История на балканските народи. Том 1 ((1352–1878))

ПРЕДГОВОР КЪМ ВТОРОТО ИЗДАНИЕ

Досега разпространените от Издателство „Парадигма“ три тома по история на балканските народи, на които съм автор, съответстват на три периода от балканската история: 1. От османското нашествие на Балканите до края на Първата световна война, 2. От 1918 г. до 1945 г. и 3. От 1945 г. до 1990 г. Те вече са изчерпани или са на изчерпване. Това е главният мотив да се пристъпи към подготовката на настоящото второ издание.

Но не е само това. Първият том обхваща много дълъг период, наситен с много събития, които трудно се побират в една само книга. Затова второто издание посвещава на този период два тома — един за времето от османското нашествие на Балканите до Източната криза от 1875–1878 г. и друг за времето от Берлинския конгрес през 1878 г. до края на Първата световна война през 1918 г. Материята се разгръща по-детайлно, включват се нови данни и обяснения, докато в първата версия на книгата събитията са представени по- сгъстено. Това всъщност е новото, което второто издание предлага на читателите. Освен това има нови трудове по история на Балканите, в това число на чуждестранни учени, преведени на български език1, които се имат предвид при интерпретацията на събитията.

Промяна има в подзаглавието на първия том — вместо „От османското нашествие на Балканите до Берлинския конгрес“ става „(13522–1878)“ По този начин подзаглавието на този том се хармонизира с подзаглавията на следващите томове, в които не се споменават събития, а само години, поставени в скоби.

2 юни 2005 г.

Авторът

ПОД ЧУЖДА ВЛАСТ МЕЖДУ ОРИЕНТА И ЕВРОПА (XIV–XVIII)

1. ОСМАНСКОТО НАШЕСТВИЕ НА БАЛКАНИТЕ

Навечерие

Политическата карта на Балканите винаги е била изключително пъстра. Полуостровът е сравнително малък, а на негова територия творят история много народи и държави, малки и големи. Древността „дарява“ Европейския югоизток с Елада и редица нетрайни държавни образувания. След това народите от този район неведнъж са „обединявани“ в рамките на големи империи — тази на Александър Македонски, Римската, Византия. Средновековието разнообразява балканската политическа карта с няколко славянски държави (България, Сърбия, Хърватия, Босна), непрестанно воюващи с Византия, Венеция, Унгария или помежду си за свое място на Балканския полуостров. През XIV век от изток изгрява звездата на нова държава, османската, която става империя и трайно се настанява в земите на балканските народи. В същото време в Средна Европа израства друга империя, Австрийската, която прегражда пътя на османците на запад и започва своята „балканизация“. В Адриатика и Средиземноморието пък в продължение на няколко века доминира морската колониална империя Венеция, която дели мегдан с другите две „балканизирани“ или „балканизиращи“ се империи, Османската и Австрийската. И така продължава до новото време, което ще „отгледа“ модерни нации и национални държави, та ще възникне днешното положение на многонационалност и многодържавие.

Всъщност Балканският полуостров е територия, на която от векове си дават среща Изтокът и Западът, Ориентът и Европа. Особено място в случая заема османската инвазия на Балканите, започнала през средата на XIV век и постигнала блестящ успех през следващите два века. А това значи ликвидиране на средновековните балкански държави, значително разместване на човешки маси, промени в държавно- политическия статут, в живота, бита и културата на балканските народи. И не само това, а непосредствено пряко съприкосновение на Османската империя, идваща от Изтока, с Европа отвъд Балканите. Защото по едно време султанът заплашва, че армията му скоро ще излезе на река Рейн.

Три са основните фактори, от които се определя успехът на османското нашествие в Европа. Първо, състоянието на османската държава, нейната жизнена сила и настъпателна мощ. Второ, състоянието на Византия и другите средновековни балкански държави, тяхната способност или неспособност да спрат нашественика и да се защитят. Трето, състоянието на Европа, нейната организация или дезорганизация, възможност или невъзможност за отблъскване на неканения източен гост.

Османската държава

Тя възниква в Западна Мала Азия в самия край на XIII век. Нейният основател Осман и неговите наследници обединяват разпръснатите мюсюлмански бейлици там. Те се опират на извиращите от Азия номадски племена. През 1301 г. току-що появилата се на сцената нова държава разгромява една византийска войска — първа заявка за отвоюване на Мала Азия от византийците. През първата половина на XIV век до голяма степен османците постигат това, като достигат до Мраморно море. Още по това време османската държава става сериозна военна заплаха за Византия, Балканите и Европа. Тя вече обединява многобройните мюсюлмански владения (бейлици) в Мала Азия в единен държавен организъм, който разполага със значителен човешки потенциал, а има и свой военен елит от борци за „правата“ вяра — гази. И бързо се превръща в империя с огромна настъпателна мощ, която се устремява от Мала Азия през Балканите към Средна и Западна Европа. Кой да я спре?

Византия и средновековните балкански държави

Трябва да я спрат тези, които са първи на удара. През XIII–XIV век те обаче са в състояние на разпад. Византия изживява тежка вътрешна криза: отслабване на централната власт, нарастване мощта и влиянието на провинциалната поземлена аристокрация, социално и класово напрежение, корумпиран държавен апарат, династични борби и граждански войни. В крайна сметка империята се разпада на части, Мала Азия бързо е загубена, а в Цариград и Източна Тракия водят борба помежду си династиите на Кантакузините и Палеолозите. Скоро от Византия не ще остане нищо друго освен Константинопол. Сръбското кралство, доскоро могъща държава върху цялата средна и южна част на полуострова, в това число Епир, Тесалия и Беломорието, след смъртта на Стефан Душан (1355 г.) се разпада на отделни владения със самостоятелни владетели начело — Вълкашин, Углеша, Йоан Драгаш, Вук Бранкович, Никола Алтоманович, Балшичи, княз Лазар и др. Българската средновековна държава също се дели на части — Търновско царство, Видинско царство, Добруджанско царство. След временния възход при Бан Твърдко I (1353–1391) и средновековна Босна пропада. Средновековната хърватска държава отдавна е станала част от Унгария (по силата на Хърватско-унгарската уния от 1102 г.), там цари атмосфера на феодални междуособици и анархия.

И така в навечерието и в началния етап на османската инвазия на Балканите функционират множество малки и немощни държавни образувания, които взаимно се изтощават в междуособни борби, а териториите им често менят очертанията и владетелите си. При това тия последните влизат в разни съюзи и комбинации едни против други, като търсят подкрепа за своите начинания срещу съседите си в лицето и на новите пришълци, османлиите. В същото това време основната маса от населението, селяните, се намират в зависимост от феодалите, като са обременени с тежки данъци и повинности. При общата анархия и неразбория без сериозна държавно обединителна организация и сила те не могат да станат бариера срещу османското проникване в земите им.

Балканското общество през XIV век е във време на феодална раздробеност. Централизмът като принцип на държавно строителство и обществена организация е в тотална криза, която се развива с ускорен темп и