През следващите години сръбското правителство продължава сондажите си в Цетине, Атина и Букурещ за евентуални общи действия, но все още нищо конкретно не може да постигне. Княз Михаил и неговият пръв министър Гарашанин отчитат, че европейските сили си гледат своите интереси, а Сърбия и другите балкански народи са още неподготвени сами да се справят в една война с Османската империя. Затова Белград се въздържа от преждевременна въстаническа акция в Босна и Херцеговина и други части на Балканите. Сърбия изчаква да настъпят по-благоприятни времена за действие. Същевременно Сърбия непрекъснато поставя своите искания пред Портата, държи всички въпроси отворени, търси съдействие навсякаде и работи за създаване на условия, които да позволят да се мине в общо настъпление за реализиране на нейната националноосвободителна и великосръбска програма.
Балканите в международната конюнктура от средата на 60-те години.
През 1866 г. Австрия търпи ново поражение — този път от Прусия. В битката при Кьонигрец (Храдец Кралове в Чехия) австрийската армия е разбита, а Австрия волю-неволю трябва да се откаже от каквото и да било по — нататашно участие в германската политика. Съперничеството относно обединението на Германия е решено в полза на Прусия. Това на практика означава, че екпанзионизмът на Хабсбургската империя в бъдеще ще се съсредоточи на югоизток — в Босна и Херцеговина, Вардарската долина и Егейско море. Първа ще бъде изложена на удара, естествено, Сърбия.
От друга страна, Австрийската империя преживява вътрешна криза. През 60-те години непрекъснато на дневен ред стои въпросът за нейната държавна организация и уредба. В състава на монархията Унгария е най-силен и опасен противник на надмощието на Хабсбургите в тази държава. И Виена поема курса на отстъпки в полза на Будапеща за сметка на националните движения на южнославянските народи. В резултат на австро-унгарското споразумение от 1867 г. империята на Хабсбургите излиза от вътрешната си криза и временно се стабилизира. Тя си остава средноевропейска велика сила, която активно участва в голямата политика и притиска Балканите от север и запад.
Важни събития разтърсват и източната част на Балканите. През 1864 г. в Румъния се прокарва закон за аграрна реформа, от която не са доволни нито болярите, нито селяните. Възниква силно опозиционно движение срещу княз Куза, възглавено от либералите. През февруари 1866 г. князът е заставен от група заговорници да се откаже от престола. Този акт се посреща враждебно от Портата (която е румънски сюзерен) и тя се обявява против искането на либералите на престола в Букурещ да се покани чужденец. Недоволна е от преврата и Русия. На тази основа възникват условия за известно руско-турско сближение. Същевременно турско-румънските отношения бързо се влошават. Ръководителите на преврата Йон Брътиану и Константин Росети търсят съдействието на българската емиграция в Румъния. Образува се Български таен централен комитет начело с Иван Касабов и се създава „свещена“ коалиция за общи действия срещу Турция. Предвижда се Румъния да доставя необходимите средства и да осъществява върховното ръководство на движението. Българският таен комитет пък се задължава да образува още два централни комитета — един в България и друг в Сърбия, които да създават свои поделения. От румънска страна се правят сондажи за установяване на съюз и със Сърбия.
Илия Гарашанин по принцип не отхвърля румънското предложение, но няма особенно доверие във вътрешнополитическата стабилност на новия режим в Букурещ, както и във военната подготовка на Румъния. Той смята, че една румъно-турска война би довела до турска, а може би и австрийска окупация на Румъния, което би било опасно и за Сърбия. Затова Белград не желае да се свързва посредством един военен съюз с новите румънски управници и ги съветва да намерят начин за помирение с Портата. Междувременно опасността от турско нападение отминава, въпросът за избор на нов румънски княз се обсъжда от една международна комисия. За княз на Румъния е повикан принц Карол от династията на Хохенцолерните, който през май 1866 г. идва в Букурещ. Положението постепенно се стабилизира, което дава основание на Сърбия в бъдещите си антитурски комбинации да започва да включва и Румъния.
Започва да набира скорост и българското националноосвободително движение — създават се националноосвободителни организации, избистря се националноосвободителната идеология, на историческата сцена излизат видни български революционери и борци за национално освобождение и пр. Мнозина от тях търсят подкрепата на Сърбия и са готови да работят съвместно с нея на антиосманска основа. Събитията не отминават и Гърция — династична смяна, присъединяване на Йонийските острови, въстание на остров Крит, стремеж за реализиране на гръцката „Мегали идея“ с подкрепата и на други антиосмански сили на Балканите.
И така, макар и в много отношения неясна, международната конюнктура от средата на 60-те години изглежда благоприятна за изтласкване на османците от Балканския полуостров, стига само да се постигне споразумение за общи действия на балканските народи срещу Османската империя.
Формиране на съюза (1866–1868 г.)
В такава обстановка през 1866–1868 г. са продължени преговорите между Сърбия и останалите балкански държави и е оформен първият Балкански съюз. През 1866 г. между Сърбия и Черна гора е подписан договор, според който княз Михаил и княз Никола се задължават искрено и съвместно да работят за подготовка на въстание на сърбите под турска власт за тяхното освобождение и обединение в една обща сръбска държава. В случай на победа на съюзниците, черногорският княз Никола обещава да се откаже от черногорския престол и да присъедини Черна гора към сръбската държава. Договорът съдържа редица обещания от страна на сръбския княз Михаил за предоставяне на материални и морални привилегии на княз Никола в бъдещата сръбска държава. Член 8 от договора задължава Сърбия и Черна гора да работят съвместно, всяка според възможностите си, за да се постигне споразумение с народите под турска власт и да се осигурят съюзници. Член 9 пък задължава Черна гора, „когато дойде време за въстанието“, веднага да се отзове на позива на Сърбия и с всички свои сили да започне война с Турция. За целта княз Никола се задължава колкото може по-бързо и по-добре да се готви за война, а княз Михаил обещава, че ще направи всичко, за да окаже помощ на Черна гора в това отношение. А членове 10 и 11 от договора задължават Сърбия и Черна гора да не предприемат нищо спрямо Турция независимо една от друга и да работят „в най- голямо съгласие“.
През пролетта на 1867 г. се водят преговори между Сърбия и българската Добродетелна дружина в Букурещ. Още през януари 1867 г. ръководителите на Добродетелната дружина предлагат на Сърбия една програма, в която се изтъква, че българският и сръбският народ като славяни „с еднаква кръв и вяра“ в бъдеще трябва да живеят „под едно управление и под едно знаме“, че в бъдеще трябва да носят едно име — сърбо-българи или българо-сърби, а тяхната обща държава — Българо-Сърбия или Сърбо-България. Според тази програма княз Михаил Обренович се провъзгласява за шеф на сърбо-българите и главнокомандващ на техните войски.
През април с.г. тази програма е обсъдена от едно събрание на Добродетелната дружина в Букурещ. В приетия от събранието специален протокол се уточнява, че „братското съединение“ между сърбите и българите трябва да се осъществи под името Югославско царство начело с Михаил Обренович като наследствен княз. Авторите на протокола отбелязват, че в новото югославско царство следва да влязат всички български земи (България, Тракия и Македония).
Наскоро след това, през май 1867 г. в Белград пристигат Георги Шопов и Михаил Колони, които от името на Добродетелната дружина предават на Гарашанин гореспоменатия протокол. Сръбското правителство с радост посреща българската инициатива, но избягва да подпише формален договор. В същото време то води преговори с Гърция и не иска да се свърже изцяло с Добродетелната дружина, преди още да е постигнато споразумение с Атина. Освен това в Белград отчитат, че Добродетелната дружина не е единствен представител на българската емиграция, тъй като по това време Българският таен централен комитет излиза с известния мемоар за дуализъм между Турция и България. Ето защо Гарашанин препоръчва веднага да се започне подготовка в България по създаване на комитети, популяризиране на идеята за южнославянско царство, подготовка на въстание в унисон с военната подготовка и плановете на Сърбия, обединяване на всички български „партии“ и „комитети“ под ръководството на Добродетелната дружина и пр. От името на сръбското правителство Гарашанин потвърждава приемането на протокола на Добродетелната дружина и уверява, че Сърбия е напълно съгласна с основните положения в този документ и като оставя настрана
