където той и да иска, не може да стори голяма вреда на падишаха. Като мине време, друг султан или даже същият султан, който го е изпратил в изгнание, ще се сети, че по едикакви си дела има кадърен везир или паша, ще го повика и с почести ще го посрещнат в Стамбул. Тъй е. Един паша, един везир не се създават за ден-два, та да ги погубваш в един миг.
Ала Юмер бей отсега знаеше: и да се завърне в Стамбул, вече няма да е сойтария както преди. Не можеше вече да бъде сойтария, да развеселява везирите и султана с онова, което веднага се ражда в ума му. А не можеше, защото страхът тежко легна в сърцето му, Страхът, че една дума може да промени целия ти живот и дори да те лиши от живот, Едва сега той разбираше истинското значение на думите и се ужасяваше от огромната смелост, която години наред бе притежавал — беше се движил на косъм от смъртта или поне на косъм от султанския гняв. Да, вярно е онова, което се говори, че неопитните ястреби най-много обичат да летят…
…Настрадин ходжа имал бик с големи рога. По цял ден и по цяла нощ ходжата мислел: може да е поне един път, но трябва да седне на главата на бика, между рогата, Обаче все не се появявал сгоден случай.
Една нощ, като излязъл на двора, ходжата видял, че бикът лежи на земята и преживя.
„Ето ти случай!“ — казал си Настрадин ходжа.
И като събрал полите на халата си, той седнал между рогата.
Бикът, изплашен скочил, отметнал глава и хвърлил ходжата на земята. Настрадин ходжа извикал и загубил създание. Жена му чула вика и излязла на двора. И какво да види: мъжът й лежи в несвест, облян в кръв. Започнала да вика за помощ. Събрали се много хора.
Полека-лека Настрадин ходжа се свестил. И разбрал, че краката му са строшени. Вдигнали го и като го внесли в къщи, сложили го на постелята. Ходжата се огледал, забелязал, че жена му плаче и рекъл:
— Жено, не плачи! Макар че паднах и счупих краката си, желанието ми се изпълни …
— Но аз, Бедрие ханъм, нямах такова желание, вярвай ми… нямах!
Бедрие ханъм изненадана го погледна. Тя му бе разправяла за патилата на някакъв филибелийски паша — как заради едно арменско момиче станал за смях и подигравка. Всичко сама бе измислила, заедно със смешните подробности. Искаше Юмер да се сети за какво бие самара. Беше научила за големия моабет, който направил миналата седмица един от богатите търновски бейове в лятната си къща в Костимялската долина и на който нейният Юмер, като се разгорещил, сам играл кючек с метла на кръста. Имало и млади циганки, хубави, много млади и много хубави — те танцували и правели джумбуш през цялото време. На едно от тия момичета Юмер бей закачил на елечето скъпата си броеница от два реда бисери и ахат…
Как да му повярва Бедрие ханъм, че нямал желание да подарява на младата циганка броеницата си? Тя го познаваше добре и знаеше; когато той се весели, весели се така, че ако няма кой да го спре, и ума си загубва. Досега го бе спасявало положението му на сойтария, защото на един сойтария се позволяват неща, които друг, ако ги извърши, може и да си изпати; и глупости да бръщолеви, тия, които го гледат и слушат, пак ще се смеят — всъщност не той, а те сами се веселят, сойтарията е само повод за смеха им… Тъкмо това Юмер о щ е не можеше да проумее и се заблуждаваше, като мислеше, че е необикновено умен и духовит.
— Вярвам ти, Юмер. И все пак не биваше да й подаряваш такава скъпа броеница, На ония момичета се правят дребни подаръци.
Сега пък беше ред на Юмер бей да се изненада.
Каква броеница? Та той приказваше за съвсем друго…
Бедрие ханъм разбра, че днес двамата говорят на различни езици и е по-добре да се оттегли в харемлъка.
Нощес тя пак щеше да се вмъкне в неговата одая и той нямаше да я отпрати, поне в това беше сигурна.
— Ех, Юмер… Така е било винаги — кожата на лисицата е нейното нещастие.
И като се усмихна закачливо като момиче, игриво подскокна и изчезна зад гюловия храст.
Едва сега Юмер бей се сети за какво бе намекнала Бедрие ханъм. Не толкова за скъпия подарък, колкото за младата циганка.
Всъщност какво бе станало тогава, в оня потънал сред зеленина кьошк?
Нищо ярко нямаше в съзнанието му. Прозрачни шалвари. Гъвкав гол кръст. Влудяващите писъци на зурните, дрънкането на дайре…
— Беим, доведоха още един от ония …
Сейменбашията7 Кара Хасан, висок и слаб арнаутин, облечен в скъпи сърмени дрехи, със силяхлък от червена кожа, преви кръст точно там, до гюловия храст, където допреди малко стоеше Бедрие ханъм, и на Юмер бей се стори, че неговото темане е едва ли не подигравка. Дързост и подигравка — да се вмъкне чак тука!
Ала се сепна сам: та нали бе наредил да го викат и тук, щом е по работа, за която лично е заръчал.
— Кой? От тревненските хаирсъзи ли?
— Не е … От НастрадинПетровците.
Кара Хасан беше глупав като стамбулски каикчия. Само едно горе-долу приемливо качество имаше и той, го проявяваше обикновено по служба — имаше инат за сто мулета. Кажеше ли нещо, вече само повтаряше и не можеше да се отметне от думите си.
НастрадинПетровците… Няколко пъти сам беят му обясни, че е едно Настрадин ходжа, а друго Хитър Петър. Единият е турчин, другият е българин.
Това беше една от приумиците на Юмер бей още като дойде в Тирнова. Постоянната възбуда, желанието му винаги да върши неочаквани за хората неща, както в Стамбул и тук го накара вместо да се заеме със сериозните аянски дела — да продължи зевзешките истории.
В Стамбул бе слушал, че сред българите се разправят стотици весели случки за патилата, шегите и лудориите на Хитър Петър Дори името на този български Шегаджия го отделяше от Настрадин ходжа. Ходжата не винаги беше хитър и умен, понякога се показваше като наивен и дори глупав, но Юмер бей така бе свикнал с него, че го приемаше с всичките му кусури. Често пъти в сънищата си той го виждаше: благообразен старец, който язди своето мършаво магаре и наблюдава света; той е смирен и тих, умее не само да говори, но и както малко хора — да мълчи и да слуша другите. И нищо не убягва от внимателния му поглед.
НастрадинПетровците … Ще разбере ли най-сетне тоя див арнаутин, че смесва две противоположни неща? Нито за миг Юмер бей не можеше да си представи Хитър Петър с ласкавата усмивка на Настрадин ходжа, с благата му реч, дори не можеше да го види да язди магаре като ходжата! Нещо зло и лукаво имаше в съперника на ходжата! Това предубеждение Юмер бей носеше в себе си още от Стамбул, от масалите, които бе слушал за шегите на Хитър Петър. През последните месеци в Тирнова той все повече се убеждаваше в това. Не съзнаваше, че желае да бъде така и в разказите, които слушаше, отделяше само онова, което подкрепяше тази му мисъл.
Новите му приятели — четирима-петима търновски бейове, сами му предложиха услугите си да му доведат „на крака“ колкото си иска хитър-Петровци. Те всичките бяха убедени, че във всяко село има по единдвама хитър-Петровци и никак не е трудно да изпратят някои от гавазите да докара най-добрите от тях.
Преди няколко дни му доведоха един такъв Хитър Петър, от едно дряновско село.
Сейменбашията Кара Хасан стоеше все на същото място до гюловия храст. Отдавна му бяха известни странностите на Юмер бей. От две години бе главният му телопазител и без съжаление напусна Стамбул. В Тирнова той пристигна с няколко ката скъпо облекло, една кесия злато и с прозвището Кара Илан, Черната змия. Но прозвището му знаеха само слугите на бея. Тукашните сеймени още не го бяха научили и това никак не беше добре, трябва да го научат, за да се стряскат само от името му. Такова беше тайното му желание. Щом се появи някъде, всички да замръзват на местата си. Така както той замръзваше пред господаря си — бил той Юмер бей или някой друг. Паша или бей той никога нямаше да стане, такава бе съдбата му — да има господар над себе си. Но и той можеше да бъде господар в очите на ония, чийто страх можеше да вземе.
Кара Хасан нито за миг не допускаше, че е глупав. Само съзнаваше, че не разбира някои тънкости, които пашите и бейовете — затова са и господари — тъй често обичат да говорят и вършат.
