види куршумите, трябва веднага да дойде в конака с толкова грошове, колкото отначало определиш за откуп. Нищо няма да разгласяваш открито. Чаушинът, като окачи куршумите, да рече само на оня, който пръв се появи по чаршията: ей, гяур, кажи на тогова да донесе на бея петстотин гроша, толкова струват куршумите, иначе беят ще помисли, че той иска да ги вземе без пари… Разбра ли, Юмер? Само че трябва да избереш много умен чаушин, като започне дюкяните от единия край на чаршията, та до другия, да не пропусне някой! Всеки ден — по един дюкян.
Юмер бей вървеше покрай дюкяните и дори не се опитваше да ги брои — къде ще преброиш толкова много дюкяни с прозорци, здраво заплетени от дебели железа и с тежки дъбови кепенци. Премяташе само през ума си чаршиите — две … четири… шест! За всеки ден от годината ще има по един дюкян. Така си правеше сметката Юмер бей, като минаваше покрай дюкяни, в които се криеха уплашени български еснафлии.
По едно време той се сепна, обърна се и не видя зад себе си Кара Хасан. Щеше да попита един от сеймените, които пълнеха тясната улица след него, но се сети, че сейменбашията и Назър ага са отишли да изведат байрактаря от хапсаната и навярно вече са там, където и той отиваше, на Дар агач.
Ето ти го и Дар агач.
Бесилката се виждаше отдалече и Юмер бей се удиви колко много хора са се струпали там.
Сами ли са дошли или са ги докарали?
Ако са дошли сами — добре е, страхът ги е довел, всеки от тях, като види как друг гяурин умира, ще се зарадва в себе си, че е още жив.
Ако са ги докарали насила — пак е добре. Страхът още по-здраво ще се вкорени в гяурите, защото, докато ги карат по пътя за дараджата, всеки ще се чувствува като осъден…
Сувариите бързо отвориха просека в навалицата, за да мине беят. А гавазите, отишли при бесилката по-рано от своя господар, бяха постлали една черга и наредили в средата възглавници.
Едва сега Юмер бей се сети, че нито веднъж не заповяда да доведат в конака заловения хайдутин, за да поговори с него. Все можеше да отдели един или поне половин сахат време. Може би щеше да чуе нещо, което не знаеше?
Всички хаирсъзи са едни — отговори си веднага той. Какво ще се разправя с него, щом и след като го гориха с червено желязо, не изказа къде може да се е скрил другият разбойнически главатар. Да увисне сега на дараджата и толкоз!
Назър ага посрещна бея и го отведе при постланата черга.
Кара Хасан стоеше до разбойника.
Дядо Кутю бе застанал под бесилката. Преди да го изведат от хапсаната, му свалиха букаите от краката и железата от шията. Само ръцете му бяха вързани със синджир. Калпака му остана във влажното подземие и белият му перчем се ветрееше като конска опашка — и костеният гребен беше паднал с калпака.
На врата му бяха окачили с ремък рендосана чамова дъска, на която с арабски букви пишеше нещо. Ако някой можеше да прочете и да преведе, дядо Кутю щеше да научи, че е обявен за най-главния размирник в санджака, унищожител на бейове и кадъни.
Палачите — двама френк-хисарски цигани, стояха зад него и чакаха знак да го хванат и да го окачат на въжето.
Беят кръстоса крака върху чергата, огледа се да види дали всичко наоколо е в ред и плесна с ръце.
Дядо Кутю разбра, че дойде неговото време. В същия миг, в който циганите посегнаха да го уловят за раменете, и той кръстоса крака като бея, само че под бесилката.
Циганите се объркаха, не знаеха какво да правят — въртяха глави ту към бея, ту към Кара Хасан, който бе застанал до бесилката.
Спешените суварии бяха така наредени в полукръг, че ограждаха бея и бюлюкбашията.
Назър ага почервеня целият. Обърна се и махна с ръка на сувариите, които бяха най-близо до него. Двамина веднага се спуснаха към бесилката.
Дядо Кутю държеше вързаните си отпред ръце така, че възелът от синджирите беше встрани и изчака мига, в който един от сувариите се надвеси над него, за да го хване под мишца.
Чу се тъп звук.
Суварията се свлече с разбито чело. Прерита два-три пъти и утихна. Умря.
— Шейтан! Дявол! — прошепна някой.
— Шейтан… — понесе се от уста на уста, Назър ага се развика:
— Махайте се оттам, че стрелям!
И извади от силяхлъка си пищовите.
Сувариите се пръснаха встрани, циганите-палачи избягаха и се скриха в тълпата, а Кара Хасан благоразумно притича и застана зад седналия аянин. Не беше сигурен в стрелбата на бюлюкбашията.
Единият пищов не хвана. Но другият изгърмя.
Дядо Кутю обаче в последния миг се наведе и когато димът се разнесе, всички видяха, че е още жив и че се усмихва.
Като се сдържаше с усилие да не избухне, Юмер бей язвително подхвърли:
— Нарочно ли направи тъй, бюлюкбаши, та да ме развеселиш?
— Ей сега, беим, ей сега ще го очистя!
— Стреляйте, бре! — извика беят на сувариите и сеймените, които не се сещаха даже пушките си да вдигнат за стрелба.
Дядо Кутю продължаваше едва забележимо да се усмихва.
Юмер бей усети, че в устата му става блудкаво. Идеше му да скочи, да побегне и повече да не се връща. И тук имаше кучешки вятър, кюпек юлдюрю, мръсен български вятър… Ето колко бавно, отвратително бавно сувариите изваждат пищови и запрягат кондаците на пушките си. И сеймените: и те вършат същото, даже още по-бавно!
Поиска му се да изкрещи, да разбере смълчаният народ наоколо, че той е господар на всичко, че ако желае… но какво друго може да желае сега освен по-скоро да свърши тоя дърт гяурин, по-скоро, по-скоро!
Пропукаха няколко пушки.
Изтрещяха няколко пищова.
Дядо Кутю и този път не помръдна — седеше все тъй, както отначалото, с изправен гръб. Само очите му бяха притворени.
— С ятаганите! — извика Назър ага и сувариите се втурнаха към бесилката.
Колко куршума бяха продупчили тялото на стария байрактар?
Колко ятагана го прободоха?
Той вече нищо не усещаше. Само един вик бушуваше в него — не вик на болка, а зов към тия, които го гледаха как умира: защо мълчите, братя?
— Чакайте! — скочи Юмер бей. — Не го убивайте! Жив го окачете на ченгел! На ченгел го окачете!
Назър ага притича и разбута сувариите. Сега само от едно се страхуваше — дано да не издъхне дъртият шейтанин, та поне накрая беят да остане доволен.
Сувариите се отдръпнаха и пак някой прошепна:
— Шейтан!
— Шейтан… - повториха след него другите.
Дядо Кутю, пронизан от десетина куршума, прободен от десетина ятагана, пак седеше с изправен гръб. Цялото му лице беше в кръв и перчемът му бе почервенял, очите му бяха плътно притворени, но гърбът, гърбът му бе изправен!
И отново пред Юмер бей ужасяващо бавно суварии и сеймени изпълняваха заповедта му-донесоха от най-близкия касапски дюкян голям железен ченгел — от ония, на които окачват цял одран вол. Циганите едва сега се появиха от тълпата, сръчно се метнаха на бесилката и завързаха ченгела.
— Вдигайте го! — по женски пискливо извика Юмер бей.
Назър ага отиде да помага на сувариите. Кара Хасан, за да не остане назад, притича от другата страна.
Няколко чифта ръце повдигнаха стария байрактар, а един от циганите с нож проби долната му челюст, за да може куката на ченгела по-лесно да влезе. А за да не се откачи тялото на байрактаря, прекараха едно
