въже под мишниците му и го вързаха за напречната греда на бесилката.
Най-сетне дядо Кутю Байрактар увисна на бесилката. Ала никой не разбра дали още жив го окачиха на ченгела, или дълго време османлиите бяха стреляли и мушкали един мъртвец.
Обратният път — от Дар агач до войводницата — Юмер бей измина с коня на бюлюкбашията. Кюркът го бе запарил, цялото му лице беше в пот и когато най-сетне възлезе на диванханата, той захвърли кюрка в ръцете на гавазите и извика:
— Леден шербет! Бързо!
И като се олюляваше, сякаш бе пил и препил, влезе в миндерлията приемна стая.
Въздухът вътре беше застоял, но Юмер бей нямаше сили да отиде и да разтвори оловните рамки на малките прозорчета. Отпусна се в единия край на миндера и замря.
Сам не знаеше защо дойде тук, вместо да отиде в къщи да си отдъхне сред прохладата на градината.
Кафеджията на конака — стар турчин, който освен на кафета беше майстор и на различни шербети, донесе малък меден гюм, в който плуваха парчета лед. Той бавно и внимателно напълни с червен шербет една тумбеста венецианска чаша и я подаде на бея.
Юмер бей на един дъх изпи шербета и почувствува, че отново започва да живее.
— Още!
И като пое от ръцете на стареца повторно напълнената чаша, с глава му направи знак да излезе.
Въздухът в стаята вече не притискаше гърдите му и той забрави за затворените прозорчета. Една мисъл, която през цялото време — от Дар агач до конака, се бе раждала в съзнанието му, сега вече така го завладя, че започна да говори на себе си: щом байрактарят е такъв, жилав българин, какъв ли ще е хаирсъзкият бюлюкбашия?
Хаирсъзкият бюлюкбашия … българите го наричат войвода.
Войвода!
Юмер бей тръсна глава от гневно досещане — и той, търновският аянин носеше званието войвода!
С гяурите да се приравнява! Кой е могъл да допусне това? Османските военачалници, които някога са покорявали тази земя, са нямали ум в главите си! За да превземат по-лесно селища и крепости, раздавали правдини на раята наляво и надясно. Оттогава е това гяурско звание на търновския аянин. И конака наричат по български войводница.
Как тъй? — питаше се Юмер бей. И той, и хаирсъзкият бюлюкбашия са войводи! Но се досети и друго — че сам нарича главатаря на разбойниците бюлюкбашия — като го приравнява така с началник на цял бюлюк от заптийската войска. А тия разбойници едва ли могат да се насъберат повече от двадесетина души.
Но както и да извиваше мислите си, Юмер бей разбираше, че оня войвода му е равен и по чин, и по цена. Всеки човек си има цена — беят заради произхода и положението си, агата заради парите си, ефендието — заради ума си. И това, че той нарича оня войвода бюлюкбашия, ако трябва да се говори справедливо, е тъкмо на място — Назър ага да не е кой знае колко умен? А за оня войвода казват, че бил много учен, даскал бил в Трявна, преди да хване гората. И книги преписвал …
Какъв ли човек ще е?
Къде ли се крие сега?
Юмер бей беше сигурен: рано или късно и хаирсъзкият главатар ще му падне в ръцете. Или ще го убият, или жив ще го хванат. Дано го хванат жив. Ще нареди тогава да го докарат в същата тази стая и ще започне с него дълъг разговор. Ще го пита и разпитва, но ей тъй, приятелски, за да проникне някак в това неразгадаемо българско фелсефе. Фелсефето на един хаирсъзки главатар, който е тръгнал по горите, вместо да си живее мирно и тихо.
Вратата изскърца. Така предпазливо влизаше само Кара Хасан?
— Какво има? — с раздразнение попита Юмер бей.
— Беим, дойде още един от ония, НастрадинПетровците…
— Да се маха!
— … Идвал много отдалече, изпраща го…
Кара Хасан искаше беят някак си да се развесели, за да не се кара на него и на бюлюкбашията за онова, което се случи на Дар агач. Този, новият зевзек, му се виждаше най-подходящ от всички, които бяха идвали досега. Като го погледнеш, не може да не се усмихнеш — един такъв смешен нос има, а освен това е кьосе.
(… в старите масали кьосетата и плешивите хора са все герои, които се отличават с хитрост и находчивост, живи шейтани, само с поглед могат да те излъжат.)
— Този, новият… е кьосе, беим. И ни един косъм няма на главата си. Не е като другите НастрадинПетровци.
— Я по-добре отвори прозорците! — обади се Юмер бей.
Кьосе бил. И плешив. Може пък да не е никак глупав. И да не е като ония двамата хитър-Петровци, да е весел, много весел човек…
— Доведи го!
И Юмер бей примъкна медния гюм с шербета към себе си. Ледът се беше стопил, но затова пък шербетът беше станал много студен и той надигна гюма, пи направо от широкото гърло.
Новият Хитър Петър влезе без поклон и започна да зяпа към тавана, като че никой нямаше в стаята.
Юмер бей го заразглежда с любопитство. Виж, този вече е истински зевзек. По топчето на носа му личи — с такова смешно топче човек трябва да се роди. И с кьосаво лице. Ама дали е плешив не личи — вързал си главата с един пош, като жена.
— Ей! — извика Юмер бей.
— Къде си, беим! — продължаваше да зяпа към тавана българинът.
— Тука съм, на миндера, защо ме търсиш там горе?
— Защото там ти е мястото, войвода ефенди. Щом аз съм долу, ти като господар трябва да си горе…
— Как те казват?
— Имам си християнско име, ама всички ми викат Кукуряка.
— Ела, Кукуряк ефенди, ела да си пийнеш шербет.
Но кьосавият селянин продължаваше да гледа нагоре и да не забелязва седналия в средата на миндера Юмер бей.
— Не мога да пия шербет, беим.
— Защо?
— Захранили са ме с винена попара и когато мога, пия вино вместо шербет.
— Хахаха… — засмя се Юмер бей. — Добре си изпроси вино, само че в конака няма. Ние, чедата на Аллах…
— В конака може да няма, ама за конака всичко има.
— Добре, добре го каза, Кукуряк ефенди! Юмер бей плесна с ръце. Перде-чаушът, който стоеше вън пред вратата, веднага се появи.
— Кажи да донесат вино за гостенина! Перде-чаушът без малко не ахна. Где се е чувало бей да черпи гяурин с вино и то в самия конак?
— … И пастърма за мезе — додаде аянинът. Кьосавият селянин не помръдваше от мястото си до вратата и все зяпаше нагоре.
— Хайде, седни, Кукуряк ефенди!
Селянинът приближи, към средата на стаята, подви крак и седна точно така, както Юмер бей бе навикнал да присяда в Дивана — с подвито коляно, готов веднага да скочи и да притича за нещо. Но сега беят не седеше тъй и затова малко се сепна от това съвпадение.
— Разкажи нещо весело, Кукуряк ефенди… Идваха тука разни хитър-Петровци, ама никак не можаха да ме развеселят. Започнах да си мисля вече, че вие, гяурите от този край, не можете да разкажете или пък не знаете нито един весел масал.
— А! Излъгали са те, беим! Можем, как да не можем да правим джумбуш с приказки. Ти само ни сложи на сита софра и приказките сами ще започнат да се сипят… Ти чувал ли си как нашият Хитър Петър измамил
