които са се родили с лъвско сърце, ще вършат смели дела. А цяла мръсотия е, когато страхливец се реши на смела постъпка — дълго време той ще се готви за това и като се престраши, вече не можеш да го спреш. После от него не можеш да си кажеш думата, въпреки че той пак си остава страхливец — една стъпка още не е извървян път.
Това даскал Тодор е записал в ей тоя тефтер, с черна кожена подвързия. Да се знае какви мисли е родила главата на даскала, който остави даскалъка и хвана Балкана. Да чете, който е умен и разбира, неговата вътрешна реч, същата реч, за която Дамаскин Студит пише, че се различава от външната реч, от думите, казани само за пред хората.
— Честито ти лице, даскал Тодоре!
— Отдавна вече не съм даскал. Хайдутин съм. Войвода съм!
Но никой от ония, страхливците, не му възразява с думи от неговата вътрешна реч — че е войвода без дружина, че е един ранен вълк, който и леговище няма…
— Кажете, де е — подканя ги той, а ония като псалтове само повтарят. Истинско антифонно пеене:
— Честито ти лице, даскал Тодоре!
— Войводо…
— Ревнителю…
— … на българското отечество!
Ревнителю на българското отечество.
Виж, това вече никой колибарин не може да измисли. Тия думи са от неговата вътрешна реч. По-точно от книгата, която е прикътана в кожения вързоп до тефтерите. Донесоха му я чак от Беч. Киига, наречена Стематография. Ето я…
(… в посвещението, написано от карловецкия митрополит Павел Ненадович, авторът на книгата Христофор Жефарович е наречен „ревнител на българското отечество“. По-късно бяха открити документи, в които се говори за „священик булгар Зефарович“, роден в Дойран, Книгата пък е издадена във Виена (Беч) през 1741 година и представлява изображения на гербовете на славянски и някои неславянски народи, дори и на тия, чиито държави тогава не са съществували; има и изображения на български и сръбски царе. Под всяко изображение е поместено и стихотворение; написано от същия господин Жефарович. А накрай са отпечатани различни бележки … Ето и българският герб …)
Хубаво, много хубаво го е изрисувал господин Жефарович. А пък онова, което е написал под герба, се помни от едно прочитане. Чувате ли, ей, подивели в Балкана, кодабари? Сега ще ви кажа какво е написано под българския герб. Е, не се сърдете, че ви наричам подивели. Никак не сте глупави вие, братя мои. Та нали и аз съм като вас. Само че малко по-учен. Малко. Защото вие и без да сте чели много книга, сте си люто паметни. Не сте много разговорливи, ама всеки от вас може да каже своя дума за себе си, за българското племе, та и за целия божи свят. Своя дума. Тя може да е малко тъй… да не е съвсем на място, но си е негова, на незабелижимия на пръв поглед българин, който си мълчи, трае си там, някъде потулен, и чака, цели векове може да чака… да търпи и да чака. А пък аз, братя мои, като попрочетох разни книги и като си поблъсках главата, да не мислите, че кой знае какво съм направил? Даскал съм. Това ми е работата — да давам съвети на другите, въпреки че понякога сам не зная какво да правя и се нуждая от ум и съвет… Но нали говорехме за господин Жефарович? Слушайте!
„Светлий лев в чарном полю себе изправляет…“
Светъл лъв…
В „чарном полю“ … Тъй са говорели някога дедите ни, а сега тъй се пише само в църковните книги. Не вярвате ли?
Я ги виж ти, на даскал Тодор от Трявна не вярват, дето е научил две стотици деца да четат и да пишат…
(… и друго има в същата тази книга — българите са наречени „народ вяще силами, неже разумом славен“. И още за България: „Нине турскую признае по-низна рабиня“.)
… и да мислят! Тъй е. Научих ги и да мислят. Най-трудно е да научиш човека да мисли, сиреч да говори с вътрешната си реч. Някои казват, че на това никой никого не може да научи, трябва да си се родил с такова подадине. Ами тогава защо има даскали, ако поне те не си мислят, че учат хората да мислят? Затова господин Жефарович — нека ми прости за укора — не е прав, като казва за българското племе, че то е известно повече със своята сила, отколкото със своя разум. Е, вярно, понякога късно се сещаме какво сме могли да направим, ама друг път и умът ви — не само ръцете и краката ни — работи … Не, не е прав господин Жефарович. Виж, вярно е казал, че сега българинът сам се признава за най-нисък турски роб. Но не всеки българин! Не всички българи!
(…в Стематографията за Турция се говори като за „турска свирепа ръка“, която държи меч, присвоява благата на източните народи и „нагло разорява покоя на западните“.)
… Учен човек ще е тоя господин Жефарович. Сам се нарича „иллирико-рассианский общий зограф“ и това личи от книгата му. Само зограф може да се сети какво е нужно сега по българските земи. Отдавна вече е забравен българският герб. Българите са петимни една дума за себе си да прочетат. Пък и да видят. Тия гербове тревненските зографи ще изпишат, дето могат — за ония богомолци, които знаят да четат не само по книга, ами и по зографско рукоделие. Ами резбарите? Изглежда господин Жефарович повече за тях е издал съчинението си — да гледат образите и да ги пренасят върху ореховото дърво…
(… в книжката „Свети Архангел“, в която се разказва за осемстотингодишната история на най-старата тревненска църква, можем да прочетем и тия редове: „Черквата «Свети. Архангел» грижливо пази и предава от поколение на поколение един царски кръст, изработен от злато и носещ във вътрешността си палисандрово дърво, гравирано с 12 изящни резбени сюжети от евангелски събития. Златният кръст, който е записан не на едно място в черковния кодекс с наименование «честния кръст» — «стария кръст», се поставя в дървена кутия, изработена като подвързана книга със затворки. Като сравнихме този кръст с царския Шишманов кръст, който се пази в манастирския храм «Свети Илия» до Тетевен, останахме изненадани от приликата. Ако тетевенският кръст е дар от цар Иван Шишман, защо кръста на тревненската църква «свети Архангел» да не е дар.
от някой от Асеновци, царували и подвизавали се по тия околни на столицата Търново места?“)
… Къде се скрихте, ей, подивели в горите, колибари?
Чувате ли ме?
Чувате ли поне външната ми реч?
Виша чуваше само откъслечни думи, къси викове и скърцането на одъра. Навярно той се мята по одъра, навярно цялото му лице е в пот и превръзката му може да се е разместила. Но тя не смееше дори да открехне вратичката. Скоро щеше да се стъмни. Тогава вече можеше да се появи в колибата.
Какво ли ще стане тая вечер … Щом се посъвземе, той ще посегне към зелената стомна. Така правеше винаги.
… Така направи и сега.
Тя го видя. Видя през тясната пролука между каменната стена и покрива как дълго пи. Боже, съвсем ще се опие! Нали баба Тушана каза само една-две глътки. Да не му стане зле?
Въпреки че се вайкаше, загдето го остави да пие тголкова много от упойното биле, в най-скритите си мисли тя беше доволна — нека главата му се размъти съвсем, та да не може да я познае нито за миг, нито за миг, нито за един-единствен миг, дано не разбере, че тя не е козарката, която очаква да дойде.
Той се отпусна на одъра и пак заспа.
Пролуката между най-горния ред камъни и мертеците на ниския покрив беше тясна и дълга. Пред очите на Виша се мяркаха гредите на отсрещния скат.
Нощта настъпваше бързо, тъмнината се утайваше около колибата.
И в гърдите й нещо се утайваше — нещо гъсто и тежко за дишане.
Как бутна вратата тя сама не разбра.
Изведнъж проеча неговият глас:
— Кой? Кой идва? Тя мълчеше.
— Кой си? Казвай!
Тя пак мълчеше. Стоеше още вън, при открехнатата врата и мълчеше.
— Обади се, ей!
— Влез де, влез да те видя! И гръмко и повелително:
