беше изпотрошен, носеше се по волята на течението, а на борда намерихме само двама ранени. Издъхнаха преди да ги прехвърлим на нашия кораб.
— Това е бил корабът на Шенегар Трот. От Амарек.
— Точно така ни казаха и те.
— Но какво общо има това с Хоукмун?
— Оказа се, че са срещнали Хоукмун в Амарек. Сражавали са се с него в някакъв град на име Днарк. Твърдяха, че причината за боя била не друго, а самият Рунически жезъл.
— И накрая Хоукмун е спечелил?
— Точно така. Хората на Трот били няколко хиляди, а противниците — четирима заедно с Хоукмун.
— И Хоукмун победил!?
— С помощта на някакви вълшебни войни — ако може да се вярва на разказа на ранените. Приличаше ми на смесица от реалност и измислица, но няма никакво съмнение, че по някакъв мистериозен начин Хоукмун е разгромил значително по-многобройни от неговите сили и че собственоръчно е убил Шенегар Трот. Изглежда също така, че се е сдобил с известни научни познания, за които в Гранбретан все още се знае твърде малко. Това се потвърждава от тайнствения начин, по който ни се измъкна последния път. Което пък ме връща при втория разказ — него го чух от един от твоите хора, току-що завърнал се в Лондра.
— Какъв е той?
— На континента се разнесъл слухът, че Медният замък се появил отново и че Хоукмун и останалите превзели някакъв град на север от Камарг, като избили всички наши войници в него. Ще призная, че ми е доста трудно да повярвам в последното. Откъде ще събере Хоукмун толкова многобройна армия?
— Подобни слухове не са рядкост по време на война — съгласи се Мелиадус. — Но не е изключено този да е верен. Значи вече вярваш, че Хоукмун е по-опасен за нас от Хуон?
— Склонен съм да мисля така. Има още нещо, Мелиадус. Мисля, че тази битка трябва да свърши колкото се може по-скоро. Защото ако Хоукмун наистина е събрал голяма армия — в Амарек или някъде другаде — на нас ще се падне честта да я унищожим. Аз съм с вас, Мелиадус. До два дни ще докарам половинмилионна армия Хрътки, която да бъде на ваше разположение.
— Смяташ ли, че ще са достатъчно, за да превземем двореца?
— Вероятно, ако разполагаме, с артилерийска поддръжка.
— Ще я имате. — Мелиадус потупа Промп по рамото. — Ах, барон Адаз, сега вече не се съмнявам в скорошната победа!
— Но колко от нас ще доживеят да я видят с очите си? — рече Промп. — Превземането на двореца ще е свързано с огромни загуби — най-малко неколкостотин хиляди.
— Заслужава си жертвата, бароне. Повярвай ми, заслужава си.
Мелиадус почувства, че отново се изпълва с вдъхновение при мисълта за скорошния разгром на Хуон и най-вече заради възможността да си премери отново силите с Хоукмун — особено ако Калан открие начин да върне живота на Черната перла, както беше обещал.
СЕДМА ГЛАВА
БИТКАТА ЗА ДВОРЕЦА НА ХУОН
От прозореца на своя кабинет Мелиадус наблюдаваше монтирането на новото оръжие на Калан върху покрива на щаба. Намираха се съвсем близо до двореца, където боят продължаваше с нестихваща сила. Промп все още не беше довел своите хора — очевидно изчакваше първия опит с машината на Калан, преди да предприеме атака срещу вратите на двореца. Огромната сграда сякаш можеше да издържи на всякакъв щурм и да оцелее до края на света. Тя се издигаше на няколко нива, а горната й част се губеше в навъсеното небе. На четирите й краища бяха построени масивни отбранителни кули, които лъщяха в чудновата златиста светлина и бяха украсени с уродливи барелефи, изобразяващи различни мигове от древната величава история на Гранбретан. Целият сияещ в милион ослепителни цветове, защитен от гигантски стоманени порти, дебели няколко метра, дворецът сякаш се присмиваше на сражаващите се под него противници.
Докато го наблюдаваше, дори Мелиадус за миг бе завладян от съмнение, но сетне насочи вниманието си към оръжието на Калан. Сред бъркотията от жици и нагънати тръби се подаваше някаква фуния, която приличаше на чудовищен тромпет. Беше насочена право към стените на двореца, по които се тълпяха защитниците с маски на богомолки, свине и мухи. Силите на останалите ордени се подреждаха в боен строй край стените на града — готвеха се да нападнат Мелиадус в тил и баронът си даваше сметка, че е настъпил критичният момент от боя. Успееше ли да наклони поне за малко везните на своя страна, би могъл да се надява, че колебаещите се засега ордени ще застанат под неговите знамена.
— Готова е — докладва Калан.
— Ами тогава използвай я — озъби се Мелиадус. — Насочи я към защитниците по стената.
Калан кимна. Помощниците му се втурнаха да изпълнят нареждането. Калан пристъпи тържествено напред, сграбчи една тежка ръчка, вдигна маската си за миг към небето, сякаш призоваваше божествата, да му помогнат, после дръпна ръчката към себе си.
Машината потрепери, запуши, изрева, разтърси се и изведнъж от фунията се показа гигантски пулсиращ синкав мехур, който излъчваше непоносима топлина. Мехурът се откъсна от дулото на оръдието и бавно полетя право към стените на двореца.
Мелиадус следеше като хипнотизирай полета на синкавия мехур, който доближи стената и се стовари върху група защитници. На лицето му се изписа задоволство, когато войниците нададоха ужасени писъци, строполиха се, целите покрити с лигава зеленикавосиня слуз, и изведнъж изчезнаха. Мехурът се затъркаля по стената, отскачайки от телата на войниците, докато накрая се пръсна. По каменния зид бавно се застича струйки лепкава слуз.
— Спука се — извика разгневен Мелиадус. — Нещо не е наред.
— Търпение, приятелю — успокои го Калан. Хората му вече насочваха дулото в друга посока. — Погледни! — Той дръпна ръчката, машината отново се разтърси и съскайки, изплю втори гигантски мехур. Мехурът полетя към стената, блъсна един каменен зъб и се затъркаля по друга група войници. Този път издържа по-дълго и премина по целия ред от защитници, преди да се пръсне.
— Следващия ще изпратим зад стената — изсмя се злобно Калан и дръпна ръчката, после без да губи време, за да провери резултата, той изстреля още няколко мехура, които прелетяха съвсем ниско над стената и се изгубиха в двора. Калан работеше трескаво, напълно погълнат от задачата, а машината свистеше, тресеше се и излъчваше непоносима топлина.
— Това вещество е в състояние да разяжда всичко! — извика развълнувано Калан. — Всичко! — Той спря за миг и посочи с пръст. — Виж какво става със стената!
И наистина, лепкавата слуз беше прокарала дълбоки бразди в камъка. Няколко масивни парчета от барелефите полетяха надолу и се разбиха на улицата, принуждавайки сражаващите се войници да се отдръпнат. Чудноватата смес разтваряше камъка така, както нагорещено олио би разтопило парче лед, и оставяше огромни отвори в стената на двореца.
— А нашите хора как ще преминат през дупките? — попита Мелиадус. — Твоето изобретение едва ли прави разлика между свои и чужди.
— Не се бой — продължи да се киска Калан. — Въздействието на сместа продължава само няколко минути. — Той дръпна отново ръчката и изстреля поредния огромен нагорещен зелен мехур. В същия миг част от стената в непосредствена близост до дворцовата порта се срути с оглушителен трясък, разкривайки достатъчно широк отвор, през който да нахлуе цяла армия. Мелиадус възкликна ликуващо.
Внезапно от машината се разнесе пронизителен вой и Калан започна трескаво да натиска разни копчета върху импровизирания контролен пулт и да засипва помощниците си с кресливи заповеди.
В това време на покрива се показа Тарагорм и отдаде чест на Мелиадус.
— Виждам, че съм подценявал Калан. — Той доближи учения. — Моите поздравления, бароне.
Калан размаха ръка и закрещя възторжено:
— Видя ли, Тарагорм! Видя ли? Ето — опитай сам. Ей тази ръчка се дърпа.
Тарагорм сграбчи ръчката с две ръце и завъртя своята маска-циферблат към разрушената стена, зад която вече се виждаха отстъпващите към двореца гвардейци на Хуон, преследвани от търкалящите се
