рамките на Хабсбургската монархия — е въпрос на непосредствена политика и практика.
Революцията от 1848 г.
Сръбското национално движение във Войводина е насочено главно срещу абсолютисткия режим на Метерних. Против този режим са, разбира се, и унгарската буржоазия и унгарското либерално дворянство. Въпреки това между сръбското и унгарското национално движение не се постига единодействие, тъй като Унгария се противопоставя на националноосвободителното движение на другите народи в унгарската част на империята. Ръководителите на унгарското национално движение, борейки се против Австрия, се стремят да подчинят сърбите от Войводина на своята власт. Това води до противопоставяне на сръбското (и хърватското) национално движение на унгарското, което се оказва в полза на Хабсбургската реакция.
Събитията от пролетта на 1848 г. бързо въвличат в своята орбита и Пречанските сърби. Още в първите дни на революцията населението на войводинските градове въстава срещу съществуващото военно и гражданско управление. В Панчево и Земун е свалена военнобюрократичната власт и на 22 март 1848 г. е прокламирано присъединяването на граничарските градове към областите с гражданско управление. В Нови Сад революционният комитет на гражданите провъзгласява равноправие независимо от народност и вероизповедание и създава своя гвардия. Подобни акции има през март — април 1848 г. и в други градове от Войводина.
Разгръща се широка кампания за съставяне на петиции. В края на март и началото на април 1848 г. в различните войводински градове са свикани народни скупщини, които съставят петиции с искания пред австрийските власти за отделни отстъпки. Петицията на Новосадската скупщина от 29 март например иска въвеждане на сръбски език, свобода и равенство на вероизповеданията, възстановяване на правата на събора да се разпорежда в църковно-училищните въпроси, право на сърбите да заемат чиновнически места, пълна собственост на граничарите върху земята и пр. Както се вижда, тази петиция по-малко се занимава със социално-икономическите въпроси, а засяга преди всичко национални и църковно-религиозни искания.
За разпространението на сръбската национална програма във Войводина има благоприятна почва, тъй като селячеството в основната си маса е сръбско, а помешчиците — унгарци. Затова борбата против унгарския гнет се схваща от селячеството като борба за ликвидиране господството на феодалите земевладелци. Твърде важна роля в това отношение играе и отрицателното отношение на унгарското правителство към сръбските национални искания. Тезата на унгарските представители за съществуването само на един-единствен народ в Унгария, тяхната националистическа позиция безспорно е важна предпоставка за изостряне на националните вражди във Войводина.
В такава обстановка на непрекъснато изостряне на отношенията между сръбското национално движение и Унгария през май 1848 г. в Сремски Карловци се свиква голяма Народна скупщина, съставена от представители на всички сърби от Унгария и Хърватия. Скупщината решава да поиска създаването на „Сръбска Войводина“, включваща в своя състав Банат, Бачка, Бараня и Срем, включително и територията на сръбската Военна граница. Същевременно е прокламиран политически съюз между „Сръбска Войводина“ и „Триединното кралство“ (Хърватия, Славония, Далмация). Избран е граничарският полковник Стефан Шупликац за първи войвода, а митрополитът Раячич е провъзгласен за патриарх. Избран е и главен комитет от 50 души, който трябва да ръководи изпълнението на приетите решения до свикването на общ народен събор. Начело на този комитет застава Джордже Стратимирович, привърженик на идеята за федеративно преустройство на Хабсбургската монархия.
Унгарските власти обаче обявяват всичко това за незаконно, в резултат на което още повече се изострят сръбско-унгарските противоречия. И от едната, и от другата страна закипява трескава подготовка за война, която скоро става факт. Някои градове и селища по няколко пъти минават от ръце в ръце. Особено тежки боеве се водят около Сентомаш (наречен по това време Сърбобран), Вършац, Бечкерек и др. В събитията се намесва и Сърбия, като подпомага движението на войво-динските сърби с пари, оръжие и доброволци. В Белград е създаден „Демократичен панславистки клуб“, чиито членове заминават за Войводина. Събрани са и много доброволци (от 5 до 8 хиляди души), които получават издръжка от сръбското правителство, за да се бият по бойните полета оттатък Дунав и Сава в защита на сръбската автономия. Техен командир става Стефан Кничанин, съветник в Сърбия и доверено лице на Гарашанин. Като емисари на княз Александър Караджорджевич и Илия Гарашанин действат и сръбските политически мъже Стоян Симич и Стефан Стефанович, които често пътуват за срещи и разговори с патриарха Раячич и командващия сръбските доброволци във Войводина Ст. Кничанин.
Крайният резултат от сръбско-унгарската война от лятото и есента на 1848 г. би могъл да се изрази с българската поговорка „Двама се карат — трети печели“. Третият в случая е Австрия, Хабсбургите. Ръководните фактори във Виена привидно допускат обединение на хърватските земи чрез личността на Бан Й. Йелачич и признават „Сръбска Войводина“, но не като самостоятелна автономна държавна единица, а като област под австрийско управление. Сръбското национално движение от своя страна става резерв на австрийския двор за потушаване на унгарската революция. В същата насока действа и хърватското национално движение, а накрая се намесва и Русия и всичко се подрежда в полза на Хабсбургите. Обективно и Сърбия им прави голяма услуга, макар намерението на Гарашанин да не е такова — той изпраща Кничанин и сръбските бойци във Войводина да отстояват автономията на Пречанските сърби, а не да спасяват Хабсбургската империя. Затова и отказва след разгрома на унгарците през 1849 г. да приеме предложения му австрийски орден.
Съдбата на Войводина след революцията от 1848 г.
По време на революцията от 1848 г. Виенският двор създава отделна от Унгария административно- териториална единица под името „Сръбска Войводина и Тамишки Банат“. В състава на тази единица са включени и някои несръбски национални райони, за сметка на което пък Срем остава в рамките на Хърватия, а Петроварадински окръг — в състава на Военната граница. Дори центърът на сръбската патриаршия Сремски Карловци не влиза в състава на Сръбска Войводина. След поражението на революцията Войводина временно остава да съществува като отделна административна единица (до 1860 г.). Виенският двор обаче успява временно да задуши почти всички прояви на сръбско национално движение в тази област.
След революцията от 1848 г. областите на Пречанските сърби (Банат, Бачка, Бараня и Срем) си остават сравнително изостанал селскостопански район. Доколкото се развива промишленост, то тя е представена почти изключително от дребни предприятия, занимаващи се главно с преработка на селскостопански суровини: мелници, спиртоварни, консерви, обувки и пр. Значителна част от предприятията имат сезонен характер и експлоатират неквалифицирана и нископлатена работна сила. През 1870 г. общата мощност на машините в предприятията на Войводина не надминава 2 хил. конски сили. При това както в другите южнославянски земи на Хабсбургската монархия, така и във Войводина австрийският и унгарският капитал имат привилегировано положение. Сръбската буржоазия е твърде слаба и влага своите капитали не толкава в промишлеността, колкото в търговията, земеделието и банковото дело и кредита. Тя не оказва сериозна съпротива на Баховия абсолютизъм, но не приема провеждания от Виена курс на отстъпки пред Будапеща за сметка на сръбските национални завоевания. И когато през 1860 г. Войводина е ликвидирана като отделна административна единица и обявена за съставна част на Унгария, сърбите протестират. През 1861 г. те свикват конференция на представители на сръбската църква и либералната буржоазия в Сремски Карловци, чието главно искане е да се възстанови Войводина, която да включва областите Срем, Банат, Бачка и Бараня и част от Военната граница.
От средата на 60-те години на XIX век сръбското население от Войводина все по-определено подкрепя позициите и лозунгите на либералната буржоазия начело със Светозар Милетич. Сега ръководството на борбата за национално признаване, автономия и политически права на сърбите в империята преминава от висшето духовенство към Либералната партия. Заедно с това центърът на политическия живот на сърбите се премества от Сремски Карловци в Нови Сад.
Известни изменения в политическия живот на Войводина настъпват и след австро-унгарското споразумение от 1867 г. Съгласно това споразумение Войводина не е възстановена като самостоятелна административно-политическа единица и остава в рамките на Унгария. Нова вълна на маджаризация на
