на Балканите да се резервира за руското влияние. Подкрепяйки въстанията на балканските славяни, руската дипломация от своя страна също се стреми да избегне евентуален конфликт с Австро-Унгария. Така възникват предпоставки за австро-руско „сътрудничество“, което на практика се превръща в задължение двете съперници да не действат самостоятелно.
През август 1875 г. руската дипломация предлага Австро-Унгария и Русия съвместно да се застъпят на въстаналите области (Босна и Херцеговина) да се предостави автономия. Австро-Унгария обаче не приема тези внушения. Вместо това в края на 1875 и началото на 1876 г. със съгласието и на другите сили тя излиза с проект за ограничени реформи: освобождаване на селяните от данъци за изтеклите една-две години, амнистия, нормална мирна работа, възстановяване на разрушените жилища за сметка на Портата и пр. Под натиска на Австро-Унгария и Русия султанското правителство издава редица реформени актове, с които отново потвърждава равноправие между мюсюлмани и християни, равенство пред законите и пр. Ръководителите на босненско-херцеговинското въстание обаче отхвърлят всички проекти и „реформи“ — те искат свобода и свое собствено управление, изтегляне на турските войски, разоръжаване на мюсюлманското население, получаване на земя в собственост.
Следващата акция на великите сили е съгласуването на една колективна нота до Портата с искане да проведе реформи в Босна и Херцеговина (януари 1876 п). Предлага се между другото събираните в областта данъци да се изразходват само за нейни нужди. Иска се освен това съставяне на специална комисия от босненски християни и мюсюлмани (по равен брой), която да контролира осъществяването на въпросните реформи. В своя отговор (11 февруари 1876 г.) султанското правителство заявява съгласието си да проведе предлаганите реформи, но не приема искането данъците от Босна и Херцеговина да се изразходват само за нуждите на босненско-херцеговинското население. Същевременно Портата прави опит със силови действия да реши кризата — през първите месеци на 1876 г. султанска армия предприема наказателни операции във въстаническите райони, но освен предизвикващи възмущение изстъпления и жестокости друго не може да постигне.
След неуспеха на тази акция през май 1876 г. се срещат ръководителите на руската, австро-унгарската и германската дипломация в Берлин. Исканията на Русия задаване автономия на славянските области на Балканите се отхвърлят от Австро-Унгария и Германия. Изработва се т.нар. Берлински меморандум, с който отново се предлагат ограничени реформи в Босна и Херцеговина. Междувременно Априлското въстание в България бива потушено с големи жестокости. Окуражена от Англия, Портата отхвърля меморандума. Възниква мощно световно движение против турските зверства, а Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза се задълбочава.
Сръбско-черногорско-турската война от 1876 г.
През лятото на 1875 г., когато избухва въстанието в Босна и Херцеговина, Сърбия се намира пред избори. Развивайки предизборната борба под лозунга за оказване на подкрепа на босненско- херцеговинското въстание, либералите спечелват изборите. Новият либерален кабинет обаче се озовава в трудно положение: цялата общественост настоява за активна политика за оказване на военна помощ на въстаниците, а Сърбия е неподготвена. При това великите сили, особено Австро-Унгария, държат за ненамеса, а княз Милан Обренович проявява колебание. Вместо война с Османската империя, което иска народът, той пристъпва към либерално-демократични реформи (разширяване на самоуправлението на общините, ограничаване цензурата и полицейския произвол и пр.), с които ангажира вниманието на политическите сили към вътрешните проблеми на страната. Но това не помага: демократизацията на политическия живот още повече активизира движението за намеса на Сърбия.
Народът, църквата и политическите партии настояват за оказване на помощ на босненското въстание, в това число и с цената на война с Османската империя.
На такава позиция е и Народната скупщина. През септември 1875 г. тя заседава в Крагуевац и взема следните решения: 1. За подпомагане на въстанието и за военната подготовка на Сърбия да се сключи външен заем от 36 млн. динара; 2. Парламентарна комисия да контролира правителството при сключването на заема и неговото усвояване; 3. В случай на война чиновническите заплати и пенсиите да не бъдат по- високи от 120 динара месечно. Князът е против тези решения, не присъства на заседанията на Скупщината и уволнява правителството. Новото правителство на Любомир Калевич, макар и прекалено миролюбиво, също смята войната за неизбежна. То проучва обстановката и установява, че освен Черна гора никоя друга държава не подкрепя Сърбия. Всички политически групировки в страната обаче се определят в полза на войната, а либералите обясняват, че в случай на ненамеса Австро-Унгария ще се настани в Босна. „Сега или никога“ — това е техният лозунг. И в крайна сметка през пролетта на 1876 г. и княз Милан решава да пробва силите си на бойното поле. На власт отново са повикани либералите, подписват се съюзен договор и военна конвенция с Черна гора (юни 1876 г.) и с писмо на княз Милан до великия везир се иска Портата да повери управлението на Босна и Херцеговина на Сърбия. Без да дочака отговора на това писмо, на 30 юни 1876 г. Сърбия обявява война на Турция. Два дни по-късно това прави и Черна гора.
Сръбско-черногорската война срещу Турция се посреща с въодушевление не само от въстаниците в Босна и Херцеговина, но и сред други народи. Веднага започва прииждането на доброволци в Сърбия. Още в навечерието на войната тук пристига руският генерал Черняев и заема поста главнокомандващ сръбските войски. В редовете на сръбската армия се сражават около 4 хиляди руски доброволци. Българската емиграция трескаво се заема да изпрати цяла дивизия в помощ на Сърбия. До септември 1876 г. числото на българските доброволци в сръбската армия достига около 2500 души.
Въпреки общия патриотичен подем войната се развива неблагоприятно за Сърбия. Нейната „народна войска“, която има характер повече на опълчение, отколкото на редовна армия, се оказва на твърде ниско ниво — лоша подготовка, старо и негодно оръжие, бездарно командване. На бойното поле Сърбия изкарва 123-хилядна войска срещу 133 хиляди редовен османски аскер, 20 хиляди башибозук и 25 хиляди в резерва. Сръбското командване мисли да настъпва по направлението Ниш—Бела паланка—Пирот и по направлението Зайчар—Кула—Видин, но турската армия взема инициативата, завладява Зайчар, Княжевац, Алексинац и се насочва по долината на р. Морава. Става решително сражение при Дюнис, спечелено от Турция. Наистина черногорските войски и херцеговинските въстаници нанасят няколко поражения на действащите срещу тях турски войски, но положението не се променя: Сърбия е изправена пред военен погром, пътят на турците към Белград остава открит. Намесва се обаче Русия: в края на октомври 1876 г. Портата получава руски ултиматум, прекратява настъплението и сключва примирие със Сърбия.
Цариградска конференция
Със Сръбско-черногорско-турската война Източната криза навлиза в нов етап на развитие. Войната изостря противоречията между Русия и Австро-Унгария: първата се ангажира в подкрепа на балканските славяни, а втората подготвя условията за завземане на Босна и Херцеговина. И двете обаче на желаят военен конфликт помежду си, всяка се стреми да неутрализира съперника си или ако това не се постигне, то да се издействат предимства в случай на евентуална подялба на османското „наследство“. Политиката на компромис и споразумение надделява и през юли 1876 г. се организира среща между руския и австро- унгарския император в Райхщадския замък в Чехия. Постига се споразумение, макар и в неопределена форма, според което в случай на поражение на Турция и подялба на нейните балкански владения Сърбия да се разшири към р. Дрина, Черна гора да получи Източна Херцеговина, Австро-Унгария да анексира останалата част от Босна и Херцеговина, България и Албания да се организират като автономни държави, Тесалия и Крит да се присъединят към Гърция, Бесарабия да се върне на Русия, а Цариград с неговата околност да стане свободен град.
Поражението на Сърбия осуетява реализирането на това споразумение. На международната сцена обаче все по-императивно се поставя българският въпрос. Руската политика вече не е чужда на идеята за война с Турция. От есента на 1876 г. руското командване пристъпва към частична мобилизация. Обезпокоени от това, западните сили, главно Англия, решават да търсят изход от кризата в една международна конференция, свикана през декември 1876 г. в Цариград. След дълги преговори Цариградската конференция изработва един проект, който предвижда България в рамките на съществуващата от 1870 г. Българска екзархия да бъде разделена на две автономни области: Източна със столица Търново и Западна със столица
