О-хо-хо!
Хей, обрязани свини! Блъскайте се, ръфайте се един друг, гърлата си прегризвайте за златото на Тодор войвода! Ха тъй! И с ятаганите! С ятаганите, де! За една жълтица сте готови човек да убиете, а сега цели шепи можете да съберете. Чисто злато е това, от най-чистото. То вече не ми трябва. Само веднъж да се оттърва от вас, мръсни чалмалии! Не ми трябва никакво злато, ни дори най-чистото, много пъти пречиствано на огън. Тъй, на огън го пречистват. А теглилата пречистват човека. Не златото — теглилата …
И докато потераджиите се давят като кучета за неговото злато, той се спуска по отвъдния склон. Там има колибарско селище. Знае го, няколко пъти е нощувал, само че не може да си спомни името на ятака. Той беше ятак на дядо Кутю.
Никой не се вижда наоколо.
Няма ли тука хора, бре?
Къде сте се изпокрили?
Покрай разградените трънени плетища кококат кокошки. Мъртвило, истинско мъртвило. Ето там, при пещта за печене на сливи, са струпани цял куп празни кошници. Готвят се колибарите за сливобер.
Ами, сливобер. Два месеца — та и повече има дотогава. Кой знае за какво са им потрябвали тези кошници.
Полъхва ветрец и донася вонята на кучешка колиба.
Ала колкото и да се оглежда войводата, не може да види никаква кучешка колиба.
И изведнъж…
Издайник има тук!
Не успява да съобрази дори в коя посока да побегне. Този път не краката, а лактите на ръцете му го подсещат. И гърбът, който бързо се превива. Като дебел смок се промъква между върбовите кошници и намира гърлото на глинената пещ. Пепел лепне по ръцете му, по лицето му, прониква чак в ноздрите и в устата му. Но вече е вътре в пещта, свит на кравай…
Сега не могат го намери.
Никой не го видя.
Колко е прохладно в тази пещ … у-у-у. Чак усойно! Как така, в пещ е, пък усойно …
Тресе го. Зъбите му тракат от студ.
А не може дори ръцете си да събере и да разтрие пръсти, да се поразмърда, да му се разиграе кръвта. Остава му само да трака със зъби и да изрича в ума си молитви.
Нито една дума от молитва не се появява в съзнанието му.
Какво е това?
Оглупява ли?
Какво става с него?
Нещо се отприщва в мислите му, но това не са думи на молитва, а някакви объркани слова от кой знае кога слушана песен за болник, който обещава пред иконата на Христос, че ако оздравее, ще направи „на буйна вода камен мост, сред пусти гори — манастир“.
Пусти гори… та има ли по-пусти от горите на Тревненския Балкан. Тук някъде ще построи манастир. С бели стени, с черни калугери. Както в песента за Света гора…
Кой шета наоколо?
Какво става край пещта?
Той напрегнато се услушва. И долавя тихо шумолене.
Стъпки.
Силно замирисва на кучешка колиба.
Издайникът.
Измъкнал се от своята кучешка колиба и сега души наоколо…
И този път не умът, а тялото му, лактите решават какво да прави. Отначало единият лакът открива малка хлабина между кирпичите, с които е изградена пещта. После и другият лакът намира пролука.
С двата лакътя тихо рие дъното на пещта. Рие като къртица. Тънички са стените, бързо ще ги пробие. Само издайникът да не се сети да дойде от задната страна на пещта …
… Когато слънчевата светлина блесва в очите му, войводата замижава. Сега пък краката му решават какво да прави и той се понася нанякъде.
В гората, в гората, в най-гъстата гора!
Бяга с всички сили, клони дерат лицето му, но вече не чува никакви стъпки (на издайника!), чува само запъхтяното си дишане, но то не може да го издаде, защото вече го заобикалят тъмните стени на вековния лес…
… все по-тъмни.
Докато е бягал през гората, се е свечерило, но защо е станало толкова топло?
Много е топло, като през юлска нощ.
Топлината го кара да се отпусне. Едва-едва мъкне крака. Поясът му се размотава, влачи се по земята, остава зад него, но той няма никакво желание да се наведе и да го прибере. Не му трябва вече пояс. Кесия няма. Ножа той загуби някъде.
Ризата го стяга на врата. Душно, много е душно…
Поток ли шуми наблизо?
Да отиде сега и да се гмурне в някой вир, в някой от ония каменни вирове на малките планински реки, които са толкова прохладни през юлските нощи…
Какво чука?
Да не е клепало?
Да не би… вече някой друг да е построил „сред пуста гора манастир“?
Разбира се, че е клепало — толкова ясно бие.
Ей сега ще се белнат стените на черния манастир. Какво говори — как така чер манастир пък бели стени. Бели стени на бял манастир.
Ето ги там! Бели са, много са бели! Зад тях, в тях е заключена тишина … покой … Да стоиш с братята монаси в малката манастирска църквица и да пееш черна молитва — тихо, полека.
„Вземете моето иго върху си и се поучете, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си …“
Дрънкат кадилници, тихо напяват братята монаси.
Посвещават послушника Тодор. Постригват го в монашество. Както е по канона — „Последование Малая схими сиреч мандии“.
Пострижение в монашески чин пред стиховните стихири на Вечернята…
Игуменът — висок слаб старец, поучава коленичилия пред него послушник.
— Защо си дошъл, брате, при нас? Не е ли това от някаква нужда или от насилие?
Какво да му отговори?
Как да му каже, че вече е останал без сили от това преследване, че само тук, зад стените на манастира, може да се спаси от потераджиите и издайниците.
А старецът-игумен продължава да го разпитва.
Не, не го разпитва. Само му задава въпроси и не дочаква отговорите. Навярно е глух. Добре е, господи, че е глух, та не иска да му се отговаря. Игуменът си мисли, че послушникът отвръща така, както са го учили …
… както бяха учили даскал Тодора в Килифаревския манастир, когато бе решил да се покалугери. Два месеца го учиха — молитви, думите, които трябваше да бъдат казани при … как беше? Пострижение…, сиреч Малая схима.
Ето и поученията — игуменът го поучаваше:
— Ако, прочее, желаеш да бъдеш монах, преди всичко чисти себе си от всякаква сквернота на плътта и духа, имай смиреномъдрие, остави дързостта на житейския повик…
Ще я оставя! Ще оставя вече тая дързост, честний отче! Какво ми донесе тя? Само мъки. Не, отче, излъгах те. Тази дързост ме направи от даскал — хайдутин, а от хайдутин — войвода. Тя ме научи да играя хайдушко хоро. Чувал ли си за хайдушкото хоро? Когато хайдутите играят, цялата земя трепери — тежко- тежко, стъпка в стъпка, и като извикат „иху!“ — листи падат от дърветата, птичи гнезда се пропукват. Виж,
