Иванчо Таласъма се престори, че не вижда жълтицата, и продължи да разказва:
— … Правя всякакви коли, и волски, и биволски, та и за магарета. Идва при мене Исмаил бей, той не е нашият бей, ама е приятел с бея на нашето село. Поръчва ми да направя една биволска кола, само че с чергило, като премествал лятно време харема си от Търново на село, да не ги вижда никой. Майсторих колата цяла зима. Викам си: ще хареса беят колата, ще ми плати, както се плаща за такава голяма кола, та и нещо отгоре. А той изпрати един аргатин с два бивола да я откара и даже грош не видях от него. Минава един ден Исмаил бей на кон през нашето село, на гости на нашия бей отива, ама за мен хич не се и сеща. Не посмях Да отида при него, защото е такъв един серт, та серт дамар. След някой друг месец таман бях започнал да забравям, че съм се бъхтал цяла зима за тоя, дето духа, ето ти го самия Исмаил бей. Спира коня си пред къщи и ми вика: „Ей, гяурино, да се запретнеш и да ми направиш още една кола като онази! Голям ми е харемът, една Кола не стига!“ Аз си мълча, гледам някак да ми се размине, ама беят не си отива, седи си на коня и ме заплашва: „Ако не ми направиш още една кола, гръбнака ти ще пречупя!“ И си отиде, без да ми хвърли поне една пара. Бягам аз при нашия бей и му се жалвам. Той ме изслуша и ми рече: „С Исмаил бей търновският войвода не може да излезе на глава, та аз ли! Казал ти е да му Правиш кола — ще я направиш, ако не искаш червата ти да съхнат по някой дракалак край реката“.
— Е, какво… направи ли и втората кола? — не можеше да разбере какъв е смисълът на цялата тази история Юмер бей. Дали отново не търсеше повод да се оплаче този жалък Хитър Петър?
— Направих я, войвода ефенди. Много хубава кола стана. Пак дойде един аргатин с чифт биволи и я отведе. Половината село се насъбра да гледа. Бях нашарил цялата кола като писано яйце и още на другия ден в село всички научиха, че колата, докато стигнала до къщата на Исмаил бей, станала на купчина клечки.
— Защо? — заинтригува се Юмер бей.
— Защото я бях направил много хубава, ама от върба.
Юмер бей озадачено погледна разказвача.
Я го виж ти как надхитрил бея!
— Що стана по-нататък?
— Пак дойде Исмаил бей. Отдалече започна да крещи. Пък аз му викам: ти, беим, не заръча от какво дърво да ти направя колата. Върбово дърво имах, от върба я направих.
— А беят?
— Скочи от коня и се спусна да ме бие. Ама на мен не току тъй ми викат Таласъма. Имам си в работилницата едни такива тъмни кюшета, дето само аз си ги зная. Скрих се и до вечерта никой не можа да ме намери. Беят ме търсеше из цялата къща, заканваше се да запали всичко, и работилницата, и къщата ми. Викаше, как ли не ме наричаше, пък и добре псува на български. А жената, тя и друг път ме е спасявала, като насъбра десетина дребни деца от махалата, уж че всичките са наши, и вика, та се дере: аман-заман, не погубвай, беим, баща им. И децата викат и плачат. Омръзна му на бея да я слуша, омръзна му и да крещи. И си отиде. Оттогава не се е мярвал в село…
— Добре си го наредил.
— Той ме нареди добре, войвода ефенди. Кажи-речи половин година работих ей тъй…
Юмер бей хвърли още една жълтица в краката на селянина. Стана му жал за този опърпан хитрец, който всъщност не е никакъв хитрец, не е победител, а жертва.
Всеки миллет, всеки народ както си има свой език, има и свое фелсефе, своя философия. Така говорят мъдреците. Ала като започнат няколко умни хора да говорят за фелсефето на един или друг народ, рядко ще стигнат до едно мнение. То е тъй, защото е много трудно да се пресее през разума онова, което си видял или чул; все нещо ще те е трогнало или развеселило, все ще си в плен на личните си чувства.
Каквото и да се разправя обаче, Юмер бей беше уверен в това, щом хората живеят в един мемлекет10, под една власт и щом се делят на аги и рая, то е съвсем ясно, че агите по нещо ще си приличат. А и раята също ще има онова, което е най-важното за един човек, когато се изправя срещу друг — свое фелсефе.
Какво беше фелсефето на раите-българи Юмер бей само се догаждаше. И сега, като гледаше омърлушения, въпреки двете жълтици Таласъм ефенди, той се врече в себе си, каквото и да става, да проникне, колкото се може по-дълбоко, в мислите на тази наглед мирна и кротка рая. Друга полза от престоя си тука не ще има.
— Кажи още нещо — насила се обади Юмер бей. Вече не му се говореше. Почувствува внезапна умора от мислите си и от този необичаен разговор.
— Какво ли да ти кажа, войвода ефенди … Всички се мъчим по божия свят. Има един вятър, ние му викаме кучешкия вятър, кюпек юлдюрю, като задуха, кучетата почват да скимтят, като че някой ги гони с тояга, бягат, горките, търсят завет, а то завет няма и няма …
Юмер бей още веднъж бръкна в кесията си и хвърли трета жълтица към селянина. Очакваше, че той поне сега ще разтвори ръце и ще стори оня унизителен жест на още неопитен карагьозчия, който е заставен да направи всеки човек, когато получава пари от своя господар.
Но Иванчо Таласъма пак не се наведе, дори не погледна жълтиците. Те и трите лъщяха пред него, върху шарената черга.
— Вземи тия пари — уморено рече Юмер бей. — Все едно че ти заплащам първата кола, която си направил за Исмаил бей. — И се усмихна: — Аз ще си прибера парите от него. А втората кола, оная, от върбовите клечки, тя си остава за твоя сметка, Всеки човек се шегува за своя сметка, Таласъм ефенди — без подигравка в гласа завърши той.
И посегна към наргилето.
Гюловата пъпка пак заигра във водата, ароматният драмски тютюн заизлиза на тънки струи дим от ноздрите му.
Иванчо Таласъма разбра, че разговорът свърши. Наведе се и като че разчистваше нещо пред себе си, събра трите жълтици. В движенията му нямаше и следа от раболепие. Беше съвсем друг човек — не свитият, уплашен селянин, а изморен и може би отегчен от нещо… също както сойтарията Юмер, също като него…
С тази мисъл търновският аянин остана съвсем сам в кьошка — да се върти като куче, което търси завет, да скимти в душата си, подгонен от стамбулския кюпек олдюрю.
Привечер в Габровския хан се събираха най-много хора. От чаршиите пристигаха търговци и пътници и се заемаха да приготвят вечеря. Какво ли толкова имаше в похлупците — малко сирене, малко сланина, а в торбите — лук, чесън и престъргана пита, станала на камък.
Вълю кехая разтвори голямата вулия и измъкна най-напред павурче с отлежала сливовица. Отпи бързо скришом, затулен в ъгъла на чардака.
После извади големи похлупци, но не ги разтвори, само ги постави пред себе си.
Пак надигна павурчето, дълго и злобно пи с примрежени очи. След това се огледа диво, като че очакваше всеки миг някой да се метне на гърба му и да го хване за шията. Ала наоколо никой и не поглеждаше към него и той успокоен въздъхна, отпусна глава, подпря брадата си с калаеното павурче. Какъвто беше космат — цяло руно носеше на главата си, под омазнения овчи калпак — с рунтави черни мустаци, небръснат от седмица, веднага личеше, че е поленец.
(… за балканджиите и по-точно за тревненци в ръкописната тревненска история е споменато, че мъжете си бръснали главите околовръст, върхът оставяли небръснат и косите растели до раменете, без да ги плетат, само ги разчесвали. На перчема винаги имало забоден крив костен гребен, с който разчесвали косите си, щом си сваляли калпаците.)
И дрехите му бяха поленскй — дънести потури и антерия. Нищо във вида му не подсказваше, че вече трета година диша планински въздух, като че нито за един ден не беше напускал прашното село в равнината, където живееше семейството му — жена и четири деца, все момчета. Той беше кехая на Мурад бей, който владееше три полски села в Търновския санджак и притежаваше големи стада овце. Както повечето спахии и Мурад бей си направи къшла в планината, в Тревненския-Балкан, където имаше добра паша за овцете. За овчари пращаше свои аргати от селата, които се сменяха всяка есен, а кехая11 беше все Вълю, спечелил доверието на бея отдавна — като буен селски момък бе спасил живота на своя господар от двама турци-разбойници.
Калаеното павурче беше правено от търновски майстор — цялото ошарено с черти и резки и с по едно-
