свои въоръжени сили, с които да се противопостави на съседните държави, когато се опитват да заграбват албански територии. Скоро тези сили ще влязат в действие в защита на Албания от домогванията на Черна гора, както и в защита на албанската автономия срещу стремежите на Портата и по-нататък да държи Албания под своя власт.
Обявеното със Санстефанския договор решение на Източната криза не отговаря и на интересите на Англия, Австро-Унгария и другите западноевропейски държави. И веднага започва кампания за ревизия на Санстефанския договор. Срещу Русия се формира едва ли не англо-австрийски съюз, една европейска коалиция, на която тя не може да се противопостави. Стига се до свикване на Берлински конгрес, който изработва нов договор: България се разделя на княжество със столица София и Румелия със столица Пловдив, а Македония, Източна и Западна Тракия се връщат на Турция; От Княжество България се отнемат Пирот и Враня, дадени на Сърбия, и Мангалия, която отива в пределите на Румъния; потвърждава се независимостта на Румъния, Сърбия и Черна гора, но се връща Новопазарският санджак на Турция. Австро- Унгария получава мандат да окупира Босна и Херцеговина; Англия пък окупира о. Кипър; Препоръчва се на Портата да отстъпи част от Епир и Тесалия на Гърция, по споразумение с гръцкото правителство. Оставя се на Портата да приложи Органическия правилник за остров Крит от 1868 г. и да изработи подобни правилници и задругите европейски владения (Македония, Албания, гръцките области).
Така Берлинският конгрес създава едно държавно-териториално статукво на Балканите, което не държи сметка за националните стремежи на балканските народи. В резултат на това противоречията между балканските държави и народи, от една страна, и османска Турция, от друга, не се изчерпват. Националното движение на балканското население от Европейска Турция за освобождение и национално обединение продължава с нова сила. Нарастват, от друга страна, противоречията и между самите балкански държави. Въпросът за окончателната подялба на османското „наследство“ остава и се решава при условия на засилващи се националистически и мегаломански настроения. Не се преодоляват противоречията и между великите сили. Всъщност Източната криза не слиза от сцената, а Балканският полуостров се зарежда с нови противоречия и поводи за конфликти.
ОБЩА РАВНОСМЕТКА (вместо заключение)
Най-сумарно погледнато, историческото развитие на Балканите показва наличието на две основни „държавотворни“ тенденции — глобализъм и антиглобализъм, обединяване и разединяване. Векове наред Балканите се обединяват в границите на големи чужди империи — Римска, Византийска, Османска, Хабсбургска. Същевременно векове наред на Балканите са се развивали и по-малки, собствено балкански държавни творения — България, Сърбия, Хърватия, Босна, Влахия и пр.
През последните два-три века отграничаването между народите се осъществява на национална база — наред с държавата, религията и църквата голямо значение придобиват етническият произход, езикът, националното съзнание и самочувствие. Ражда се националната идея, която руши чуждите империи и „отглежда“ модерни балкански нации и държави. С други думи, глобализмът, осъществяван от империите въз основа на потисничеството и господството на едни над други, търпи пълно поражение, тържествува неговият антипод — балканската многонационалност и многодържавие.
Но и това положение не задоволява: наред с „доброто“ националната идея ражда и „злото“ — великодържавие, национализъм и хегемонизъм като държавна политика, човешко мислене и поведение, противопоставяне на народите и държавите едни на други. Крайният резултат е онова нерадостно положение, което историята регистрира през последните стотина години — малки национални държави с големи амбиции, затворени в себе си и скарани помежду си, междуособни конфликти, войни и етнически чистки, национални стереотипи, омрази и предразсъдъци. Историята не може да дава зелена светлина на подобно „зло“.
Пита се тогава накъде по-нататък? Нашият отговор е: отново към глобализация (или по-скоро интеграция), но не на основата на потисничеството и господството на едни над други, на основата на великодържавието, национализма и хегемонията, а на основата на свободата и демокрацията и еднаквото право на всеки да бъде такъв, какъвто сам се определи, на основата на взаимното приемане, признаване и зачитане на еднакво валидни за всички национални и човешки права и задължения.
Информация за текста
© 2001 Кръстьо Манчев
Сканиране, разпознаване и редакция: FreeKnowledge, 2008
Публикация:
Кръстьо Манчев. История на балканските народи. Том 1 (1352–1878)
Второ издание
София, 2006
Свалено от „Моята библиотека“ [http://chitanka.info/text/5818]
Последна редакция: 2008-04-01 10:22:34
1
Грънчаров, Ст. Балканският свят. Идеи за държавност, национализми и развития до края на Първата световна война, Издателство „Дамян Яков“, София, 2001, 645 страници; Кастелан, Ж. История на Балканите XIV–XX век. Превод от френски език Лиляна Цанева. Издателска къща „Хермес“, Пловдив 2002, 671 страници; Йелавич, Б. История на Балканите, XVIII–XIX век, том I, 409 страници, XX век том II, 470 страници. Превод от английски език Мирела Христова, Издателство „АМАТ — АХ“, София, 2003; Глени, М. Балканите 1804–1999. Национализъм, войни и Великите сили. Превод от английски език Светлана Лекова. Издателство „Рива“, София, 2004, 624 страници.
2
С превземането на крепостта Цимпе на Галиполския полуостров през 1352 г. започва османското нашествие на Балканите.
3
Ст. Грънчаров, Балканският свят, с. 302.
