птиче от двете плоски страни. Ала зъбите на кехаята бяха очертали още един, неравен наниз от чертички по горната страна.
Дълбоко бе вбивал зъби в павурчето преди Гергьовден, когато реши да предаде дружината на даскал Тодор войвода. Реши се не изведнъж, дни наред решаваше, но си стоеше в къшлата, докато в един миг — беше пресушил две павурчета ракия — чу звън на злато: едри златни капки падаха край него, той не виждаше нищо, но чуваше как златото играе наоколо. Също както казваха иманярите — „имането се е разиграло“, само че те виждаха някакви пламъци и по тях откриваха къде има закопано имане. А Вълю кехая не виждаше никакъв пламък. Златото звънеше в ушите му, златните капки започнаха да падат някъде дълбоко в него, в набъбналата му от ракията глава. И тогава наедря мисълта, че само няколко думи да каже — и от кехая на Мурад бей, от вардач и слуга ще стане кашлъ сайбия, сам на себе си господар ще бъде …
Още същата нощ той напусна къшлата, но не тръгна нито към Трявна, ни към Дряново, защото там бяХа чисти български села, само с по един субаша — турчин й заптиета — българи; отиде в Килифарево, където имаше доста турци, и на мюдюрина каза, че може да предаде цялата хайдушка дружина. Каза, а на себе си рече, така, в мислите си: да вземе да избяга в гората, при хайдутите, да стане сам хайдутин, да си омие ръцете с турска кръв и никога вече да не си спомня, че е искал да предава хайдути. Но вече бе произнесъл съдбовните думи.
Не се отметна. По тайни пътеки преведе потераджиите на бюлюкбашията Назър ага. И когато видя как един след друг погиват хайдутите, усети, че ръцете му дирят ятаган — да започне и той да сече, да реже и той хайдушки глави, та да заличи и сетнята следа от своето издайничество. Ала Назър ага му беше казал да не се показва, за да не обърка работата, тогава Вълю кехая се сети, че може и турците да излъже — самият т о й ще спаси войводата, ще го укрие в старата каменна колиба и след седмица-две ще го предаде, за да вземе още една награда.
Тъй реши и тъй постъпи.
Назър ага му даде кесията злато, щом видя насъбраните на поляната хайдути. А килифарският мюдюрин едва ли знаеше нещо за него — нали му каза, че е овчар от едно дряновско село. И Назър ага не го познаваше.
От цялата дружина турците заловиха жив само Кутю Байрактар. Хванаха го, защото един гръмна покрай очите му и го заслепи — тогава се нахвърлиха върху му четирима-петима сеймени. За това, че Кутю Байрактар ще бъде обесен утре в Търново, теляли разгласиха из целия санджак. И Вълю кехая научи.
Тъкмо сега бе време да се яви пред самия турчин-войвода и да му каже: „Хванали сте байрактаря, а войводата мога да ви предам аз!“
И ще поиска три кесии злато. Три!
Зъбите му правеха нови резки по горния край на павурчето.
И Вълю кехая отново чу ясния звън на злато — капки, които оглушават и замайват …
— Ей, побратиме, я се посмести! Над главата му висеше едно ощавено лице с хитри очи. Таласъмски очи. Таласъма е, от тяхното село.
— Сядай! Само, че ракия нямам. Изпих я.
— Не ти ща ракията. Ако искам, цяло ведро мога да купя!
— Брей! Откога забогатя?
— Станах приятел с търновския войвода. Вика ме да му разправям масали. Кажа му някой много смешен масал — и той ми хвърля в ръцете една жълтица.
Замълчаха.
Таласъма зашари с очи.
— Изгризал си павурчето.
Вълю кехая не го чу. Той пак долови ясния звън на злато. Ала сега то не звънеше в самия него, нито даже около него, а някъде далече и с всеки миг все повече се отдалечаваше. Мислите му обаче летяха натам, към този златен звън и той си повтаряше: за такава работа войводата-турчин няма да жали пари …
— Ей, побратиме! То ти никога не си бил разговорлив, ама пък сега съвсем млъкна. Брой си там жълтиците и мълчи!
— Аз и да мълча, пак се знае какво върша, ами ти? Що не си гледаш овцете в планината? Що щеш тук?
Вълю кехая понечи да замахне да го удари, но лакътят му някак си сам се преви и едрият пестник се отпусна върху прегънатото коляно.
Таласъма премигна два-три пъти и заднишком, като се тътреше по дървения под на чардака, се премести встрани. Нещо в лицето и в приведената фигура на съселянина му подсказваше, че е по-добре да се махне, докато не е станала някоя беля.
Вълю кехая се обърна с цяло тяло към него и изхриптя:
— Дойдох да видя как утре на Дар агач ще увисне един хаирсъзин като тебе!
Таласъма не можа нищо да каже. Не знаеше кой ще увисне утре на бесилката, но който и да е — няма да е турчин, ами българин, може да е някой такъв беден селянин като него, нищо лошо да не е направил, ама ей тъй, набедили го…
Дядо Кутю Байрактар не знаеше, че този петъчен ден — деня на седмичния търновски пазар, ще го подкарат към бесилката. Раните по ръцете и по краката му се бяха спекли. Така, с вързани ръце и крака, го хвърлиха в зандана и вече втори ден никой не го поглеждаше. Не му дадоха ни храна, ни вода. Старият му враг бюлюкбашията, Назър ага си отмъщаваше, загдето години наред му се бе изплъзвал. И не само се изплъзваше, ами го правеше и за смях. Сега можеше и жив да то одере.
(… за дране на жив човек е казано и в песните: „ръцете — от ноктите, краката — от коленете…“ „и му кожата обръщат със сух бузалък я пълнят…“)
Повече от десет години хайдутуваше дядо Кутю Байрактар. Когато излезе в гората, беше му се родило първото внуче, и още тогава го нарекоха „дядо Кутю“. А байрактар стана по-късно, не както в песента.
(… „първа година — хайдутин, втора година — байрактар, трета година — войвода“)
Но и като войвода пак му викаха Байрактар, самият той тъй се наричаше. Обичаше да носи зеления хайдушки байрак, да го развява от високите планински върхове.
Щом научи от един свой ятак, че даскал Тодор иска да излезе хайдутин, дядо Кутю се срещна с него и му рече: ела, момче, аз ще те науча на хайдутуване, байрактар, виж, няма да те направя, защото, ако излезе човек от тебе, направо войвода ще станеш. И още на втората година даскалчето стана войвода. Дядо Кутю му отстъпи мястото си в дружината. Сега и за него турците разправят — както и за дядо Кутю, че се е родил с риза, която, изсушена, носи със себе си като муска. Такива хора могат да бъдат убити само със златен или сребърен куршум, направен от тяхно злато или сребро. И затова Назър ага, като караше байрактаря към Търново, му говореше: дай ни някоя жълтица, която си взел от хаирсъзина даскал, дай и ще те пусна още сега. А дядо Кутю се подхилваше: как да ти дам, бюлюкбаши, когато твоите хора, преди да ми вържат ръцете, ми пребъркаха пояса.
Назър ага само злобно плюеше. Тъй беше. Той сам късно се сети да вземе кесията на байрактаря. А сега вече нищо не можеше да намери в своите хора. Все едно да искаш ремък от жива мечка. Те могат да го убият, тия негови потераджии, които умеят с един удар да отсекат човешка глава и да подпалят от четирите краища цяло село.
В подземието беше студено, много студено, като в гроб.
И дядо Кутю си спомни за един друг гроб, в който неговите момчета от дружината го заровиха, за да го спасят. Тогава Назър ага току-що беше станал бюлюкбашия и се престараваше, правеше хайки, за да, лови хайдути, както се прави хайка при голям авджилък — надигаше турци от Килифарево, въоръжаваше ги и ги караше да обграждат цели склонове от планината. И въпреки това не попадаше на следи. Ала веднъж откри дружината на дядо Кутю, навярно някой ги беше издал. А дружината — това бяха осем хайдути, половината от тях, за пръв път взели оръжие в ръка, още неокървавени в бой. Какви момчета бяха! Като се видяха обградени от всички страни, като разбраха, че не ще се спасят, най-напред за войводата си помислиха: трябва да избягаш, дядо Кутю, ти, където и да се появиш, ще насъбереш друга дружина и ще отмъстиш за нас! Така говореха момчетата и започнаха да се прегръщат, да се прощават един друг и с войводата си. Дядо Кутю само повтаряше: че как ще стане то, бре момчета, как тъй ще се спася, не виждате ли колко
