Кара Хасан благоразумно се отдалечи.
Юмер бей дори не попита дошлия знае ли много масали за Хитър Петър. Този човек беше предзнаменование за нещо лошо, Юмер бей почувствува това с усета си на царедворец, който е бил свидетел на не едно тайно убийство и на не един коварен удар в гърба. Не само очите — цялата фигура, раменете, превити напред в привидно покорство, и дори разкрачените крака говореха, че пред него стои човек, който няма своя мисъл, човек оръдие на чужди мисли.
— За какво идваш при мене? — неприязнено попита беят.
Няколко мига Вълю кехая напрегнато го гледаше в очите. И когато заговори, дрезгавият му глас превърна напевния шум на реката в глухо, подземно бучене.
— Дойдох, беим, да ти кажа как можеш да убиеш Тодор войвода.
Юмер бей с усилие се въздържа да не изкрещи: „Аз не убивам никога! Бей съм, аянин съм! Има кой да върши мръсната работа!“
Но странното вцепенение, което го завладя при пристигането на този гяур, сковаваше и устата му. Той не чуваше нищо друго освен еднообразното, внушаващо таен ужас бучене на реката. Като че този шум беше стократно умножен дрезгав глас — гласът на застаналия пред него българин.
— Не мога да ти обещая, беим, че жив ще хванеш Тодор войвода.
— Защо? — чу най-сетне и своя глас Юмер бей.
— Тъй… — рече и замълча издайникът. Юмер бей опита да се усмихне. Но само устните му се изкривиха.
— И … колко искаш?
— Две кесии злато.
Юмер бей разбра, че повече няма сили да продължи тоя разговор.
— Върви… върви разправи всичко на бюлюкбашията.
Ръката му правеше някакви неопределени движения, защото не м о ж е ш е да махне повелително на този човек.
Когато остана сам в кьошка, той с облекчение въздъхна. Така много му се искаше да забрави, че докато седи тук, на прохлада край реката в Балкана, някъде се крие оня войвода.
И си помисли: дано сега не се появи Бедрие ханъм с прозрачните си шалвари и с познатите, отдавна втръснали думи: „В стар съд храната е по-вкусна, Юмер, чуваш ли?“
Не чувам, никакви такива приказки не чувам, щеше да й отвърне той.
Но тогава къде ще намери забравата?
При младите циганки ли?
При оланите ли?
Или да започне да гълта берж.
(… топчета ы малки парчета
Да стане афионлия …
Малките черни топчета се появиха пред очите му. Но това щеше да бъде началото на края. Краят на всички пропаднали хора — лъжлив рай и бавна смърт. Само два пъти бе опитвал берж, знаеше колко приятно, но опасно забавление е това. Ала знаеше също, че ако не намери някаква опора, ако не се залови с нещо, което целия да го завладее, ще дойде оня миг, когато ще повика Кара Хасан и ще му нареди да донесат три топчета маджун.
Три.
С толкова се започва …
В БАЛКАНА
Да бяха човешките зъби едри и здрави като тесли, тогава с тях щяхме да се защищаваме.
Зъбите затракаха в устата на войводата.
И зъбите му се разклатиха. Чак от корените се клатят. Ръждясали тесли са това, ръждясали… И златни да бяха, пак щяха да ръждясат, макар да е казано, че златото ръжда не лови.
И златото лови ръжда, само че тя не се вижда. Но това всеки не може да разбере — то е от вътрешната а реч.
„Когато градината е заключена и изворът запечатан, каква полза от двете?“ — пита Дамаскин Студит още в началото на своето „Съкровище“.
Каква полза от това, че господин Жефарович е изровил от забвението българския герб? И той е заключен в една книга-градина.
Колко хора са видели тази книга?
Десетилетия ще минат, докато във всяко българско селище ще има поне по един, който да знае какъв е българският герб.
А изворът… изворът на някогашната българска слава е запечатан с девет турски печата. Мине не мине някоя година — и Антихриста се появява в образа на османлия. Останали без сили от глад и от жажда, нещастни човечета започват да викат: „Велик цар се яви на земята, елате всички да му се поклоним, елате да видите силата и властта на царството му, защото ще ви даде хляб и много вино, и живот, който ще ви хареса; подаръци и почести големи ще ви даде!“
Втурват се тогава гладните и жадните, ония, които не се надяват на себе си, а все разчитат на чуждото благоволение. И падат в краката на Антихриста, и започват да славословят, и молят: „Чухме, че си велик и причиняващ радост на робите си: заради това дойдохме да ти се поклоним, да ни нахраниш, че умираме от глад“. Тогава Антихриста, зарадван, че те така лесно признават властта му, им казва: „Елате да ви направя печат на дясната ръка и на челото“. И всички покорно протягат ръце и подлагат чела… А когато вече всичко е свършено, те, нещастниците, с голям глас — в един глас! — викват: „Ето, ние ти се поклонихме и ти ни подпечата, сега дай ни да ядем и да пием, че умираме от глад! Обърни смрадта в благовоние, защото се задушаваме! Нареди изворите да се напълнят с вода! Кажи на небето да пусне дъжд и земята да даде плода си! Прогони далече човекоядните зверове, всички ние в теб се надяваме да живеем!“ Но те още не знаят, че са излъгани, и когато Антихриста проговорва, не вярват на ушите си. „Откъде да ви дам аз хляб? — злорадно пита той. — Къде да ви намеря вино и вода? Земята не иска да дава плод, небето не иска да пуска дъжд, откъде да ви намеря хляб, за да ви дам? Да не би аз да съм бог, та да ви дам всичко това? Дайте ми ги вие на мене!“
Давайте сега, нещастници, вие, които повярвахте на Антихриста. Давайте му кръвта на изтощените си тела, давайте до последния свой дъх…
… докато има дъх в гърдите ви.
…а в моите няма.
Няма.
Господи, създай отново въздух! Умирам, господи, без въздух!
Ох…
От изохкването нещо се откъртва от гърдите на войводата и той пак поема нагоре по познатата козарска пътека.
Пак са се появили потераджиите. Целият Балкан се е вмирисал на вгранена лой.
Ето и първият чалмалия. Вика нещо, размахва ятагана. След него втори, трети… а войводата е само с еди нож в пояса. Ще убие с него първия, а втория? А третия?
В пояса му има още нещо… каква е тази кесия!
Злато!
Бързо развързва кесията и започва да сипе злато след себе си. Знае какво ще стане сега. Не един преследван хайдутин се е спасявал така.
За да може равномерно да сипва златото, той за капва ножа. С две ръце държи кесията и я тръска — за да бъде златната диря по-дълга.
Горе, на върха, той спира и започва да се смее.
Хахаха!
