феодални господари на обширни области — Крали Марко (Прилеп), деспот Константин (Кюстендил, Петрич, Струмица, Щип,) Богдан Жупан (на север от Солун) и др., да станат васали на османската държава. Византийският император и българският цар (Иван Шишман) също признават суверенитета на османците. За едно десетилетие след Черноменската битка османската експанзия стига до София, Югозападна Македония, Албания и владенията на сръбския княз Лазар.
Битката на Косово поле. Падане на България под османска власт
Решителен опит за спиране на османското нашествие представлява съюзът между сръбския княз Лазар и босненския крал Твърдко. През 1387 г. обединените сили на техните войски нанасят голямо поражение на османците при Плочник на р. Топлица, което сериозно окуражава балканските владетели. Основавайки се на тази християнска победа, и българският цар Иван Шишман отхвърля васалната си зависимост към османската държава. С това османските завоевания на Балканите се поставят под съмнение. Но съотношението на силите си остава в полза на завоевателите. През 1388 г. те предприемат поход на север от Стара планина, като слагат ръка върху Добруджа и част от владенията на Иван Шишман, при което българският цар отново потвърждава васалната си зависимост. Осигурил си по този начин северния фланг, султан Мурад предприема нов поход срещу Сърбия и Босна. Решителната битка между християнските и османските войски се разиграва през юни 1389 г. на историческото Косово поле. Изходът от боя дълго време остава неясен. Сръбският велможа Милош Обилич се промъква в шатрата на Мурад и го убива. Османското командване се поема от престолонаследника Баязид, който повежда османските войски в атака и печели блестяща победа. Княз Лазар загива, а неговият наследник Стефан Лазаревич се признава за васал на новия султан Баязид (1389–1402).
Косовската битка решава съдбата и на Търновското българско царство. През 1393 г. след тежки боеве пада Търново, а Иван Шишман е пленен. Една година по-късно Баязид се отправя на север срещу влашкия войвода Мирчо Стари, завзел междувременно през 1390 г. Силистра и Добруджа. В станалата битка при Ровине (1394 г.) обаче Мирчо разбива войските на Баязид, при което загиват като османски васали деспот Константин и Крали Марко, взели участие в сражението на страната на османците.
Разгромът на Сърбия и Босна, падането на България и появата на нашественика на север от Дунав предизвикват тревога в Средна Европа. През 1396 г. започва нов кръстоносен поход начело с унгарския крал Сигизмунд. Към кръстоносните войски, съставени от унгарци, немци и рицари от Полша и Франция, се присъединява и видинският цар Иван Срацимир. Но и този опит за спиране на османското нашествие завършва неуспешно. В станалата битка край Никопол Баязидовите еничари нанасят тежко поражение на рицарите на Сигизмунд, след което османците слагат край на Видинското българско царство. Иван Срацимир е отведен в Мала Азия като пленник, а влашкият войвода Мирчо Стари се признава за васал на Баязид.
Походът на Владислав II Ягело и Балканите
В началото на XV век устремът на османските завоевания временно е спрян от монголите на Тамерлан. В битката при Анкара през 1402 г. османската войска е разбита, а Баязид — пленен. Мала Азия е почти напълно овладяна от монголите, а османската държава се разделя на 3 части. Започва ожесточена борба между Баязидовите синове за престола, която трае близо две десетилетия. Това дава възможност на някои балкански владетели да се окопитят. Сръбският княз Стефан Лазаревич, взел участие в битката при Анкара като османски васал, се завръща в Сърбия с титлата деспот, получена от византийския император в Цариград. Станала деспотство и оставена временно от османските набези, Сърбия укрепва и дори разширява владенията си. Влашкият войвода Мирчо Стари също отхвърля васалната си зависимост към османците. Опити за отхвърляне на османското господство правят и някои други първенци на Балканите: въстание на Константин и Фружин в България, съпротива на албанските феодали срещу османските набези и пр.
Обаче и този път феодалните владетели на Балканите не обединяват силите си, като остават да действат всеки за себе си. А междуособиците в османската държава скоро се преодоляват. Останал единствен претендент за престола, султан Мехмед (1413–1421) постепенно възстановява империята: завладяване на малоазиатските бейлици, връщане на Сърбия и Влашко във васално положение, установяване на османското господство в Албания и пр. Следващият султан Мурад II (1421–1451) продължава започнатите завоевания с нова сила: опустошителни набези в Пелопонес, потушаване на въстаническото движение на албанските феодали (1432–1435), поход в Сърбия, превземане на Смедерево и ликвидиране на Сръбския деспотат (1459), грабителски походи в Южна Унгария и Трансилвания. Османската опасност отново стига до Средна Европа.
Това заставя феодалните владетели в някои страни да помислят за нов кръстоносен поход. Начело на голяма войска през 1443 г. полско-унгарският крал Владислав II Ягело потегля срещу османците. И веднага към европейските войски се присъединяват с войските си трансилванският войвода Ян Хуниади, сръбският деспот Георги Бранкович и влашкият войвода Влад Дракул. Кръстоносците минават Дунав и достигат до Ниш. В станалото тук сражение войските на Мурад II са разбити. Възползвайки се от това, Георги Кастриоти Скендербег начело на един албански отряд напуска войската на Мурад и се отправя за Албания, започвайки въстание. Пелопонеският деспот Константин Палеолог също вдига въстание и отвоюва Средна и Северна Гърция. Възстановява се сръбското деспотство като буфер между Унгария и османците. А армията на Владислав II Ягело превзема София и настъпва на югоизток. При Траянови врата (Момин проход) обаче тя е спряна от яки укрепления и многобройна османска войска, командвана от самия султан Мурад II.
На следващата година кръстоносците продължават похода си, като се насочват покрай Дунав към Варна, с намерение оттам да достигнат Цариград. Но Мурад II събира значителна войска и с генуезки кораби я прехвърля на българския черноморски бряг. В станалата през ноември 1444 г. решителна битка при Варна османските войски постигат голяма победа: кръстоносната армия е разгромена, Владислав II Ягело (получил името Варненчик) пада убит, а войводата Ян Хуниади успява да избяга към Трансилвания. Надеждите за прогонване на османците от Европа отново рухват.
Завземане на Цариград и завършване на османските завоевания на Балканите
Османските завоеватели отдавна си поставят за цел овладяването на Цариград. Още султан Баязид строи на анадолския бряг при най-тясната част на Босфора крепост (Анадолу-хисар) и през 1398 г. обсажда града, но не може да го блокира по море и снема обсадата. Мурад II през 1422 г. също започва обсада, но яките стени на византийската столица издържат огъня на артилерията и пристъпа на еничарите. През 1451 г. османският престол се заема от Мехмед II Фатих, чиято първа задача става овладяването на Цариград. За целта той строи втора крепост (Румели-хисар), струпва 100-хилядна войска с много кораби и стеснява обръча. На 29 май 1453 г. османската артилерия пробива стените на града, след което византийската защита бързо рухва. Огромна османска лавина залива всичко: три дни на грабеж и погроми, по време на които загиват значителна част от населението на града и много паметници на изкуството и културата, библиотеки, храмове, дворци, мозайки, стенописи и пр. След всичко това Цариград става столица на Османската империя.
Завладяването на Цариград има важно значение за съдбата на Балканите. С превземането на този първостепенен военностратегически и стопански център Османската империя си осигурява благоприятни условия за нови завоевания. През втората половина на XV век почти целият Балкански полуостров е овладян от османските нашественици. През 1459 г. войските на Мехмед II овладяват столицата на сръбското деспотство Смедерево, с което окончателно се слага край на средновековната сръбска държава. По същото време османски войски нахлуват в Пелопонес. През 1460 г. и Гърция, с изключение само на някои крайбрежни градове, окончателно минава под османска власт. Малко по-късно, през 1463 г. е ликвидирана Босна, а през 1482 г. последните остатъци от областта Херцеговина губят своята самостоятелност. Такава е съдбата и на Албания: продължилата няколко десетилетия борба на албанските феодали за независимост, организирана от Скендербег, към края ва XV век завършва с налагане на османското господство. След сломяване на албанската съпротива идва редът и на Черна гора — през 1499 г. и тя става османски санджак. След многобройни усилия за спасяване на независимостта си Влахия, а след това и Молдова също
