— Ух, мари!
— Стига сте се задявали.
— Полудяхме, жени!
— С росица, с миризмица …
— С миризмица, с росица …
Слънцето скоро щеше да изгрее — стана по-тъмно. И може би затова виковете на жените се увеличаваха, диво зовяха за нещо нощното небе, което никога не дава ответ.
През целия ден Виша спа в къщи край огнището. Чуваше котешките стъпки на баба Тушана и кудкудяканията на кокошките в курника, усещаше как времето тече. Един невидим часовник, като оня с големите сребърни капаци, който някога баща й донесе от Стамбул, цъкаше над главата й — тихо, равномерно…
Не, не над главата й, а в самата нея.
Тиктиктик…
Металното гласче едва се чуваше, но то скъсяваше светлината на деня. Беше пладне. Тъкмо сега обаче започваше да умира денят и тя с тревога и с тайна радост очакваше първите звуци на свечеряването — звънът на стадата, които се прибират в къшлите по отсрещните планински склонове, познатото „кър-кър- къррр“ на кокошките, които се нагласят за сън в курника.
Баба Тушана нещо се щураше из двора. Влизаше от време на време в къщи, но не я будеше. Само заставаше над нея и нещо шепнеше.
Нека си шепне. На Виша вече й е все едно — дали я омагьосва, или пък разваля чуждите магии.
(… ето как се правят някои магии за любов: улавят прилеп, заколват го със сребърна пара, зашиват го в дрехата си, за да примамват хората към себе си. Момите правят това, за да ги залюбват ергените. Или още: гледат скришом да закачат дрехата на момъка с ноктите на прилепа, та да не може той да се отърве от тази, която го е закачила.
Има и магии за вреда. И те са записани от досетливи люде. „Комуто ще правят магия за вреда, измерват му боя и стъпалото с черен конец, взет от черни нищелки. Този конец навързват на десет възли. Подир това вземат пръст от гроб, четиридесет зърна черен пипер, три червея и опечени черва от таралеж. Всичко това събират в гърне, което поставят на огнище, гдето всяка сутрин кладат огън, за да го приличат. В друго гърне турят жив таралеж и го прихлупват с похлупак, като го превързват с червена шамия. Гърнето така завързано и затулено се заравя под огнището в къщата на тогова, комуто ще се прави магията и той започва да съхне и вехне, докато умре някой ден …“)
Никакви магии не могат я уплаши. Ще стои до н его, ще му дава да пие от зелената стомна, ще слага ръка на челото му… да оздравее, по-скоро да оздравее!
Тиктиктик…
Кър-кър-къррр.
— Ух! Къде се завираш там, проклетийо!
Баба Тушана се караше на кокошките. Те всичките до една бяха черни. И петлите бяха черни. Магьоснически кокошки. С кръвта им правеше магии…
Тиктиктик…
Гърбът на знахарката затули за малко отвора на открехнатата врата. После изчезна. Нещо тракна. Навярно е взела копачката. Ей сега ще изчезне в гората за билки.
Копачката. Да копае.
Но има още една копачка. По-голямата. Горе, на тавана. Тъкмо с нея Виша ще отиде при онази пещера …
Като в сън тя стана и подири с очи отвора към ниския таван.
Силна болка пристягаше главата му.
От виното ще е. Що ли му трябваше да изпива цяла паница вино! Ама и онази кръчмарка си я бива. Веднага се разбраха. Той остана да си пие виното, а тя изчезна … към планината.
Къде са двамата търговци-кърджии?
Няма ги!
Бягай, войводо! Бягай, даскал Тодоре! Ако са те издали, няма да те спасят дрехите на билюкбашия.
Хайде де! Какво се мотаеш?
Нещо дрънчи. Нещо става наоколо.
Ей, кой си ти?
Какво е това?
Медникът с връшника отгоре! Не може да бъде! Кога е успяла да го изкопае и да го донесе?
— Кръчмарке! Кръчмарке! Никой не се обажда.
— Кръчмарю!
И сега никой …
Войводата се наклони от одъра и отмести връшника. Блеснаха жълтици, но и друго привлече погледа му — коженият вързоп, който бе прикътан във вдлъбнатината на връшника.
Книгата и тефтерите… как бе забравил за тях!
(… поп Маню го научи да чете и да пише. Една излъскана говежда плешка, която дядо Стоян бе приготвил за внука си, служеше и за писане, и за смятане. С такива плешки в ръка и с торбички през рамо всяка сутрин десет-дванадесет момчета отиваха в дома на поп Маня, в неговата „килия“. Там ги очакваше винаги намръщеният поп с тънка тояжка в ръка. Тази тояга беше част от науката. Той казваше, че пръчката е излязла от божия рай — там, гдето удари тя, трендафил цъфва. И трендафилът често цъфтеше по гърбовете на момчетата, та и по-надолу, така че от трендафиловите цветове те можеха само да стоят на колене… А пачите пера скърцаха по говеждите плешки — изписваха буквите „като изографи“, както им се подиграваше поп Маню. Сам учителят пишеше с орлово перо, което изваждаше от един малък дишт. Поп Маню имаше свой особен, даскалски силяхлък — с два довита4, от които единия метална мастилница за носене в пояс с място за малкият, бе за черно мастило от шикалки, а другият-за златно писмо. За орлово перо и за дивит замечта оттогава гладното за наука колибарче, и кой знае, може би за да ги завоюва, оплете целия си живот… Неделен ден гъските край тревненската река тревожно пищяха — „даскалчетата“ ги скубеха, за да се явят в понеделник пред учителя си с нови пера, които самият той им подрязваше. А в това време Тодорчо мислено пълзеше по скалите над родните си колиби, за да улови жив орел. Другояче не можеше. Трябваше да улови жив орел, да го оскубе и да има пера за цяла година!
Ето, този тефтер, с черната кожена подвързия, той си купи, когато стана четец в тревненската църква „Архангел Михаил“. И когато за пръв път си пусна брада …
(… в ръкописната тревненска история е отделено място и за брадите: „Мъжете в Трявна освен долната част на главата си, бръснели си и брадите. Брада са носели само старите хора, които нямали вече деца и на които е казано вече дядо. Но и такива стари не били задължени да си оставят бради, оставянето на бради зависело от волята на стопанина й… с церемония, защото се считало «бужо лицо». Който ще си оставя брадата, повиква няколко брадати старци в дома си или в някой кръчмарски дуген, почерпва ги с вино или ракия, целува на всичките ръка и им съобщава намерението си, че ще си оставя брада. Старците му дават съвети, че той не трябва да прави вече алъш-вериш, трябва да се хвали с брадата си, ако има, да ходи винаги в черква и др. И тогава те, старците, от своя страна му целуват ръка и му честитят брадата с думите: «Честито ти лице!». Само така оставена брада се считала за свещена…“)
Едната му ръка мачкаше тефтера, а другата — брадата. Беше си пуснал брада, без да пита когото и да било, въпреки че отдавна вече не е църковен четец.
За какво тогава хвана гората? И тук ли да мисли какво щял да каже тоя или оня?
Ще си остави брада, дълга до коленете. Ще спира колибарите по дърварските, пътеки и ще кара с нож в ръка да му честитят брадата с ония думи:
— Честито ти лице, даскал Тодоре!
— Честито ти лице, войводо!
А той само ще ръмжи по някоя дума в отговор, защото знае, че те още при първия завой на пътеката ще плюят и ще го псуват. Неведнъж беше се удивлявал той на какви ниски дела е способна човешката порода. Защото, ако страхливите си остават винаги страхливи, тогава всичко ще е наред — само ония,
