поле, като барон Мелиадус е оглавил лично бунта срещу крал Хуон. Загиналите трябва да са безчет.
— Ясно защо силите им тук са така оредели — рече Хоукмун, вдигна шлема и изтри потното си чело с копринена кърпичка. Толкова отдавна не беше слагал шлем, че се чувстваше неудобно под него. — Призовали са всички на помощ в двореца.
— Или при Мелиадус. И на това ако не му кажеш късмет, а?
— Така си е — съгласи се граф Медни. — Колкото по-дълго се трепят, толкова по-големи стават нашите шансове за успех. А през това време ще се прокраднем до Сребърния мост, ще пресечем Канала и ще достигнем безпрепятствено бреговете на Гранбретан. Май късметът наистина е на наша страна, любезни Фанк!
— Късмет, съдба или провидение — наречете го както ви е угодно — отвърна Фанк.
— Щом е така, да бързаме към брега — предложи Изелда.
— Така ще сторим — кимна Хоукмун. — Да побързаме и да се възползваме от суматохата.
— Разумна мисъл — кимна Фанк. — И понеже аз съм човек разумен, този път ще тръгна с вас.
— Добре си дошъл, уважаеми Фанк.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
НАЙ-РАЗЛИЧНИ НОВИНИ
Мелиадус стенеше проснат върху носилката. Калан се беше привел и преглеждаше ослепелите му очи.
— Какво ми е, Калан? — повтаряше с променен от болка и гняв глас Мелиадус. — Защо не виждам?
— Временна загуба на зрението от силния блясък при експлозията — успокои го Калан. — До ден-два зрението ти ще се възстанови.
— Един-два дни! Сега ми трябва! Сега — когато победата е в ръцете ми. Преди някой да е помислил, че може да я използва за своя сметка. Трябва да убедя останалите барони да се закълнат във вярност пред Флана, а после да открия Хоукмун. Моите планове! Всичко, на което разчитах, е изложено на риск!
— Повечето барони вече се съгласиха да те подкрепят — рече Калан. — А и друго не им оставаше. Само Джерек Нанкенсеен и Ордена на Мухата представляват известна опасност, както и Бренал Фарну — но Фарну на практика вече няма свой орден. Повечето Плъхове загинаха по време на сражението. В момента Адаз Промп преследва останалите към покрайнините на града.
— Значи Плъховете са избити — кимна замислено Мелиадус. — А какъв според теб е общият брой на загиналите?
— Около половината от цялата армия на Гранбретан.
— Половината? Унищожил съм половината от нашата армия? Половината от силата ни?
— Не си ли заслужаваше, като се има предвид какво спечели?
Мелиадус премигна с невиждащите си очи.
— Да… май си прав…
Той рязко се надигна и седна.
— Смъртта им беше оправдана, Калан. Направих го заради Гранбретан — за да отърва света от негодници като граф Медни и Хоукмун. Трябва да успея, Калан, инак всички кръвопролития ще се окажат напразни!
— Не се безпокой за броя на жертвите — успокои го Калан с уморена усмивка. — Вече работя над нова машина.
— Ново оръжие?
— Всъщност е старо, но отдавна не е използвано.
— Какво е то?
Калан се изкиска.
— Машината на Черната перла, барон Мелиадус. Съвсем скоро Хоукмун отново ще бъде във властта ни и Черната перла ще изяде мозъка му.
Лицето на барона се озари от щастлива усмивка.
— Ох, Калан! Най-сетне!
Калан положи внимателно барона на носилката и на-маза очите му със специален мехлем.
— Спи и сънувай така мечтаното отмъщение, стари приятелю. Двамата ще му се наслаждаваме заедно. — Калан вдигна глава. На прага беше застанал вестоносец. — Какво има? Какви са новините?
Вестоносецът дишаше тежко.
— Идвам от континента, ваши превъзходителства. Нося новини за Хоукмун и неговите хора.
— Казвай веднага! — Мелиадус скочи от носилката, без да обръща внимание на капещия по лицето му мехлем. Беше забравил, че е свалил маската си. — Какво знаеш за Хоукмун?
— Пресякъл е Сребърния мост, милорд.
— Значи смята да нахлуе в Гранбретан! — извика разгневен Мелиадус. — И колко е голяма армията му?
— Петстотин души, милорд.
Мелиадус започна да се смее.
ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА
НОВАТА КРАЛИЦА
Калан поведе Мелиадус нагоре по стълбите към трона, който бе заменил злокобния тронен глобус. Флана Микосеваар вече бе заела полагащото й се място, скрила лицето си с нова, обсипана с диаманти жеравова маска и с корона на главата. Отпред бяха коленичили всички верни благородници.
— Склонете глави — извика Мелиадус и гласът му отекна в дълбините на огромната зала — пред вашата нова кралица. Под нейното управление ще достигнем величие, каквото никога досега не сме познавали. Ние стоим на прага на нова епоха — епоха на разцвет, на безгрижно безумие и гръмогласни удоволствия — такива, каквито са по вкуса само на един истински гранбретанец. Светът ще бъде нашата нова играчка!
Церемонията продължи, като всеки барон доближаваше кралицата, за да се закълне тържествено във вярност. Когато най-сетне всичко, барон Мелиадус отново взе думата.
— Къде е Адаз Промп, Главнокомандуващ армиите на Гранбретан?
— Тук съм, милорд — надигна се Адаз, — и благодаря за честта, която сте ми оказали. — Мелиадус обявяваше за първи път на всеослушание намерението си да назначи Промп на толкова висок пост.
— Да чуем какво е положението с бунтовниците.
— Силите им се топят с всяка минута, милорд. Джерек Нанкенсеен е убит, а воините от неговия орден — напълно обезверени. Бренал Фарну и малобройна дружина Плъхове са се скрили в някаква дупка на Съсекс, откъдето скоро ще ги измъкнем. Всички останали се обединиха под знамената на кралица Флана.
— Великолепно, Адаз Промп, доволен съм от чутото. А какво става с Хоукмун и неговата смешна армия? Все още ли настъпва към нас?
— Така твърди съгледвачът, когото изпратихме с орнитоптер, милорд. Наближават отсамния край на Сребърния мост.
Мелиадус се засмя.
— Пуснете ги да минат. Нека се приближат още и тогава ще ги пометем. Калан, как върви работата с машината?
— Почти е готова, милорд.
— Добре. Време е значи да се отправим към Дувър и да посрещнем Хоукмун и неговите приятелчета. Да вървим, капитани мои.
Калан отново поведе Мелиадус, този път надолу по стъпалата и през залата към огромната порта — същата, която доскоро зорко охранявана от войни-богомолки, а сега заобиколена от Вълци и Лешояди. Мелиадус съжали, че не може да се порадва поне на тази гледка и за пореден път да вкуси триумфа на победата.
Щом вратите зад Мелиадус се затвориха, Флана се размърда на трона и с пребледняло лице се замисли за д’Аверк. На няколко пъти се беше помъчила да заговори Мелиадус, но баронът почти не я чуваше. „Ще го убие ли?“ — питаше се тя.
Но не само тази мисъл я безпокоеше. Живяла дълги години в самота, тя бе посветила значителна част
