Дъжд е валял или роса е паднала — отгатва войводата. Мислите му са толкова ясни, че той започва да се опива от неочакваното просветление, което го изпълва. Всичко около него е така разбираемо… като книга, която може да разгърне и да прочете от край до край. А че е учен, никой не може да му оспори.
(…пет поколения се хвалеха после с даскал Тодор войвода. Родът Фуревци, клонка от стария род Миховци, беше пръснат по няколко колибарски махали. В Торбалъжи и до днес има от него. Но за това ще научите, като му дойде времето. А сега за ония, някогашните Фуревци. Имало някой си дядо Стоян, който завел дванадесетгодишния си внук Тодор в Трявна при поп Маня. Така постъпил старецът, защото трябвало вече да има и от Фуревци някой да кръщава децата на големия род, да венчава младоженците и да опява покойниците. Твърде много се големеели тревненските попове, още щом ги хиротонисвали, пускали тлъсти кореми и не искали да изкачват стръмните склонове към пръснатите из планината колиби. Та … завел дядо Стоян внука си при поп Маня, ама не бързал да говори, чакал да изблее в двора агнето, което донесъл. Слабичко било гласчето на агнето, едва достигнало до миндерлията стая, ала поп Маню имал тънък слух за килипирджийските работи и побързал да успокои стареца, че работата ще стане, момчето ще постъпи на учение в светата църковна килия …)
Лежеше с отметнати встрани ръце, притихнал и спокоен.
И си говореше: слава богу, че никой няма при него да го подпитва защо и как остана сам. Или пък да го занимава с някой любознателни питания (вярно ли е, че има рогати коне, защо лястовиците ходят чак в Мисир1 и какво ли не още…) Никак, ама никак не му се говори. Пуст и опустял даскалъкът, все да обясняваш на неуките, да им пълниш главите с мисли, а те, може би по-добре мислят и от тебе. Краката им поне по-добре разсъждават от тебе. Или ръцете. И стомасите даже, най-вече стомасите.
(… объркал бе главата на даскал Тодор сам Дамаския Студит, чието „Съкровище“, преведено на български, той бе преписвал една цяла зима през дългите безсънни нощи. Там някъде, в словото за Рождество Христово е обяснено Що е мислене и що е въображение. „Мислене е, когато човек чуе, че един силен цар с много войска е победен от друг по-малосилен цар, и спре се тогава и размишлява човек как ли е станало това, истина ли е или лъжа… Въображение е, когато човек види нещо, помни го един, два или повече дни и си го представя. Въображението действува и в сънищата на човека с човешката реч, която се нарича помисъл, защото човек има две речи. Едната външна; с която се разговаряме и всеки я чува, и втората мисловна, която само човек си я знае…“)
Сам да си знаеш, каквото ти е на душата.
Сам да решиш на кого да служиш — на бога или на дявола.
(… Дамаскин Студит пише пак там някъде, че както с едно око не може да се види небето и земята, така не може човекът с грехове да служи едновременно на бога и на дявола.)
Трябва сам да решиш — или … или!
Или на българския бог — или на османския дявол.
И все пак… всичко като сън преминава, като сянка.
Да плаче за изчезналия рай? Никога не е имало нито райски ден, нито райски час за него. Може би само някой друг миг, най-много няколко мига на блаженство, на безкрайна — струва ти се — наслада, повече телесна, отколкото душевна.
И отново потъмнява небето, струпват се тежки облаци и ти си съвсем сам, положен като жертва Аврамова на гол планински връх. Самият ти си гол-голеничък, както те е майка родила. Гол и беззащитен. Дори в ожулената кожа на коленете ти няма вече мисъл да помръднеш, камо ли да побегнеш.
А тъй ти се иска да бягаш!
Да бягаш!
Иде, иде потерята!
Ей сега ще се появи по склона …
Сълзи задавят гърлото му.
Чужди думи — думите, с които прогоненият Адам изплаква своята жалба по рая, ромолят около него и те са единственото му спасение. Ще ги произнася с шепот и ще чака някои милостиво да метне върху голото му тяло черга или козяк, да скрие срамотите му, за да стане тих и приличен, какъвто винаги е желал да бъде.
А сега… за какво по-напред да плаче страдалецът? Как да понасям злините, които ме нападнаха? Тук страхове, мъки, пот, вопли, гнев, печал, сълзи, тръни, бодли, с труд спечелена храна, нещастно упование, нещастна почивка, а там, в подземните селения какво ще стане? Не мога да понеса срама! Защото вече съм чужденец и в собствената си страна, чужденец на всякоя наслада. Всичко като сън премина … Като сянка.
Вратата на колибата се отваряше трудно и Виша трябваше, да остави на земята гърнето и стомната. С две ръце блъсна вратата, постоя така няколко мига и изведнъж нещо пред очите й блесна. Той е! я Той!
… Беше: преди четири-пет години. Още не й разрешаваха да си носи на плитки косата, когато по време на една литургия в полутъмната тревненска църквица тя видя новата олтарна икона на Христос — лице на млад мъж с големи, питащи очи. Псалтовете тихо пееха, баща й, поп Маню, с буботещ глас отвръщаше откъм олтара, а тя не можеше да откъсне очи от иконата. После стана тъй, че я изблъскаха — нали беше мъничка — и тя се озова при псалтовете. Нещо я накара да повдигне поглед и тогава … тогава тя извърши в себе си истинско богохулство — видя Христос! Видя оживелия образ от иконата! Живият Христос й се усмихна с гълъбовите си очи - и меката му кестенява брада стана някак светла, светла … Непозната дотогава топлина заизвира в нея, тя стоеше, без да диша, искаше й се само да гледа, цял живот да гледа тия големи очи, които я питаха, питаха и очакваха нещо от нея. После, в къщи, тя се скри в тъмната соба, където бе писаният сандък с майчиния й чеиз и дълго плака. Сълзите постепенно стихнаха, в стаята се носеше само хлипащият й глас: „майчице, майчице…“. Тази дума изразяваше единственото й осъзнато желание — да има майка, на която всичко да каже и която трябваше всичко да й обясни.
Наскоро след това — вече беше тринадесетгодишна — тя откри, че в тялото й бушува някаква сила, която бързо я променя. Промени гърдите и, които опънаха шитата й пазва, промени и вървежа й. А от оня грях в църквата остана една спотаена вина. Как можа да види Христос не като неръкотворен образ, а като жив мъж!
Той е, майчице, той е!
И понечи да се върне назад. Но вратата със скърцане сама се затвори след нея и в каменната колиба настъпи здрачина…
В това време той тичаше по една стръмна пътека, Гърдите му хъркаха, само в мускулите на краката му още имаше сила и мисъл.
Хъ…Хъ…
Кучетата вече не се чуваха.
Излъгах ли ви, излъгах ли ви песове ниедни… говореше си той, но не мислеше толкова за кучетата, колкото за ония, които ги бяха пуснали след него.
Ония бяха цяла потеря — сеймени и издайници, османлии и българи, обрязани и необрязани поганци.
(… един тревненски историк обяснява какво е поганец: „поганци — от поган — смрадливи извержения на човек“. Може и да е вярно, макар че друго пише в тълковните речници.)
Той усещаше миризмата им — миризма на развалена лой и на кучешка колиба. Вятърът я диплеше около него, но те бяха далече и нямаше да тръгнат по тази едва прозираща в тревата пътечка.
Ето най-сетне и къщата. Никога не е идвал тъдява, но нещо му подсказа още по склона, сама пътеката му подсказа, че наблизо има къща. А има ли къща — има и хора. Не ще оставят да пущинясва готов дом тук, където е трудно една колиба с покрив от папрат да направиш.
— Ей, моме!
Момиче ли стои до трънения плет или пък е жената на непознатия колибарин? Защо не отговаря?
— Чуваш ли, ей.
Гласът му скоро ще се превърне в хрипкав стон, той усеща това и е готов да изругае — кого, сам не знае, — че силите в краката му се стопяват, стопяват се и в цялото му тяло. Вече знаеше това от опит: започне ли да разсъждава свързано, както преди, туй е знак за чезненето на силицата му. Тъй е. Когато те
