Ето и тия НастрадинПетровци. Юмер бей е решил да вика подред всички зевзеци на санджака — негова си работа: — но нужно ли е да обяснява на сейменбашията си защо върши това? Два или три пъти той му разказваше за Настрадин ходжа и за тоя, българина, българския Настрадин, но Кара Хасан, въпреки многозначителния си прякор нищо не можа да разбере.
Като видеше одая, застлана с персийски килим, Юмер бей усещаше, че въздухът започва да не му достига.
Кой се подиграва с него?
Цял живот ли ще му напомнят за случилото се в Топкапу?
След като той припадна от ярост преди няколко дни, Бедрие ханъм нареди на слугите да застилат малкия дървен кьошк до реката с шарени български черги.
Наргилето, гюловата пъпка във водата и меките възглавници вече го очакваха.
Юмер бей не кръстоса крака, а седна само върху единия си подвит крак, готов всеки миг да скочи. Това му бе останало навик от сойтарлъка, когато във Високия диван през няколко минути трябваше да скача, за да подава ту на великия везир, ту на еничарския ага свитъците, които четяха и обсъждаха — едно унизително слугуване, но той го вършеше с шеги и усмивки, защото без това не можеше. Същите неписани правила, които го бяха довели като сойтария в Дивана, го задължаваха да върши това в ония случаи, когато при решаване на важни дела кятибин не биваше да присъствува.
Двамата млади чибукчии бяха приклекнали до стъпалата на кьошка. Като пропълзяваха един след друг, те щяха да сменят огъня на наргилето.
Юмер бей захапа мемето8 на маркуча и дръпна първия вефез9 — гюловата пъпка заигра и димът, минал през бълбукащата вода, достигна до засъхналата му уста и целия го облъхна с аромата на хубав драмски тютюн.
Кара Хасан не закъсня.
Чак до стъпалата на кьошка той доведе едно нисичко човече, което държеше под мйшница протъркания си калпак и се кланеше отдалече с кръстосани на гърдите ръце — нито селям, нито темане. Така се кланяха на агите тукашните гяури.
— Буюрум! — великодушно го покани беят да седне срещу него, там, гдето играеше във водата червената гюлова пъпка на наргилето.
Но човечето, изглежда, знаеше турските обичаи — че при първо поканване не се сяда и още веднъж стори своя гяурски селям.
Юмер бей го покани втори и трети път и едва тогава човечето падна на колене. Така и замръзна, не посмя да седне на петите си.
— Как те викат? — опита се колкото може по-любезно да запита Юмер бей.
— Иванчо Таласъма, войвода ефенди — отвърна дошлият, като някак разтегли думата „войвода“, Юмер бей се намръщи.
— Не съм само войвода, бей съм! — троснато рече той и разбра, че сгреши. Та нали бе повикал тоя Хитър Петър да му разказва весели работи. Не трябваше още в началото да го засича.
— … Прощавай, беим. Ние сме прости хора, беим. И глупави сме, беим. Много сме глупави, беим.
Иванчо Таласъма млъкна и някак гузно се заоглежда.
— Ти какви приказки най-добре умееш да разправяш — за надхитряване или за надлъгване? — попита Юмер бей и се опита да се усмихне.
— Че то, беим, е едно и също, беим. Ама аз, беим, никакви приказки не умея, беим, да разправям, беим …
Непрекъснатото, през две-три думи, споменаване „беим“ започна да нервира Юмер бей, но той реши да се преструва, че нищо не забелязва. Тоя хитър селянин, който се преструва на глупав, само чака да му спомене за това, за да започне пак да го нарича по български „войвода“. А-а! Не е вчерашен Юмер Сойтарията!
— Ами като не знаеш никакви майтапски приказки, защо са те докарали при мене? Какъв си ти Хитър Петър?
— Йванчо Таласъма съм, беим, тъй, беим, ме наричат в селото, беим.
И оня, първият Хитър Петър се правеше на глупав, все нещо недочуваше и недоразбираше. Само че той беше едър балканджия, с вирната космата глава. И името му беше едно такова вироглаво — Митю Гонимъглата. Дори когато той преведе на турски името си, Юмер бей не можа да разбере какво означава то. Едва след два-три дни един от търновските бейове обясни на новия аянин кого наричат българите „гонимъгла“. Тия, гдето-все вършат нещо, ама не за пари и не поради някакво-умно намерение, а просто ей тъй, гонят мъглата, защото им се гони мъглата …
… Веднъж Хитър Петър срещнал един змей и му рекъл:
— Щом си толкова силен, можеш ли като стиснеш желязо то да пусне вода?
— Дай да опитам! — рекъл змеят.
Хитър Петър му дал един железен прът. Змеят стискал желязото, колкото сили имал, но не капнала нито капка вода.
Тогава Хитър Петър рекъл:
— Чакай сега и аз да стисна.
Взел скришом в шепата си малко прясно сирене, стиснал с него желязото и… изтекла вода.
Змеят се зачудил на това юначество и поканил Хитър-Петър да се побратимят.
Когато Митю Гонимъглата млъкна, Юмер бей го попита:
— И ти ли … такъв голям българин, и ти ли тъй щеше да постъпиш?
— Защо пък да не го излъжа! — троснато отвърна балканджията. — Едно време имало и змейове, и големи юнаци. После юнаците ставали все по-малко и по-малко. Появили се хора, които започнали да се бият с хитрост, а не с юначество.
Юмер бей даде на този, първия Хитър Петър, една жълтица и го отпрати. Беше огорчен заради самия Хитър Петър. Тъй подло да излъже един юначен змей! И българинът, тоя здравеняк балканджия, тъй щеше да постъпи — направо му го каза. А Настрадин ходжа, виж, никога няма да направи това. Не беше по юначествата кроткият ходжа. То и когато се преборваше с думи, пак не измамваше, а надлъгваше…
Но какво разправя вторият Хитър Петър?
За каква ялова крава?
Защо не споменава името на българския хитрец?
Йванчо Таласъма използуваше случая да се оплаче на бея, че някакви сеймени му отмъкнали кравата.
— Кога стана това? — попита Юмер бей.
— Има-няма, беим, седем-осем години, беим. Пък, може, беим, да са и повечко, беим…
Беим, беим, беим, ама няма да успееш, тиквена главо? Юмер бей любезно се усмихна:
— И ти още не си забравил за тази крава?
— Как, беим, да я забравя, беим, като оттогаз, беим, вече нямам никаква крава, беим…
— Е, Таласъм ефенди, никак не си весел. Някой се е пошегувал с тебе… и с мене. Аз исках хитър- Петровци да ми доведат…
— Мене, беим, в село ме наричат още „нашият Хитър Петър“. Ама по-често ми викат Таласъма.
— За какво бе, айол, какво толкоз си сторил, та така ти викат! — с отегчение и съчувствие към жалкия селянин възкликна Юмер бей.
— За приказки, беим, хич ме няма, беим, ама виж, беим, ако е за сторване, беим, сторвал съм разни работи …
— Кажи, кажи! — нададе ухо Юмер бей и чак се наклони напред.
— Ам’чи… за кое по-напред?
— Последното, дето си сторил. Последното! — почна да губи търпение Юмер бей.
— То тогаз, беим, без малко не загинах, беим, че то беим …
— Стига с това „беим“! — избухна Юмер бей.
— Та… войвода ефенди… — тънко се усмихна Йванчо Таласъма, — аз правя коля …
— Успя, успя да ме надхитриш! — призна си през смях Юмер бей, но се смееше насила.
И хвърли в краката на слабичкия българин една жълтица.
