наоколо.
И все пак змейовете са безсилни срещу чародейната сила на тревите вратика, комунига, перуника и овчарска тинтява. Ако момата, харесана от змей, се окъпе във вода, в която са врели тези билки, ще се излекува и змеят вече нито ще приближава до нея, нито ще идва в дома й.
Билките трябва обаче да бъдат брани на Енювден или срещу Русалската неделя. Може и на Русалската сряда …)
Виша вървеше по пътеките на старицата. Повтаряше думите й, а когато най-сетне се прибраха в къщи и баба Тушана сложи паралията, тя рече само „не съм гладна“ и като постла козяка в края на протритата рогозка, до огнището, сви се там и притихна.
Змейове и гущери…
Змейове … Бягайте змейове … Не! Бягайте, вие мръсни тревненски еснафлии от змейовете! Змей е залюбил попманювата щерка и ей сега ще ви отмъсти. Ще прелети над дългата ви, чаршия, ще блъвне огън и ще я подпали. От него, от страшния змей, Виша ще има син — също тъй силен и страшен …
Бягайте, вие, тревненски дюкянджии! Бягайте!
— Ох!
Кой простена?
Виша се изправи на лакти. Баба Тушана тихо спеше в другия край на рогозката.
Момичето стана, откачи от дървената кука до огнището елечето си и излезе.
Месечината не светеше, а грееше — бяла, кръгла. Нощта беше топла и от топлината, която усещаше в тялото си, на Виша й премаля. Свали елечето и като го повлече по земята, тръгна без посока.
Тъмнината не я плашеше. А и каква тъмнина има сега — тъмни са само горите, дето шумят наоколо. Пътеките водят от поляна на поляна. И всяка поляна отдалеч примамва с призрачната си светлина, с неизвестността, която крие — може би там някъде е самодивско игрило?
Росата измокри краката на момичето, полите на дългата й бяла риза овлажняха. Хладна роса.
И тревите, които я докосват, са хладни. Ала от това й е толкова хубаво … Топлината, която извира от гърдите й, отива към ръцете и към краката и Виша се навежда, за да охлади пръсти в росните треви на поляната.
Сърни ли прибягват из гората?
Не, не са сърни. Като че ли хора.
Ами, хора! Кой ще тръгне сега из гората. Хайдутите и те по това време спят. И какво ли ще правят сега тук… Ей там, отсреща, има колибарски махали. Долу се вие царският път…
Ей, кой си ти?
Тя не успя да извика на една от сенките, които прибягваха между дърветата, и викът остана в нея.
Пътеката през гората я отведе на една голяма поляна.
И изведнъж Виша онемя — самодиви!
Из поляната се гонеха жени, чуваше се женски кикот.
Искаше й се да побегне, но онова, което слухът й долови, я накара да остане. Самодивите си подвикваха така, както бе чувала да си подвикват жените на колибарите, когато перат долу, на реката, или когато се събират по седенките.
„Ей, мари!“
„Поразийо ни една!“
Нещо проблесна в мислите на Виша — сети се, че утре е свети Еремия. Нали по това време, рано, преди изгрев слънце, яловите и болните жени излизат по поляните и се търкалят голи по росата, за да оздравеят. И моми понякога излизат, берат цветя, преди слънцето да ги огрее, пеят и наричат за здраве и омъжване…
И моми.
Като нея.
Защо да не отиде и тя? Като е прокудена от Трявна, да не е прокудена от колибарските махали?
Подвикванията на жените станаха по-високи.
— Хайде, мари! Какво се овивате в тревата!
— Скачайте, де!
— Скачайте да ви възври кръвта!
— Ох, то нашата кръв …
И нейната кръв. И тя вреше, без да скача по поляната. Трябваше да се овъргаля в тревата, за да се охлади, да се ороси цялата, от главата до петите, от кожата до онази пещ, която са разжарили моминските й гърди!
— Хайде, мари жени!
— Ей, булки!
— Момите! Момите да видим!
И Виша излезе да я видят. Сама не разбра кога захвърли сукманя и свали ризата. Няколко гласа подеха:
Рано, рано ранило цвете китка набрало …
Ръцете й се извиваха като змии и късаха върховете на тревите. Тъмна влага пъплеше по краката й. Тя вървеше с бързи крачки, но като видя как няколко жени се хвърлят сред поляната в буйната трева, сама се хвърли след тях, завъргаля се, плитките й се развързаха и за лепнаха върху гърдите й. Като че мъжки ръце залепнаха там и нещо в нея наедря, стана толкова мъчително, че трябваше да извика, да изпищи, за да се освободи от тази дълбока болка.
Роса изми очите й, но тя нищо не виждаше — само треви и върхове на дървета.
Роса къпеше бялото й тяло, но тя още не можеше да се отърси от странната тежест в гърдите. Търкаляше се в тревата, блъскаше се в другите голи жени, но бързо се отдръпваше и продължаваше да се върти, да дири свое легло сред високите треви, легло, дето щеше да намери освобождение, приятна болка и покой.
С росица, с миризмица да раниш, да раниш …
Да подраниш.
Да бъдеш сама в хладната трева и да очакваш нещо, което ей сега ще ти се случи …
Да слушаш нестройните песни на колибарските жени и да знаеш, че и ти си като тях — мома без име, мома без дрехи, едно голо тяло, което може да е и на млада козарка…
Защо тя да не е младата козарка?
Защо?
Като цвете да цъфтиш млада, млада, зелена и догодина сгодена!
Сгодена, без да те види чуждо око.
Само с него.
Само той да те гледа такава, омита от росата. И да дръпне плитките ти силно, до болка. Да те обгърне в топла прегръдка, да изсуши росните капки по лицето ти с дъха си и да ти каже:
— Вече сме сгодени!
Тъй да ти каже и да те погледне със светлите си очи — светли и в същото време замъглени, виждащи и невиждащи, защото тъй е най-добре.
И догодина сгодена …
Не догодина.
Още тази година.
Още тая пролет … още утре!
Не утре, по светлото, а утре вечерта, в тъмнината на каменната колиба, когато той ще е пил много от омайното биле и ще я нарича козарка. Нека я нарича, както си ще. После тя ще му каже истината. Когато и двамата изтрезнеят, тя — от упойката на тази нощ, той — от билето.
Или … по-добре да не му казва.
— Ей, моми! Полудяхте ли, мари!
— Полудяхме, лельо!
— Майка ти е на такива като мене леля! Аз само две деца съм родила!
— Я да те видим?
