Защо пък да не си съгласна?
За един ден всичко ще свърши. На свекъра си ще кажеш, че отиваш да наобиколиш вашите горе, в планината, чула си, че баща ти или майка ти не били добре. И ще отидеш в Големановите колиби.
Ще отидеш ли? Ей, кръчмарке, ще отидеш ли?
Виша не можа да изтрае повече.
Той я държеше за ръцете, полупривдигнат на одъра, и все повтаряше: „Ще отидеш ли? Ей, кръчмарке! Ще отидеш ли?“
— Не съм никаква кръчмарка! — извика тя. Но той не я чуваше.
— Гладен ли си? — извика в ухото му тя, като се сети за гърнето и за напътствието на знахарката.
— Гладен съм — съвсем смислено отвърна той.
Сега и погледът му беше ясен.
Виша се уплаши. Ами ако я познае?
Дали я помни? Ами! Как ще я помни. От три години е в планината, а преди това тя беше съвсем малка …
Но войводата дори не я погледна. Очите му бяха отправени към гърнето. И не толкова към гърнето, колкото към парчето пита, с която бе захлюпено. Дори протегна ръка.
Виша притича, подаде му гърнето и го остави да се храни сам — да гризе краешника и да надига гърнето. Извърна глава да не го гледа — нещо я караше да постъпва така, за да не бъде накърнен образът на светлоокия псалт, който бе заместил в съзнанието й неръкотворния Христов лик…
Поне паница да бе донесла! А за лъжица не се и сети! Ами знахарката защо не й каза? Кога и кому е прислужвала дъщерята на поп Маня, та да знае?
В ума си тя сипеше укори върху старата змахарка и решаваше на другия ден да дойде с цяла кошница.
— … Ей, кръчмарке!
— Не съм кръчмарка! — като се обърна, сърдито рече тя.
Той и този път не я чу.
— … Добре ме нагости. Ама аз ще ти платя, да не мислиш…
И затършува с дясната си ръка в пояса. Не намери кесия. Махна с безразличие и притури:
— Нищо, като донесеш медника с жълтиците…
Отпусна се и се унесе.
Виша понечи да вдигне гърнето от пода, където той го бе оставил, и тогава войводата заговори — като че бълнуваше. Ала думите му бяха свързани и всеки произнесен звук оставаше в съзнанието й.
— Жълтиците … Там са … Донеси ми ги … Пещерата под Сечената скала … Три крачки от входа на пещерата към изгрев слънце …
Дълго нарежда той — повтаряше и потретяше някои думи и накрай гласът му съвсем притихна.
Притъмняваше.
Глухите долове се пълнеха с мрак.
„Три крачки от входа на пещерата към изгрев слънце…“
Три крачки от колибата към залез слънце — и ще полетиш в пропастта. Ще викаш, но никой не ще те чуе. И да те чуят — все едно, че са чули вика на простреляна птица.
Простреляха я тия думи. За златото.
Три крачки…
Но пътеката я отведе далече от пропастта и като се обърна, видя само покрива от зеленясали плочи на колибата.
Злато.
Цял медник злато.
Баща й криеше жълтиците си в една голяма, обкована с желязо ракла, но тогава тя даже не любопитствуваше да надзърне в одаята, когато поп Маню броеше парите си. В дома им имаше всичко. И злато.
Ония, тревненските дюкянджии, разграбиха цялата къща. И раклата. Навярно някои от баш майсторите са си поделили златото. Бащиното й злато. Да го има сега… Какво? Ще им отмъсти, разбира се! По ханищата, та и в самото Търново, казват, имало главорези, дето за една жълтица убиват чозека. Ще им даде по две шепи жълтици, само и само да подпалят тревненската чаршия!
Ще им даде… от кое злато?
Подла мисъл размъти главата й: никой нищо няма да разбере, ако откопае медника …
А-аа! Ето те тебе, коконо! Иставска дъщеря си на поп Маня, за когото разправяха, че заради един грош може смъртен грях да извърши.
— Мар’ти кьорава ли си? Прага ще изкъртиш! Баба Тушана с машата в една ръка и с ръжена в другата се канеше да излиза. Виша се отмести.
— Закъсня — захока я старицата. — Утре е свети Еремия. Змиите ще пъдим. Хайде де! Тръгвай с мене да се учиш!
И още от вратата затрака с машите и ръжена.
Виша покорно тръгна след знахарката.
В двора баба Тушана занарежда с гъгнещия си глас:
Бягайте, зъме и гущере, че е заран Еремия, ще ви връзва с ремици, ще ви стяга с ремици …
В затръненото дворче имаше само един курник от лескови пръти. Там знахарката най-дълго стоя. Говореше против змиите, но и да бягаха далече от къщата й, тя пак щеше да намира старите им кожи.
Змии и гущери …
Ами змейовете? Тия наричания и за тях ли са?
Какво? С думи да прогониш халищата-змейове? Та ако змей залюби мома, никой не може да му попречи.
Никой…
(… за змейовете и змеиците учени мъже са записали стари предания: че те са невидими за човека, но стават видими, щом пожелаят, и то само пред човек, когото залюбят; че техните обиталища са пещерите, дупките и пукнатините в някоя канара — живелищата им са богати палати, препълнени със злато, сребро и скъпоценни камъни. Тия духове имат много человечески свойства и навици: ядат, пият, женят се, бият се помежду си и умират. От човека се различават само по това, че са невидими и всемогъщи. Змейовете владеят над ветровете, а ветровете стоят затворени в подземните пещери, отгдето излизат, когато ги пущат змейовете.
Появяването на змея се познава по туй, че всякога, когато той хвърчи, има силен вятър. Ако е нощно време, то от змея излизат червени искри.
На вид змеят е като смок, само че много по-дълъг и по-дебел, с криле като на прилеп и четири крака. Смокът, и най-обикновеният, ако премине четиридесетгодишна възраст, се преобразява в змей. А самият змей, след като живее дълги години, се превръща в хала, която е много голяма и силна. Такава хала вече не живее на земята, а по небето и между звездите. Звезди, които виждаме как хвърчат по небето, са такива хали.
Змеят и змеицата много пъти се залюбват с хора, Змеят — с някоя мома, а змеицата — с някой момък. Момата и момъкът обикновено са най-личните в цялата околност. И по-често змейовете залюбват, отколкото змеиците.
Мома, която змей избере, става вече чужда за тоя свят, тя е жива-умряла. Змеят не й дава нито да си реши косата, нито да се мие, нито да се пременява, нито пък да излиза на събори, тлъки, хора и седянки. Такава мома трябва да отбягва от всекиго, особено от мъж.
Змеят дохожда при момата невидим, но щом влезе при нея, той се преобразява в млад хубавец, момък като ангел. Той е видим само за своята драговница, а не и за другите хора. Много пъти залюбената мома бива завличана в пещерата, където живее змеят, и остава там, докато един от двамата умре. Децата, които се раждат, също са змейове.
Змейовете ядат хляб и пият вино. Хлябът се меси от брашно и се пече в големи пещи. Брашното се мели от жито, събрано от всичките ниви в околността, и то от най-първите и най-пълни класове.
Виното е много хубаво и гъсто, правено от най-първите и най-зрели зърна, обрани от лозята
