— Влез!
Този глас реши съдбата й.
Вратата изскърца зад гърба й.
Вътре беше тъмно, само от пролуките между покрива и дебелите каменни зидове се прецеждаше разсеяна, умираща светлина.
— Ти… коя си?
— Козарката.
— Каква козарка?
— От Големаните …
— А-а! — засмя се той.
— Аз… — сама не съзна, че се обади тя и уплашено млъкна. Не знаеше какво трябва да каже. Искаше само да чуе собствения си глас, да се увери, че все още може да прави нещо и по своя воля, нещо съвсем обикновено — да каже някоя дума, да направи някоя крачка и то така, разбира се, че да не го разсърди.
— Я намери борина и запали, та да се видим!
— Къде … къде има борина?
Тя се обърна, размаха ръце, уж че търсеше, но и да намереше борина, нямаше да я запали. Тъмнината й даваше смелост. Тъмнината и мисълта, че ако реши, може да побегне. Да, може да побегне!
— Какво, не откри ли борина?
— Няма…
— Нищо. Отвори докрай вратата. Месечината ще ни свети.
Тя отиде до вратата и мисълта да побегне стана толкова неудържима, че краката й бързо я отведоха навън.
Но я настигна неговият глас:
— Ей, моме! Къде хукна? Уплаши ли се? Как позна, че се уплаши?
… Може би така е по-добре. Без своя мисъл, без своя воля, даже без свой глас.
— Каква си плашлива! А пък уж ще ми ставаш невеста…
Тя седеше в края на одъра, в самия край. Още не беше я докоснал, но това можеше да се случи всеки миг. И щеше да се случи.
Той се наведе от одъра и с две ръце загреба жълтици от медника.
— Вземи!
Тя не помръдваше.
— Вземи, момиче! Всичко е твое!
Жълтиците се разсипаха по одъра. Зазвънтяха по пръстения под, задрънчаха по медника.
И тогава лудостта обхвана ранения войвода. Той гребеше злато, сипеше го върху нея и й говореше думи, които тя никога не бе слушала. Колко хубава била. Устата й — черешов цвят. Снагата й — самодивска. Какъв хубав син ще му роди тя! Може да е и момиче. Нищо. И то ще носи неговото име. На книга ще напише, че днес… (какво е днес?) двамата са се венчали. Ще й каже при кой свещеник ще отиде. Има един… той му е ятак. Ще му покаже книгата и отчето пред целия свят ще се кълне, че ги е венчал на днешния ден. Тъй ще казва и ще се кълне. И всичко останало ще е наред, само да не е тази миризма на развалена лой и на кучешка колиба. Потераджиите сега са далече, но може да дойдат и тук. Ще дойдат, защото издайниците по тази грешна земя не са се свършили и кой знае дали някога ще се свършат… Като има злато, тя, жената на даскал Тодор войвода, и от издайниците може да се откупи. Ако не успее да се откупи, тогава й остава най-вярната опора неговите момчета. Хайдутите. Пак ще се появят в гората хайдути. И като разберат, че т я е невяста на убития войвода, тъй е, на убития. Ще го убият. Гонят го, ще го хванат и ще го убият. Но неговият син ще остане. Син или дъщеря — все едно: нещо от него ще остане. Ще остане ли, невясто моя, гургулице моя, гальовнице моя…
Жълтиците лепнеха по ръцете й, по краката й, нещо студено проникна в моминската й пазва. И това са жълтиците. Жълтици ли? Ами неговите ръце къде са?
Майчице, колко е студено …
Говореше си, че е студено, а пък цялото й лице гореше. Тресеше я, чак зъбите й тракаха.
Жълтиците вече лепнеха и по гърба й. Убиваха я. Защо са й тия жълтици? Защо й пречат?
В КАСАБАТА
Очертанията на Стамбул неочаквано се появяваха на тихите води на Янтра. Това беше ту върхът на някое белосано минаре, ту сводът на някоя покрита чаршия, ала най-често — до болка познато кътче от сарая „Топкапу.“
Невидим тръстиков калем теглеше тънки линии Юмер бей притваряше очи. Искаше му се да чуе гълчавата на еничарите, да долови някой познат глас (може би на самия велик везир!) и най вече — да слуша ехото от собствените си стъпки в двора пред Вратата на щастието …
Острието на калема беше обаче толкова безшумно, че и съвсем слабо скърцане не се чуваше. А водите на реката бързаха да погълнат сънните видения.
„Когато падаш, чоджум, прегръщай земята“.
Говореше мюнеджимбашията Исмаил ага, главният звездоброец в Топкапу.
Ти шейретин, знаеш само лошо да предричаш. Тъй е — един работи с ръце, друг с език. Само че тия, дето от лафа живеят, и те не са от един сой. И при тях има умни и глупави. Те се познават много лесно: умният не казва онова, което знае, а глупавият говори за онова, което не знае.
Така се завъртат мислите на Юмер бей, че той сам се изкарва глупак. И с ожесточение към себе си започва да повтаря: глупав съм, глупав съм за цяла сюрия лафаджии. С една дума прерязах връвта на целия си живот!
И се видя как минава на пискюлия ат през Едирне капия, а зад него остават шумните стамбулски улици, остава младостта му и споменът за големия му късмет — как от най-обикновен писар-кятибин стана приятел на везири и разговорник на султана.
И още … още …
Розовата Гюл джамия, където обичаше да прави петъчната си молитва, кьошковете край Босфора, пемЗените питки кетен халва, които в Търново дори баш майсторът на халваджиите не можеше тъй сладко да приготви.
Навярно в Топкапу още разправят тъжната и в същото време много смешна история на Юмер бей, човекът, който можеше да разсмее и най-мрачния си събеседник. Много пъти той, сегашният аянин5 на Търново, се опитваше да си обясни всичко, случило се само преди няколко месеца, но все оставаше нещо неясно. А враговете му и ония, които само търсят повод да се надсмеят над чуждото нещастие, навярно никак не го жалят, приказват тъй, както той самият много пъти бе приказвал със злорадство за изпадналите в немилост паши и везири.
— Пак ли си се умислил?
От четирите му жени единствена Бедрие ханъм имаше право така да го заговорва и ненадейно да се появява в гюловата градина, когато той се разхождаше. Градината стигаше до самия бряг на Янтра. Бейският сарай беше в дъното на големия двор, зашумен от асми и стари череши. Тук беше тихо и спокойно, като че наоколо не се издигаха къщите на турската махала — все богати постройки сред хубави дворища, оградени с високи дувари. Наблизо реката правеше плавен завой. Хисаря — сетня диря от гяурското царство, все още предизвикателно издигаше каменните стени на главния вход.
На търновския аянинвойвода се полагаше да живее със семейството си в конака, където имаше цял кат с просторни одаи. Това бе направено за ония аяни, които — както Юмер бей — пристигаха неочаквано и някой ден също така неочаквано трябваше да си заминат — те нямаха време да издигат сараи. Но Юмер, още като дойде в Търново, огледа войводницата — така тук наричаха конака — и разбра, че тия варосани одаи, в които бяха живели предшествениците му с жените и децата си, непрекъснато ще му напомнят за това, че е временен в Търново, че може би го очаква нещо по-лошо (да го заточат в някой затънтен край) или може би… Докато все още можеше да разиграва парите си, трябваше да си създава удобства, радост и веселие. Беше готов веднага да започне да строи сарай, но хаджи Калъч — един от старите търновски
