата и отвътре ги лъхна миризма на разложено. Мелиадус се закашля, после надзърна от прозореца на носилката. Гол до кръста, с маска на главата, Калан ръководеше работата на своите учени-помощници.
— Какво искате? Нямам време за приказки! — викна припряно той.
— Само да проверим дали напредвате в работата си, бароне — отвърна Мелиадус, като се напъваше, за да надвика шума в подземието.
— Напредвам, напредвам. Нищо че условията тук са направо примитивни. Оръжието е почти готово.
Тарагорм погледна към сложната плетеница от тръбички и жици — източник на оглушителния трясък, неприятната миризма и топлината в подземието.
— Това ли е оръжието?
— Ще бъде, ще бъде.
— И какво може да прави?
— Дайте ми хора, които да го качат на покрива, и до няколко часа ще ви демонстрирам.
— Много добре — кимна Мелиадус. — Калан, даваш ли си сметка, че успехът ни зависи изцяло от теб?
— Ами как иначе? Започвам да се проклинам, Мелиадус, задето тръгнах с теб, но щом съм избрал веднъж, връщане назад няма. А сега, моля ви, оставете ме — ще ви съобщя веднага, щом приключа с оръжието.
Мелиадус и Тарагорм поеха обратно по коридорите. Робите ги следваха на известно разстояние.
— Надявам се, че Калан не се е побъркал точно в този важен момент — рече Тарагорм. — Една малка грешка и това нещо може да унищожи всички ни.
— Или да се окаже безполезно — допълни мрачно Мелиадус.
— Та кой от нас е по-голям песимист, а?
Когато се върна в покоите си, Мелиадус откри, че го очаква посетител. Новодошлият беше едър и охранен, бронята му бе загърната в коприна, а маската изобразяваше зловещо ухилено куче.
— Барон Адаз Промп — обяви Флана от прага съседната стая. — Пристигна малко след като ти излезе, Мелиадус.
— Бароне — поклони се тържествено Мелиадус, — за мен е чест.
Иззад шлема се разнесе вежливият глас на Промп.
— Какво става тук, Мелиадус? Какво сте намислили?
— Въстание, приятелю. А целта — един по-разумен монарх на гранбретанския трон. Човек, склонен да се вслуша в съветите на изпитани пълководци като мен… и вас.
— По-скоро като вас — засмя се Адаз Промп. — Трябва да призная, милорд, че от известно време ви мислех за умопобъркан. Смятах, че сте се смахнали, заради малката ви вендета срещу Хоукмун и Медния замък. Мислех, че единственото, което ви интересува, е осъществяването на вашите лични амбиции и удовлетворяването на вашите страсти.
— Но вече не мислите така?
— Промених мнението си. Склонен съм да споделя опасенията ви, че те наистина представляват най- голямата опасност за Гранбретан и че трябва да бъдат унищожени, преди да помислим за нещо друго.
— И какво ви накара да стигнете до подобна мисъл? — попита Мелиадус, като едва скриваше вълнението си. — Нима разполагате с нови доказателства, които не са ми известни?
— По-скоро бих ги нарекъл подозрения — отвърна безизразно Адаз. — Съмнения за това и онова.
— Какви съмнения?
— Докато пресичахме Скандинавско море на път за дома — по поръчение на нашия върховен владетел, — срещнахме един кораб. От него научихме някакъв слух, който идел от Франция. Само това.
— Какъв кораб? Какъв беше този кораб?
— Същият като онези, които са привързани на кея — без мачти и с огромни задвижващи колела. Целият
