влияние чрез развитие на словенско национално просветно движение бележи значителен успех по време на френската окупация на словенските земи и особено през първата половина на XIX век. Абсолютизмът на Метерних не се оказва в състояние да спре този процес. През 30-те и 40-те години прогресивните сили в словенското общество все по-настойчиво поставят въпроса за ликвидиране на феодалните отношения, селячеството активно се включва в борбата срещу земевладелците и феодалната аристокрация, на политическата сцена се появява нова сила — работническата класа. Наред с борбата против социалния гнет се води и борба срещу националното потисничество. Редица народни будители и писатели като Матия Чоп, Урбан Ярник, Антон Сломшек, Валентин Станич, Станко Враз, Лнез Блайвайс, Франц Прешерн, Фран Миклошич и др. съдействат със своята обществена и културна дейност за окончателното формиране на словенската нация и за разгръщане на словенското национално движение.
Това движение обаче не е единно. В него се оформят два лагера: консервативен и демократичен. Консервативната група има подкрепата на висшето духовенство, чиновничеството, еснафството и пр. Привържениците на консервативния лагер в словенското национално движение поставят въпроса за известни отстъпки относно въвеждането на словенския език в училищата и администрацията и смятат, че всички въпроси трябва да бъдат решавани в сътрудничество с властите. Те се страхуват от антифеодалното движение и от развитието на промишлеността и нарастването на пролетариата. През 1843 г. един от ръководителите на консервативната група, Янез Блайвайс, започва да издава вестник под наслов „Новице“.
Демократичната група в словенското национално движение има демократично-национална програма. Начело на тази група е поетът Франц Прешерн, който през 1833 г. излиза със стихотворението „Здравица“ и започва да издава списание „Кранска пчела“. Групата на Прешерн поставя като крайна задача на националноосвободителното движение въпроса за извоюване на пълна независимост и самостоятелност на словенския народ и ратува за свобода и равноправие на всички народи. Тази група е на страната на селячеството в борбата му за ликвидиране на феодалните порядки в Словения.
Известно разпространение в Словения намират и идеите на Илиризма. Най-последователен проводник на тези идеи сред словенския народ е Станко Враз. Привържениците на Илиризма в Словения доказват, че за литературен език в страната трябва да се въведе илирийският език (т.е. хърватският), а за селяните трябва и по-нататък да се издават книги на словенски език. Но като хърватско национално движение Илиризмът не може да пусне дълбоки корени в Словения.
Оживление в националнополитическата дейност на Словения предизвиква революцията от 1848 г. На 16 март работниците от Любляна и други градове излизат на улицата. Разгръща се силна антифеодална борба на селяните. В Словения също се създава национална гвардия. Представители на интелигенцията от отделни градове (Виена, Грац, Любляна) образуват дружества под името „Словения“ и излизат със своя програма, основното съдържание на която съставляват исканията за политическо обединение на словенските земи в една административно-политическа единица Словения, която да има свой парламент (събор) в Любляна, равноправие на словенския език в администрацията и училищата, откриване на университет в Любляна и пр., т.е. програма за административно-културна автономия на словенските земи в състава на империята. Програмата намира израз в лозунга за „Обединена Словения“ и е насочена против великодържавните планове на германската буржоазия за създаване на Велика Германия, включваща в състава си и словенските земи. Тази програма не предвижда отделянето на словенските земи от Хабсбургската монархия, а изхожда от идеята за нейното преустройство и запазване на нейната цялост.
Следващото поредно активизиране на словенските национални сили е свързано със събитията от 1859– 1861 г. в Австрийската империя (Октомврийската диплома и Февруарският патент). Разгръща се широко движение против политиката на германизация, за въвеждане на словенския език в администрацията и в училищата.
В Марибор, Любляна, Триест и други градове възникват своеобразни клубове-читални и за кратко време се създава цяла мрежа от литературни, просветни и гимнастически дружества.
В словенското национално движение през 60-те години ясно се очертават двата лагера: консервативен начело с Янез Блайвайс, Лука Еран, Антон Сломшек и др., който се стреми да укрепи сред народа консервативната идеология като щит срещу разпространението на демократични и революционни схващания. Против тази линия водят борба либералите, представители на търговско-промишлената буржоазия начело с Фран Левстик, И. Юрчич, А. Томшич и др. През 1866 г. либералите от Марибор скъсват с десните лидери и основават вестник „Словенски народ“. Те подкрепят исканията за преобразувания в Австрийската империя, настояват за демократизация на политическия живот, отново издигат лозунга за „Обединена Словения“ като автономна единица в монархията и пр. Заедно с това либералите съчувстват на идеята за южнославянско сближение и виждат в нея сериозна сила срещу германизацията и австрийското господство.
Политическите борби в Хабсбургската монархия от края на 60-те години на XIX век, по-точно нейното преустройство на дуалистични основи, отново активизират националните сили в Словения. През периода 1868–1871 г. либералното крило в словенското национално движение организира редица митинги под лозунга за обединение на словенските земи, за равноправие на словенския език, за намаляване на данъците. Този период на митингите постепенно отминава, без особени постижения, а през 70-те години австро-унгарският дуализъм укрепва. Представителите на либералното течение в словенското национално движение минават на по-умерени позиции, постепенно изоставят либерализма и се сближават с консервативния лагер. Настъпва нов период на т.нар. съгласие между либерали и консерватори, под знака на което се развива Словения през следващите години.
ТРАНСИЛВАНИЯ
Хабсбургската власт в Трансилвания
В самия край на XVII век Трансилвания сменя господарите си — от османска автономна провинция става съставна част на Хабсбургската монархия. Официално тя се включва в Унгарското кралство, но е подчинена повече на Виена, отколкото на Будапеща. Управлява се от губерниум, който се състои от един президент и 12 съветници, избирани от признатите „нации“ (унгарци, саксонци и секули) и религии (католици, протестанти, калвинисти, униати) Съществува и еднокамарен парламент (сейм, диета), съставен от представители на привилегированите нации и религии, както и от назначени от Хабсбургите представители на централната власт. Освен това в столицата резидира един трансилвански дворцов съвет, който направлява и контролира администрирането на Трансилвания.
Към средата на XIX век на територията на Унгария и Трансилвания живеят около 2 милиона румънци, непризната официално нация и без собствено представителство в управлението. Огромното мнозинство от тях са селяни, крепостни и свободни, обременени с тежки плащания в полза на земевладелците и държавата. Като източноправославни, без призната официално църковно-религиозна организация, те плащат и на чужди църковни институции, към които не принадлежат. Главната тегоба за селяните е ангариятадо 4 дни в седмицата. Реформите на Мария Терезия и Йосиф I 1 променят положението на румънците от Трансилвания съвсем слабо. През 1785 г. се отменя крепостничеството — трансилванските селяни получават лична свобода, но не и земя, нито пък се ограничават плащанията и ангарията им. По същото време селата в пограничния район с Влахия и Молдова се организират като трансилванска военна граница и местните селяни бързат да се наредят в пограничните формирования. Земевладелците обаче се противопоставят на освобождаването на селяните от крепостничеството и трудовите им повинности. Конфликтът прераства в селско въстание, съпроводено с много палежи, жертви и жестокости.
Известно значение за трансилванските румънци има и законът за толерантността на Йосиф 11 (1781 г.) — тяхното източноправославно вероизповедание получава подобри възможности за изява. През 1810 г. трансилванските румънци вече имат свои собствени православни епископи, гр. Сибиу става център на православието, а пък Алба Юлия — център на униатството.
Националноконсолидационни прояви
